Печат

Абсолютната истина и отклоненията от нея

Велислав Алтънов

В контекста на дискусионния дебат термините, които ще разясним по-долу, са свързани със съществуването на Абсолютна религиозна Истина. Поне от областта на Християнството. Няма да се спираме на нея, а ще я приемем така, както хората винаги са я приемали – за даденост, която се подразбира, че съществува. И ще поразсъждаваме за това, което се твърди, че е отклонение от нея. По принцип още от Древност Абсолютната Истина е била приоритет на духовно-религиозните институции и цялата човешка йерархия, която ги обслужва (храмове, зикурати, жречески или свещенически съсловия), които често влизали в остър сблъсък с политическите владетели именно заради контрола на монопола върху нея. Очевидно, че който имал тези изключителни права върху истината, държал в ръцете си вярванията, мислите на народа, а следователно и всичко останало.

 

Ранната борба за идейна непогрешимост

 

Във връзка с монопола върху истината е и заклеймяването в неистина или в нейното отрицание. Затова и във всички епоси злото е персонифицирано с различни имена – Ормузд, Ариман и пр. Всички, които опонирали на владеещите монопола върху религиозната истина, попадали под присъдата – сподвижници на злото. Дори и при християнството, от самото му зараждане, сред множеството вярващи е поставен същият този въпрос – кой проповядва Истината за Христос и Църквата и кой я изкривява. След появата на много лъжеучители била поставена нелеката задача – какво да бъде отношението към тях и към изкривяваните учения, които те прокламират.

 

Но много преди това в границите на Римската империя съществувало понятието секта (лат. secuo – сека, отсичам). По същност то е философско-религиозно. С него са обозначавали идейно-политическо крило, отделило се от друго и заживяло самостоятелно. Фактически това бил начинът на роене на философските направления. Всички известни мислители от Древността първоначално принадлежали към определена школа, а впоследствие създали нова, своя собствена. Така че, подобни разделения постоянно са ставали, от което са се раждали нови и различни школи с изтъкнати имена. От което разбираме, че “сектата” в античното римско общество изобщо не е носела негативен или отрицателен характер.

 

Християнството и държавната религия

 

След появата на християнството, а особено когато през ІV в. то става основната религия на Римската империя, в Източната част (бъдеща Византия) на тази огромна държава, където гръцкият език продължавал да се говори, се появило понятието – ерес (гр. ειρεζ, -ιζ). То носи изцяло религиозен характер и се налага от официалния Църковен клир. С него епископите и свещениците определят, че всяка група, която се отдели и има някакви идейни различия с официалната държавна църква е незаконна и дори... престъпна. Санкциите над подобни групи били сурови и нерядко техни последователи намирали смъртта си при заточение. Много може да се разсъждава какви основания са имали политическите водачи на империята, за да се съгласят с една подобна категоризация, като се има предвид, че религиозността на много от тях е доста спорна. Например самият Константин Велики се е кръстил чак на смъртния си одър, а един от следващите императори – Юлиян (361-363 г.), дори се опитал да върне предхристиянското статукво.

Така че, не правоверието и стремежът към неподправена истинаопределяли позицията им, а верността към централизираната имперска законност на държавата с един император (респ. партия) и един патриах (респ. Църква). Това е всъщност визия, модел на властта и политическото управление по тези места в онези времена.  Този централизиран модел на управление идва от Азия и е твърде древен. Той кореспондира с деспотизма и тиранията. При него всичко е съсредоточено в една ръка; на върха на пирамидата има един неограничен властелин и понятия като “други политически партии”, “опозиция” или “демокрация” напълно отсъстват. Нещо повече, осъдени са като престъпление и всячески преследвани.

 

Явно така е било по-удобно за политическите владетелии за църковните водачи – централизация и съсредоточаване на властта в едни ръце – в държавната и църковната институции. Затова и толкова дълго – чак до ХVІ в. сред народите се поддържа страховитата легенда за еретиците и вещиците като служители на сатаната (в повечето случаи политически и религиозни опоненти), осъдени на заточение, мъчения или клада, само заради своята различност и смелост да заявят позицията или несъгласието си с официалната политика.

 

Само че, при такова едно положение, за свобода на личността, за правото на избор на отделния човек изобщо не може да става дума. Което е, меко казано, нелепо тъй като Иисус Христос може да бъде приеман единствено и само от убеждение, при напълно свободен избор, осъществен от човека на добра воля. Всякакви други варианти – по рождение във вярата; християнин, защото такава е традицията в тази страна или с императорски указ всички граждани задължително се кръщават (както е било през VІ в. при Юстиниян Велики) са абсолютно недопустими за встъпване във верската позиция “християнин”.

