Печат

Секта ли е православната църква?: Прозелитизъм и свобода на вярата

Уводни думи на редактора

Културно-историческият феномен на себеправедността, смело пропагандирана от комунистическата партия и заклеймяването на всички други без доказателства и без право на изслушване, до такава степен е проникнал в съзнанието и културата на България, че е трудно да преценим дори в ежедневни ситуации, дали искрени убеждения движат човека да защитава дадена позиция или просто твърдоглавие. В този контекст доктриналната позиция на православната църква, че тя е единствената истинска църковна организация звучи естествено. Още по-естествено става това звучене когато православието бъде прегърнато от политиците и държавата и превърнато в държавна религия, която обслужва светския политически интерес преди духовния. Така всеки, който има различни убеждения, богословски или политически, става „сектант”. Тоест, някой който се е отделил от цялото. Но кое е това „цяло”?

 

Светослав Ангелов предлага отговора с опростенческа себеправедносткато поставя границата между себе си и останалите, които са сектанти. Тезата му е типична за тази част от православната религия, която се чувства удобно в национално-държавническото си надмощие над другомислещите. С двуимзерни спекулации относно богословската и еклесиологична практика на „западните църкви” Ангелов изгражда образа на „тях” и „нас” въпреки, че не назовава ясно кои са „сектантите” от които правата църква – неговата православна такава – трябва да се отграничи. Единствено затормозяващата богословско-философска терминология и тематика в статията донякъде смекчават неизбежното впечатление за образа, който авторът иска да натрапи: този на „врага в сектантски одежди”. Г-н Ангелов щедро ни натяква за вражата опасност, дори когато описва литургични аспекти на православието.

 

За разлика от народностното богословие на Ангелов, статията на Христо Писаров изпъква с дълбочината на погледа върху същността на връзкатаправославие и праведност. Без да натрапва богословските различия между православни и други християни, но и без да ги пренебрегва, епископ Писаров отчита значимостта на присъствието на толерантността към убежденията на другия в политическия живот на съвременното общество. Точна исторически е оценката на автора за това как идеята за „секта” в негативния смисъл на думата, като отделяне на държавно-религиозното цяло, идва от Русия, родина на теорията за „симфонията” между държава и църква. Писаров прави една нужна и стряскаща констатация за ролята на православната църква като приют за враговете на вярата - довчерашните комунисти. Тази безкритичност на православната църква дава възможност за възникване на „движение на атеисти-сектанти” в самата църква, е тезата на Писаров. Тоест „православие” съществува и под формата на приемане на атеизма и негови поддръжници, отделени от вярващите православни, но причислени към официалната „църква”.

 

В този смисъл, един интересен автор, чиято творческа кариера доказва тезата на епископ Писаров, е генерал Бончо Асенов. В своята книга Религиите и сектите в България (2002) генералът от Шесто управление на Държавна сигурност до 1989 г. изказва своите предпочитания към православната вяра, като „най-толерантна”. Според епископ Писаров, обаче, както и според тезата на Филип Димитров (Митове на българския преход, Сиела 2003), тази „толерантност” на православната църква е всъщност отсъствие на способност за морална преценка и нехаене за справедливостта. Може би няма нищо неестествено в припряното встъпване на бивши комунистически функционери в православието - просто в  светогледа на православната институция има достатъчно място за безкритично отношение към властта, стига последната да подкрепя църковната институция в обществото и политическия живот.

 

Христо Беров съчетава в своята презентация методичността на юрист-учен и вдъхновението на богослов. В статията си Беров се спира на българското правно-църковно отношение, и ролята на Конституционния съд в развитието на тази материя. Г-н Беров задава фундаментални въпроси, за състоянието на отношенията църква – държава, като изследва социално-културната мотивация зад правната норма. Авторът разглежда ролята на КС в подкрепата на противоречиви клаузи от Конституцията, в ущърб на принципа на недискриминация на религиозна основа. Статията на г-н Беров е безспорно значим принос в правно-теоретичната разработка на темата за единението между религия и държава, застрашаващо верската принадлежност на хората. Най-малко като поставяне на въпроси, които или са били считани за незначителни, или са били пренебрегвани от юристите поради слаб интерес към вярата и към правата, които я защитават в едно свободно общество.

 

Велислав Алтъновуспява за дължината на своя материал да даде историческия, културологическия и богословския контекст на генезиса на понятията „секта”, „сектантство” и „ерес”. Статията е не само информативно богата и фактологически солидна, но и удоволствие за четене. Най-силният елемент са ясните изводи, плод на задълбочен, но достъпен анализ на историческата тенденцията политическата и държавната конюнктура да ползват религията, включително съвременното православие, за установяване на господство над истината.

