Печат

Секта ли е православната църква?: Прозелитизъм и свобода на вярата в условията на църковен атеизъм

Христо Писаров

За някои темата на броя би могла да даде прекрасна възможност за църковно-правна дискусия, в която много християни биха намерили удовлетворение в тезата, че всеки упрек от православната църква към другите църкви в сектанство би могъл с пълна сила да бъде отнесен и към самата нея. Поставеното заглавие обаче има потенциала да надскочи злободневната тема за сектанството в Република България и да се отклони от правните насоки, които неминуемо включват проблема за използването на определението „секта” в контекста на държавно-църковните отношения.

 

Съвременното общество и религиозният догматизъм

 

Избягвайки съзнателно правната полемика, ще се прехвърлим към една малко коментирана тема за парадоксалното съществуване на логоцентричните (ортодоксални) модели на църковно мислене в плуралистичната средата на съвременната култура, както и за значимия за християнството нравствен проблем за присъствиeто на атеизмав недрата на Църквата. Последният е разнообразен по форма и е придобил такава масовост, че изисква сериозно изследване, което надявам се ще  провокира и автори в България да се ангажират с тази тема. Така идеята за сектанството ще отнесем към две основни направления  в църковното мислене - догматичното и нравственото богословие.

 

Основната парадигма, която се налага в съвременното европейско общество, е толерантността. Причините за тази либерална по същество визия са много, но за философоското мислене това е невъзможността да се представи единен, цялостен модел на човешкото мислене и поведение (1).  В контекста на оформянето на толерантното, съвременно културно общуване, класическите църкви, които имат завършена догматична система на вярата, се изправят пред непреодолимото за някои теолози предизвикателство да осмислят идеята за възможно отваряне, или разграждане на формата на веровия модел. Това би означавало отказ от определени формулировки или визии за сметка на възможното по-пълноценно общуване с другомислещия.

 

Узаконяването на различни религиозни движения и общностикато пълноправни членове на демократичното обществото, поставя  църковното съзнание в неудобната позиция на догонващо съвременните идеи на гражданското общество. Възможната промяна на догматични и мисловни конструкции е може би най-болезненото предизвикателство за християнството в днешно време. Историята на християнството обаче ни представя различни етапи на църковно мислене, което особено в ранната църква няма нищо общо с наложеното от различни съвременни църкви и държави отношение към свободата на мисълта и сектанството.

 

Исторически аспекти на терминологията

 

Трябва да се отбележи, че в епохата на вселенските събори, признати от Източноправославната църква, думата „секта” не присъства. Църковният език използва гръцката дума „ересис”, която до втори век включително е била използвана в смисъл на „другомислещи хора”. За това свидетелстват думите на св. ап. Павел: „пък и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1Кор 11:19) В този текст гръцката дума „ересис” - разногласие или другомислие, е преведена във Вулгата, латинският превод на Библията, с думата „секта”.

 

През първите векове от историята на църквата думата sectaсе е възприемала в положителния смисъл, който е имала в класическия латински език, означаващ определен начин на мислене, или общество от еднакво мислещи хора. В този контекст е била ползвана думата от ранните християнски богослови Тертулиан, Климент Александрийски и Киприян Картагенски, които наричат християните секта. Идеята за сектанството като опасно явление за държавата и църквата се ражда след Реформацията и постепенно прониква в Царска Русия, под влиянието на която Българската православна църква приема  идеята за сектанството като опасно за църквата и обществото (2).

 

Инакомислието по времето на св. ап. Павелявно не е било приемано трагично, но ясно се вижда, че в първичния модел, който дава апостола, и който по-късно става основа на католическото, съборно мислене  (подчертавам този израз, защото той е различен от мистичната интерпретация за вселенското съзнание в Църквата), се набляга на признаването достойнството  на по-добрия, по-истинно познаващия Христа.

 

В епохата на доктриналните спорове, когато се изгражда идеята за съборната църква и се оформят тринитарното богословие и христологичните догмати, отношението на мнозинството правоверни към еретика-другомислещия се променя. Той, или те, биват заклеймени и дори прокълнати чрез така наречените „анатеми”, което като свещенодействие, лично смятам, представлява най-голямото недоразумение в християнството (3) . Понастоящем древните църкви, особено Римокатолическата и Източноправославната, изтъкват своята авторитетност и достойнство именно придържайки се към църковните правила и догми, които са наложили примата на логоцентричното мислене, според което единствено правилната форма на вяра е ортодоксалната-православната. Църквата съзнателно е избегнала другия задължителен и съпровождащ ортодоксията термин „ортопраксия”, означаващ праведност. Избягването на тази дума  е поради факта, че много християнски еретици са загинали мъченически за вярата си, а други са водили свят живот.

