Печат

Гранични линии

Светослав Ангелов

Сектантите ползват нашето Свещено Писание, позовават се на факти и препратки към историята на Древната Църква, опират се даже на  Литургичната ни традиция...  Аз не съм сигурен защо правят това. Дали го правят, за да покажат широта на възгледите или защото кризата на тяхната идентичност е вече тъй дълбока, че са готови на всичко, за да внесат някакъв живот в умиращата си теология... По-скоро първото, защото за второто се иска много повече от желание да изглеждаш различен, иска се най-малкото да умееш да задаваш сериозни въпроси. Като например: Откъде идвам?; Накъде отивам?; Къде да вкореня себе си, че да почерпя сила,  за да градя битие и образ?  Отдавна ми се струва уморително и безплодно воденето на дълги спорове с разните видове сектанти. Затова сега възнамерявам, вместо да споря, да чертая ороси (определения, граници).

Сектантското богословие е богословие на точките. И тези точки са всъщност фикции – за предопределението и за свободната воля, за това колко са  „Божествените декрети”, за броя на тайнствата, за оправданието, освещението и благодатта, за правомерността на църковната йерархия (все въпроси, поставяни в „точковия контекст” – като интерпретирания до профанизиране дебат „бл. Августин срещу Пелагий” например, при който синтеза на св. Йоан Касиян Римлянин непрекъснато остава в сянка). И въобще, с една дума – колко дявола се събират на върха на иглата (Не, не се смейте – за някои богословстващи през Средновековието това последното е бил толкова сериозен, та направо спасителен въпрос)... Един умен мъж е казал, че когато хоризонтът ни се събере в точка, гордо заявяваме: „Това е моята гледна точка”. В богословието на точките няма място за творчество. Защото, за да създадеш точка, не се иска вдъхновение, нито мъдрост. Просто трябва да умееш да фрагментираш. Фрагментира най-добре онзи, който не умее да вижда цялото или умишлено го игнорира, фиксирайки се някъде извън целостта. Но нямаме вертикала, а без вертикала, няма обем. Няма ли обем, няма и въздух...

Друго е важното сега – Важен е оросът, който минава между двете основни, според мен, „визии за Църква”. Първата визия оформя сектантските човеко-центрични (антропоцентрични) или общностно-центрични (еклесиоцентрични) модели на църковен живот, от които се раждат пиетистки и ултра-либерални движения или пък тоталитарни фракции. Втората визия е Вярата на Църквата Божия в Христос Иисус (Нашата Света Съборна и Апостолска Църква), която можем да назовем Христоцентризъм, а още по-добре - Тео/Бого-/центризъм. Разбира се, Христоцентризмът съществува като популярен термин и в сектантските теологични конструкции, но там това са упражнения във външно подражание на Христос или емоционално сугестиране с „любовта Христова”. А в доброто богословие Христологията е част от Триадологията (учението за Пресвета Троица), затова и сме настоявали да „не се играе” с вътрешните взаимоотношения в Триединството, както това се случва в римо-католическия догмат филиокве. И при нас има Христоцентризъм, но той е в устрема на цялата човешка личност (като психосоматично цяло) към Богочовека Христос, чиято кулминация е в Причастието със Светите Страшни и Животворящи Христови Тайни – ядейки насъщния хляб (Плътта Му), която наистина хран, и пиейки Кръвта Му от Чашата на Предложението – питие, което истински пои, ставаме участници в естеството Му (по свидетелството на св. ап. Петър), сиреч в онова обожение (теосис), за което Отците на Светата Църква проповядват.

Нямаме ли вертикала, получава се плоска повърхност от точки. Без вертикала, няма и обем. Без обем липсва въздух... Стига геометрия, щом е налице опитът! Граничната линия, за която става дума тук, е много жива в мен. Определял съм себе си като член на две такива „църкви” (Евангелска Методистка Епископална Църква и Църква на Адвентистите от Седмия Ден) в продължение на десет години и за малко “да се задуша”...