 

В този смисъл както Алтънов, така и епископ Писаров, според мен, удрят право в целта. Последният дава дефиниция на сектантство като отделяне от същността на Бога (казано по малко по-различен начин от Писаров). Така всяка претенция било от „правата слава (вяра)” или от друга организация, да бъдат единствените носители на Божествената истина са израз на сектантство. Сектантство е отделянето от Божественото откровение за Исус Христос, неговата същност мисия, служение, смърт и възкресение. Разбира се веднага възниква въпросът: кой е източникътна Божественото откровение? За православните това е Църквата; за евангелистите - Библията, Божието слово; за комунистите и хуманистите – религията е отживелица, която трябва да бъде ограничена в публичните й изяви. Очевидно е, че както има ясни категории в търсенето на истината и Бога, така има и аксиоми за едни, които за други са само спекулации.

 

Тук внимателно обаче трябва да подчертаем, че нямаме нищо против това някой да устоява позиция, която да счита за истина и за Божие откровение. Без подобна позиция вярата се обезсмисля. Мартинус Куитерт, холандски богослов, пишещ по въпросите на църквата и политиката ясно заявява: „Често ние определяме в какво вярваме въз основа на това в какво не вярваме”. И в това няма нищо осъдително. Куитерт отговаря на въпроса дали има нещо лошо в това да се придържаме към установени стойности отрицателно: човек има нужда от подобна сигурност. И добавя: „Но не всички установени стойности са толкова установени, колкото ни се иска” (Kuitert, H.M. Everything is Politics but Politics Is Not Everything, Eerdmans, 1986, стр. 9).

 

Всеки може, и има право, да твърди, че неговата позиция е единствено правата. Въпросът е до каква степен дадена организация, която е с твърдото убеждение за своята правота, трябва да има достъп до държавната принуда, за да реализира правотата си над всички несъгласни? (И обратният въпрос: доколко е допустимо държавата да обсебва дадена религия или идеология и да я използва за целите на държавното управление?)

 

Ако нещо ме е дразнело в православието, то е била тази самодоволна безпардонност, срещана в нейния елементарен, както и извисено-богословски вид, с която се оправдава присвояването на монопола върху истината от една група хора. Трудно е в сегашния етап от историята на България, в която се срещат културите и влиянието на Изтока и Запада, всъщност да се прецени доколко комунистическият фанатичен атеизъм е първоизточникът на този съхранен тоталитаризъм на мисълта, и доколко комунизмът само дооформя един вече установен исторически монопол на държавната религия, чрез който човешката личност е лишена от правото на свобода на съвестта (Виж Търновската конституция, гл. 9 „За верата”).

 

Трудността на тази преценкаидва и от факта, че не само православните в България са обсебени от това доктринално да се изживяват като единствени радетели на Божествената истина. Подобно поведение, в различни вариации, намираме у атеисти, евангелисти, и хора с най-различни убеждения и обществено положение, в най-ежедневни, и по никакъв начин необвързани с богословски дебат ситуации.

 

Но нека да не бъдем голословни, а да дадем пример от ежедневието. В нашата кореспонденция с даден православен богослов същият се подразни, че не употребяваме прецизно неговото название в йерархията на православието. Обяснихме, че не целим неуважение, но сме в правото си да не сме наясно, както и да не зачитаме терминологията на неговата традиция, която може би не отговаря на нашите убеждения. На това същият отвърна, че „знае, че сме протестанти”. Тоест въпреки яснотата на този наш кореспондент по въпроса за убежденията ни, той не одобряваше факта, че ние не се съобразяваме с доминиращата роля на неговата църква в обществото. За него би било редно, въпреки, че „сме протестанти”, да изоставим съвестта си и да се включим в разговора като си представим, че сме православни. Най-вероятно защото "държавата е православна"? Разбира се, ние държим на диалога, и кореспонденцията не изгуби учтивия си тон. Но нито пък ние сменихме позицията си.


Виждаме колко лесно темата прескача чисто правните аспекти на свободата като право и политика и навлиза в сферата на свободата от богословска и личностна гледна точка. Факт е, че тази тема остава незавършена. Що е „секта”, що е „прозелитизъм” и доколко той има нещо общо със сектантството и със свободата в съвременното българско общество остава неизяснен проблем. Христо Беров много точно заявява, че „могат да се изпишат томове” по въпроса. Но ние, верни на идеята на нашето издание, няма да оставим тази неяснота без да потърсим по-нататъшна дискусия по проблема. Приятно четене.

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007