 

Реформиране на държавно – църковният модел

 

Това недоразумение отдавна е било забелязано от мислещите хора, затова през време на цялата Европейска история има непрестанни борби за реформи в Църковната администрация, за промяна на някои обичаи, за да бъде Християнството наистина справедливо и достоверно, за каквото претендира, че е. Затова след вековни борби, от ХVІ в. насетне (след Реформацията и Просвещението), в света успява да си пробие път един нов, съвсем различен управленски модел – този на гражданското общество, на свободата на съвестта – на демокрацията и плурализма. След новите религиозни и политически промени вече е твърде неуместно да се говори за каквато и да било централизация и деспотично съсредоточаване на политическа и духовна власт в едни ръце. Оттогава насетне старият, азиатски тираничен модел на управление е изпратен в историята. Е, налице са доста опити той да бъде възроден – да се привнесе една архаична тиранична форма на управление в едно модерно общество – напр. СССР и Хитлерова Германия. А България нагледно можа да се убеди до какви пагубни резултати доведе един подобен 45 г. експеримент, с който се въведе Тоталитарно политическо управление, от Древността и Средните векове в наши дни... и логично – последиците бяха пагубни.

 

След Просвещението (ХVІІ в.) в света църква се отдели от държава. Появиха се и други политически партии, освен единствената управляваща. Роди се “светската” държава или както е по-модерно да се казва: светът се секуларизира. Оттогава насетне понятията “ерес” и “секта” останаха валидни само за сферата на религиозността и на Църквата. Съществуването им извън тази институция постепенно се обезсмисли и стана безпредметно за останалата част от обществото. При това, за Протестантския свят, където се появиха много и различни разклонения – деноминации (или конфесии), за известно време не се е използвало понятието “ерес”. То е в употреба основно в Римокатолическата и Източноправославната църкви.

 

При това става дума единствено за вътрешноцърковен въпрос, по който може да се разисква на собствени конференции и в семинарии; за него могат да се пишат статии и книги, но решенията и изводите от тях важат само за невидимата метафизична област от света, в моралната и идейна духовно-религиозна територия на Църквата, но изобщо не могат да се предлагат или прилагат извън нея... Обаче, за въпросните църкви пропагандата срещу ереси и секти остава едно скрито идейно оръжие срещу опонентите – “враговете” им. За католиците това са всички протестанти и православните; за православните – еретици и сектанти са протестантите, а католиците са “отпаднали от правата вяра”... Или същото, но казано по друг начин.

 

Деления в протестантското християнство

 

Понятието “деноминация”, касаещо протестантската църковност, се отнася до онези църково-религиозни групи, които са си създали авторитет на устойчивост, достоверност и стабилност във времето и практиките. Но когато някой отрасъл на протестантизма се отклони от първоосновата си дотолкова, че това, което прокламира като вяра и религия стане твърде крайно и започне да граничи с хулителство, той попада в една нова и различна категория, която го разграничава от “нормалните”. Това е групата на култовете (cult – англ.). Това понятие също е от духовно-религиозната сфера и е със значение на нещо недобро и непрепоръчително. Но отново, войната срещу него се развива само на ниво религиозни дебати или в беседи по страниците на книги и журнали...

 

На Балканите обаче, под властта на полумесеца описаните по-горе Западноевропейски процеси нямат това влияние. С появата на новите Балкански държави през ХІХ в. (Гърция, Сърбия, Румъния и България) в тях се възражда и централизираният Византийски модел – “един Цар – един Патриарх”, както и единството държава-църква. Около 100 г. по-късно всяка от тях изоставя монархията, но по принцип политико-църковното статукво се запазва. След Съветската окупация над Румъния и България, макар и принудително, църквата е отделена от държавата. Комунистите и в двете страниповеждат политика на войнстващ, агресивен атеизъм.

 

Съвременна употреба на идеологемите за духовно деление

 

Днес в Източната църква употребата на понятието ересе сведено до минимум и касае главно събитията от църковната история за периода на Вселенските събори ІV-VІІІ в. А за негов заместител, който да обозначава  всички неправославни общности в съвремието (без католиците – виж по-горе), е възприет латинският израз секта, сега вече с подчертано негативно съдържание. То е валидно за цялата духовно-административна “територия”, която обхваща Православието, макар че се отнася единствено за сферата на църковността и религията. И тук има един “малък” парадокс. Понятието “ерес” се ражда преди около 2000 г. заедно с началната Христова църква. То е многократно тиражирано и санкционирано на Вселенските събори, което определя и неговата авторитетност и значение. Но внимание, то е валидно главно в историческия и културен контекст, при който се е появило, още повече, че въпросните древни ереси, като евионити, монофизити, монотелити и пр., които е заклеймявало, днес почти напълно са изчезнали. Обаче, съвременният му заместител – секта, макар че широко се употребява за обозначаване на протестантите, не притежава същата административна санкция – валидност, от гледна точка на Църковните закони и традиция, именно защото нито един Вселенски събор не се е произнасял по неговата състоятелност до момента.