 

Въпреки явната манипулацияпо отношение на задължителните символи-изрази, съпровождащи „истинската църква” в съзнанието на около милиард християни по света, достойнството на съборното-католическо и истинно християнство са от най-голямо значение. Парадоксът е в това, че такива хора определят църквата като водеща във визията за съвременното общество и определят себе си като съвременни хуманисти и толерантни хора.

 

В днешните междуцърковни диалозиприкритият консервативен дух на висши църковници от Римокатолическата църква изригна като фойерверк след блажената кончина на папа Йоан Павел II, който беше радетел за разчупването на средновековните църковни модели на правилата на вярата (regula fidei). Тезата на папа Бенедикт XVI за единствено истинската църква показа, че древните модели на католическа, протестанска или православна ортодоксия, не са в съзвучие с времето и смело може да се каже с благия Божи промисъл, описан като воля Божия в Евангелието (Виж. Мат. 20:25-28).

 

Определение на „сектантство”

 

Всичко това показва, че дълбоко интимното правоверно самодоволство на доктриналното християнство не отчита трагедията от непознаването на радостта или мъката на другия, а се задоволява и оправдава в собствената си доктринална система. Заключение от подобен род е твърде значимо, защото  представя абдикацията на догматичните модели на вярата пред повелите на Христос. От богословска гледна точка това означава различие от „Христовия ум” (1 Кор. 2:16), което на древния език на църквата означава сектанство.

 

Всяка религиозна система, която не е в съзвучие с възможно най-добрите прояви на любовта в дадена епоха, е вид сектанство. Във философски смисъл това означава криза на идентичността спрямо първичната ценностна система, която за християните е Любовта.

 

И ако имам пълна вяра... а любов нямам ли, нищо не съм. Любовта дълго търпи; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправда, а се радва заедно с истината” (1Кор.13: 2-6).

 

Колко „радост” е видяла църковната история по пътя си към истината, че само пушекът от кладите на изгорените хора, книги и църковни „идоли” ни кара да се отвратим от „висотата” на истинската вяра в Христос.

 

Борбата за национализиране на вярата

 

От богословска гледна точка трябва да признаем, че християнството изостава от идеите на гражданското общество за свободата на човешката личност и толерантността към другите ценностни ситеми. (Парадоксалното е че тези идеи са заложени в Евангелието.) Опитите да се вмъкне всяко ортодоксално догматическо съзнание в плуралистичния моделна съвременното общество представлява подмяна на религиозната идентичност с културна. Това означава, че някои среди и църкви ще се опитат под формата на национално значими, или древни, да се представят в светлината на ценни културни достижения на човечеството.

 

Тук е моментът да приемем приложението към книгата на Николай Бердяев Смисълът на историятаза пророческо, защото там той разглежда наболялата тема за културата и религиозността. Според него всяка култура отмира и само религията е тази, която макар да се проектира в културата, е единственият път към преображение на изначалното битие (6).  Това означава, че църковното мислене не трябва да отрича достиженията на съвременната култура, но и не трябва да се индентифицира с нея.

 

В това отношение православната църква в Източна Европа, особено Българската православна църква, ще се опита да подмени религиозната идентичност с националната, което отчасти и направи с последния приет от Народното Събрание „Закон за вероизповеданията”, от зимата на 2002 г.

 

Прозелитизмът и сектантството като „църковен” атеизъм

 

Ако преодоляването на ортодоксията, както установихме, е голямо предизвикателство за съвременната християнска мисъл, то не по-малко предизвикателство е съвременният прозителизъм, познат като атеизъм, съществуващ в недрата на църквата. Това явление е сравнително ново за Църквата по съдържание и по масовост (7). След появата на марксизма и по-късно на болшевизма, християнският свят бе разтърсен от учения, които от днешна гледна точка някои автори определят като нови религиозни движения (8). В този смисъл можем да приемем, че голяма част от комунистите, или въобще хора, определящи се като атеисти, парадоксално остават членове на църквата, защото повечето от тях  са приели кръщение като деца. Децата на църквата стават отявлени нейни врагове, но си остават нейни чеда!?