 

Православното богословие е пътешестване в Земята на живите. То е Творчество в Преданието (според превъзходния израз на отец Александър Шмеман). Границите  наричаме догмати и те са необходимост, но не безусловна. Ние сме ги очертавали, заради древните сектанти и ще продължаваме да ги чертаем заради новите. Но нуждата от гранични линии е свързана със сектантското желание да присвояват част по част от нашата идентичност, да обезобразяват земята ни, късайки я парче по парче. Гръцката дума орос, освен всичко друго (определение, граница, дефиниция) означава и ипотечен камък, с който кредиторите са отбелязвали дворовете на некоректните си длъжници. Всяко сектантско лъжливо учение е обявяване на антитеза, срещу някоя християнска теза, разместване на акцент, предефиниране на понятия… Тоест кражба. Взета назаем православна епистемология, която сектантите не смятат да заплащат... В този смисъл сектантският образ на съществуване е паразитен. Дж. К. Честъртън пише: „...Второто най-добро нещо след това да бъдеш истински вътре в християнството е да бъдеш истински извън него. Работата е там, че популярните критици на християнството всъщност не са извън него. Те се намират в една спорна зона в пълния смисъл на думата. Те се съмняват в собствените си съмнения. Критиката им е възприела един странен тон – нещо като случайно и невежо апострофиране...” („Вечният човек”) Тук Честътртън коментира критиците-антиклерикали, но думите му с пълна сила тежат върху всeки напън да се реорганизира Църквата по нечий индивидуален вкус.

Очертах важен орос.

Но нека сега влезем в самата земя. И така – основите на нашия живот като Църква стоят много по-дълбоко от догматите. Те са в евхаристията (Трапезата Господня)... Евхаристията е участие в Тялото и Кръвта на Господа, причастие с Неговия несекващ живот. Евхаристията е икона, която ни преподава Светия Дух... Ние, бидейки православни, сме призовани да се вкореняваме в онзи образ, който съзираме молитвено в Общението на Пресвета Троица – Общение, при което Тримата имат всичко заедно, даже повече от това – имат Себе Си Един в Друг. „Бог е Троица - пише преподобни Юстин Попович – Ако Бог беше Единица, тогава щеше да е Омраза. Ако беше Двоица, щеше да е смесица от любов и омраза – любов между Двамата и омраза към всичко останало. Но Той е Троица, затова е съвършена и пълна Любов.”

 

Призовани сме още да очакваме в молитвена деятелност и да изповядваме очакването си с всяка Света Литургия на онзи ден, когато Господ ще стане „всичко във всички”. Да. Макар да настояваме на това колко важна е апостолската приемственост, чрез полагането на ръце, която наричаме хиротония, и можем да я проследим безусловно по нашите епископи чак до далечното второ столетие, все пак другаде е вкоренено битието ни като Църква – в Бъдещия век (есхатона). Събранието ни около православния епископ с презвитерите и дяконите (както апостолите около Христа при последната Вечеря) отобразява именно този Бъдещ век –  „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. (1 Коринтяни 11:23-26) Когато разсъждаваме по темата есхатология (учение за последните времена), ние разглеждаме нещата изключително в литургичен план. Защото есхатология, откъсната от нейния литургичен контекст, е нездраво любопитство, което Сам Господ Иисус Христос порицава: „Те, прочее (апостолите – курсив мой), като се събраха, питаха Го, думайки, в това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево? А Той им отговори не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деяния 1:6,7) Сектантското богословстване дели есхатологията на няколко вида, според вижданията си относно милениума („тайнственото” хилядагодишно царуване на Христос и светиите, за което става дума в двадесетата глава на книга Апокалипсис) - Премилениална, постмилениална, амилениална есхатологии... И всички спорове са около въпроса кога точно ще се върне Христос – преди хилядата години или след тях... Ето хубав пример относно това, което нарекохме по-горе богословие на точките... Православната есхатология не е „околомилениална”, а е литургична (или по-добре казано – литургията ни е есхатологична). Литургията на Църквата е предвкусване на Бъдния век – Осмия ден, начало на новото творение, който Бог внесе със Себе Си, влизайки в историята, и той ще се пълни и разпростира, докогато се сбъдне в Края на времената (настоящия последен Седми ден,  който, освен ден на успокоение в Христа от грехове и непосилни трудове, е и предвкусване на Осмия ден – Денят на Божията Несътворена светлина). Литургията на Църквата е победа над историята, като затворен кръг на раждане и умиране, като циклична повторяемост на разрушението. Победа над разбирането за историята като циклична разруха, а не унищожаване на времето, безвремие или нирвана някаква. Затова по-точният израз е „преобразяване на историята” – превръщането й в онази реалност, която историята е предопределена да бъде – процес на движение от слава в слава, в Бога – към Бога – единственото истинско усещане за реалност.

 

Образът на това, което сега говорим, го виждаме първо в претворяването на Светите дарове – Хлябът и Виното стават Плът и Кръв на Христа, Тяло на Богочовека, без да престават да бъдат Хляб и Вино. Сиреч в Христа храната намира своето предназначение – средство за общение на Трапезата, където сме всички поканени около Нашия Царствен годеник, споделен дар на благодарност.