 

Докато това не стане, употребата на почти презрителния израз“секта-сектанти” се равнява на личен произвол, нарушаващ добрите нрави, противоречащ на църковните канони; злоупотреба с административна власт и авторитет и има точно толкова оскърбителен и клеветнически характер, както и името “мръсна чернилка”, “миризлив циганин” и пр., напълно отхвърлени от съвременната европейско-американска цивилизация и недопустими за никоя модерна институция.

 

Въпреки това, всички православни предстоятели (поне в България) без свян го употребяват дори и извън сферата на своята църковна територия (БПЦ), сякаш е безсъмнено валиден и всепризнат термин. Изниква въпросът, с какви прерогативи, от каква позиция изхожда БПЦ, за да определи кои и какви са сектантите? Всъщност, всеки път, когато православен предстоятел използва този израз в официално изявление, той си присвоява правото на Упълномощен Говорител на Върховната и Абсолютна религиозна Истина... Което би могъл да направи единствено и само, ако притежава... монопола над нея.

 

Преди години се случи един интересен разговормежду двама студенти-богослови в СУ “Св. Климент Охридски” – моя скромност и колегата Станимир. Той ме попита как протестантите определят коя от религиозните групи попада в категорията “култ”. Отговорих му: ”В краткия си курс „Религиозните култове” протестантският богослов Вениамин Пеев е описал множество признаци на култовете по принцип. Някои от тях са: 1. Силно централизирано ръководство; 2. Друга свещена книга-авторитет, освен Библията; 3. Пророци или светии, незаписани в Стария или Новия завет; 4. Съвременни пророци или авторитети, подобни на светии; 5. Претенции, че достъпът до небето (Спасението, Всевишния) става само чрез тяхната общност. Горе-долу това са.” А той отвърна кратко: “Дотук Православието напълно се вписва...” Думите му ме изумиха, защото авторът на този курс е описал характеристиките само на Мормони, Муун, Харе Кришна, Свидетели на Йехова, Християнска наука и Семейството. Самият аз изобщо не бях допускал каквито и да било други паралели. Колегата обаче ги откри.

 

Разбира се, нито този разговор, нито гледището на въпросния колега са истина от последна инстанция, които да са достатъчно представителни, че да се правят каквито и да било изводи въз основа на тях. Със сигурност обаче, от този ден насетне, в сърцето на колегата позицията за свещена недосегаемост и безупречност на Православието сериозно се разклати.

 

Абсолютната истина и егоцентричното й обсебяване

 

Претенциите за свръхправа и контрол над религиозността – над вярванията, обрядността и вижданията на хората; желанието, ако не да бъдат забранени всички останали, то поне да са поставени административно и юридически по-долу; стремежът към привилегировано положение в държавата – т. е., ползване от специални облаги, забранени за други; достъп до държавни фондове еднолично; владеене на позициите в образователната система, които не се делят с други; настояването за това, че истината произхожда единствено и само от тази традиция и институция, а входът към небето се намира само в ръцете на упълномощените представители-свещеници на тази общност...

 

Който и да казва това, и да изповядва подобно кредо – сектант или облечен в достолепие и сакралност духовник на Всевишния Бог – той заема по своя воля позиция твърде аморална и самовлюбена, егоистична и себична; позиция, навяваща спомени на мрачно средновековие, азиатска централизация и късоглед аскетизъм, които никога не са имали нищо общо с любовта и справедливостта на Всевишния; такова отношение на презрение към другите, различни от тебе, е лишено от истинското Божие угодничество и достолепие, поради което и очевидно се намира твърде далеч от Абсолютната религиозна истина, без значение от претенциите и лозунгите, които се размахват, за да удостоверят свръхдуховността, монопола върху владеенето й и своята собствена суперрелигиозност.

 

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007


 

v_altanov_120Велислав Алтънове завършил Богословски фактултет към СУ “Св. Климент Охридски” с ІІ специалност Културология през 1996 г. От 1997 г. е преподавател във ВЕБИ (Висш евангелски богословски институт), София. От 2004 г. е Докторант в Нов Български университет, София. През същата година с група приятели, вследствие на упражненото насилие на правителството на Симеон Сакскобурготски, над Алтернативния синод, заедно със свой приятел свещеник учредяват Християнска Вселенска и Апостолска църква (ХВАЦ). През 2007 г. е на специализация в Санкт Петербург, Русия и Фрибург, Швейцария. Велислав Алтънов има публикации в различни научни издания – сп. “Българско богословие”, сп. “Разум”, сп. “Проблеми на изкуството”, университетски сборници и пр.