 

Този модел е особено характерен за православната църква в Източна Европа. Присъствието на противоположна по вяра религия в недрата на източноправославната институцияни дава правото да се усъмним в параметрите, които я определят като църква-общество от вярващи. Много православни християни се опитват да вникнат в причините за този трагичен парадокс. Като особено значими за религиозното мислене в тази посока можем да приемем идеите на Руския религиозен ренесанс, представители на който са Бердяев, Франк, Лоский, Булгаков, Илин, Шестов и др. Според тези мислители, част от които много точно формулират болшевизма и предвиждат бъдещите му изяви, това е невиждан досега феномен на тотална богоборческа ерес, която неминуемо довежда до човеконенавистни прояви в невиждани от историята размери.

 

Нещото, което прави православната църква в Източна Европа уязвима, е не само липсата на вътрешни сили да се пребори с присъствието на болшевишката секта в недрата й. Тоталното присъствие на болшевиките във всяка сфера на живота ограничава в голяма степен всеки опит за реформа. С пълна отговорност това можем да кажем и за Българската православна църква. Сектантите християно-болшевики  обаче се ползват с доверието на светската политика на Западна Европа (9). Договореният между западните политиции комунистите мирен преход в Източна Европа обрича хората с добра воля на неравна битка с най-антихуманната религия на света. Това е една от най-тъжните констатаци, които ни показват новите измерения на съвременното западноевропейско светско мислене, което незачитайки християнските идеи за братолюбие и жертвоготовност, сключва договор с враговете на общочовешките ценности.

 

Тъжно е, когато трябва да търсим кусурите на българското православие, след като знаем, че за съдбата му не малко е отговорна и Европаоще от времето на Бисмарк. Тъжно е, когато комунистите, които гонеха църквата Христова, и бяха активни врагове на капитализма и демокрацията, посещават офисите на видни европейски бизнесмени и политици, и участват в конференции за междурелигиозен диалог. Нищо, ще кажат същите, идеите за толерантността са по велики от идеята за справедливост. Та нали любовта прощава всичко.

 

Това мислене, което се е превърнало в масово явление, ше оставим без коментар. Само с ирония ще кажем: „Честито Европа! Честити ти нов прозелитизъм и ново сектанство!”

 

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007



hr.pisarov_120Христо Писаров
e Източноевропейски епископ и Председател на Християнска Вселенска и Апостолска Църква. Магистър е по богословие на СУ „Св. Климент Охридски”. Докторант е в катедра философия на културата на Югозападният университет "Неофит Рилски", Благоевград. Темата на аспирантурата е върху естетическите  концепции в творчеството на Ф.М. Достоевски. Член е на  БОИС.  Женен с едно дете.





Бележки

_________________

1. Според много автори тежката хуманитарна криза на двете световни войни е предхождана от кризата на логосния модел през втората половина на 19 век. Виж. Канавров, В., Критически онтологеми на духовността, Изд. „Фабер”, Велико Търново, 2006 г. Канавров е български автор от европейска и световна величина, който преподава и в Германия.

 

2. Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил., Учебник по мисионерство, София, 1937, стр. 252-253.

 

3. Еврейската дума антема има смислова връзка с прочистването, или отделянето на труповете от бойното поле. В смисъла, който и придава св. ап. Павел виж. 1 Кор. 16:22, трябва да се има предвид, че християните са очаквали скоро Христос да се появи, така че християнската интерпретация да отделиш във вечността някого от Бога е меко казано недомислие. Да не говорим за това дали Евангелието ни дава право да изричаме проклятие.

4. Виж. случката със стотника, с десетте прокажени и др., където Христос поощрява тяхната вяра, която не е възможно да бъде доктринална. Заедно с Притчата за самарянина е налице толерантното отношение на Христос към религиозната им принадлежност.

 

5. Бердяев, Н., „Смысл истории”, Обелиск, Берлин 1923 г., стр. 249 и наттък.

 

6. Социални утопии и социални катаклизми с антиклирикален  и антирелигиозен отенък, каквато е Френската революция например, не могат да се сравнят с доктрината на марксизма и болшевизма, които отричат религиозното мислене и целенасочено се стремят да го унищожат.

7. Смарт, Н, „Религиите по света от възникването до съвременните секти”, Планета 3, 2000 г., стр.555-5569.

 

8. Можем да приемем това определение поради факта, че президентът Първанов получи награда за принос към православието през 2004 г. Това е нещо ново за „църковното” мислене- атеист да бъде с принос към православието.