 

Нека се върнем при времето. Литургичното време е есхатологично – литургията обявява „Царството на Отец, Син и Дух Свети”. Тук някой нов Харнак ще си каже „Да. Източната Църква е сакраментална Църква...” Това звучи дълбокомислено, но е глупаво. Защото точно тази идея за времето като литургично време на предвкусване на Осмия ден, е християнската идея за време. Има осъществяване – от смърт към живот, от безличност към личност. Предвкусването на Бъдния век, не е мистически привкус. Бъдният век е резултат от епиклезата (снизхождането на Божия Дух върху даровете, върху нас и всичко наше) – така се моли служещият презвитер от името на цялото православно Събрание: „Освети нас и предложените дарове...”. Ако западните цьркви не са в този смисъл сакраментални – събрания на хора, които призовават свещеното да навлезе в профанното, т. е. Бог да посети народа Си, подготвяйки се за тази среща с пост, молитва и покаяние, освещавайки  себе си и света за Христа Бога, то значи те въобще не са църкви! Едно, две, три – обикновено християнство, чиста математика... Защото началният литургичен възглас: „Благословено е Царството на Отец, Сина и Светия Дух” не е молитва това да стане някога „по-нататък, когато Бог е рекъл” или спомен за някоя от притчите и проповедите на Христос или Йоан Кръстителя за Царството. Царството настъпва тук и сега. Затова и можем да боравим със „спомени от бъдещето” – „Като възпоменаваме славното Твое Второ Пришествие”  - литургичен парадокс, който съществува само, когато умът ни е извън Тайната.

 

Когато свещеникът излезе от олтарната част на храма, за да извърши заедно със съслужителите си Големия Вход (шествието, при което обикаля кораба на храма със Светия Потир и влиза тържествено отново в олтараната му част), той припява една ключова молитва: „Да помене Господ Бог в Царството Си православния народ, правителството, Христолбивото войнство... дяконите, презвитерите, ктиторите, благоукрасителите на тоя свят Храм... между първите, помени Господи, нашия митропoлит...”  Това е радикална промяна в идеята за светиня и Богослужение изобщо. Нарича се Анафора (Възношение, Възнасяне). Целият наш свят с всичко наше влиза в Божието присъствие, умъртвен чрез покаянието, за да бъде възкресен от Божия Дух. Светът се осъществява (намира своя живот) в теантропичното (Богочовешко) Тяло на Христа. Светът е бил самоцел, а сега е станал средство да се благодари на Бога. Казваме, че даровете се променят метафизически, а не физически. Казваме го, но ако само това кажем, нищо не сме казали, заради схоластичните напластявания върху понятията физика и метафизика. Затова ще кажем, че даровете, ние и нашият свят са претърпели преображение – молекулите са същите, а образът е друг.... Връщам се към тези мисли, защото ми харесват, а и защото няма да е вредно да ви ги споделя отново... Духовността не означава, че човекът е спрял да се храни или че яде етер. Духовността означава, че човек яде и благодари. Така храната, преобразена в Теантропично (Богочовешко) Тяло Христово при благодарението, носи живот, а не смърт, каквато донесъл онзи плод в Едем, който яли прародителите ни, без благодарност към Бога (те не можели да благодарят, защото делото било беззаконно, следователно неевхаристийно – беззаконно и неблагодарно) и така сложили начало на един неевхаристиен живот. Но в Христа светът е възлязъл в Бога и така е станал годен за пребиваване, а плодовете му за ядене. 

„Нашето учение потвърждава Евхаристията и Евхаристията потвърждава нашето учение” (Св. Ириней Лионски, „Против еретиците”).

Накрая ще поиграем на думи. Аз казвам думата „цял”. Коя е първата ви асоциация? Гръцката дума за грях е „хамартия”. Тя е и термин от стрелбата с лък. Означава пропускане на целта. Целта на човешкия живот е Единението с Бога. Затова избирам вертикалата, по която ме възвежда Светият Дух в Евхаристията.


Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007


 

sv.anglov_120Светослав Ангеловживее и работи в гр. Варна като консултант-трудова терапия и водещ вероучението в Православен център за духовно обгрижване на наркозависими "Св. Боян Енравота" при хр. "Св. Княз Борис" Варна, р-н Аспарухово  и сътрудник в Духовно-просветен център "Св. Архангел Михаил". Публикува статии и богословски есета в Епархийски просветен вестник "Алтернатива", както и в електронния сайт "Православие България.