Печат

Становището на Конституционният съд относно традиционността на Източното православие

Христо П. Беров

СПОРЕД МОТИВИТЕ НА РЕШЕНИЕ НА КС № 2/1998 Г.

Традиционността на източноправославното вероизповедание изразява културно-историческата му роля и значение за българската държава, както и актуалното му значение за държавния живот, отразено най-вече в системата на официалните празници (всички неделни дни, Нова година, Възкресение Христово, Рождество Христово)*

 

Темата на броя: "Секта ли е православната църква: Прозелитизъм и свобода на вярата" е толкова обемна, че едва ли би могла да се изчерпи с един брой на списанието. Тя едва ли би могла също да се обобщи в няколко тома. В края на миналия век, в Западна Европа, терминът «прозелетизъм» започна да се отбягва от богослови и юристи. Първите изказват мнение, че eкуменизмът трябва да счита прозелетизма за недопустим, вторите все по-сериозно задават въпроса: Доколко нехристиянски религиозни общности биват «ограничени» в основните си права и свободи от действия на панхристиянски или др. прозелити? Спорни от гледна точка на светското право, за да не кажа почти невъзможни за дефиниция, остават: границите на допустимост на мисионерската и религиозно-просветната работа, дефиницията за секта и т.н. (1-3).

 

Поставената тема има едно важно практическо измерениеза България и нейното светско право относно религиозните общности. Може би за някои е банално отново да се говори за традиционността на православието, след като то е конституционно и законово фиксирано (чл. 13, ал. 3 К и чл. 10, ал. 1, изр. 1 ЗВ). Но проблемите около тази тема са обвити от известно количество спорни моменти. Те не са от историческо, културоложко, демографско-статистическо или етнологично същество, а имат чисто юридическо-правораздавателен характер. С настоящите кратки бележки и щрихи обръщам внимание само на един от тях. Във всички случаи съм далеч от мисълта да поставям под въпрос компетентността на висши законодателни или правораздавателни институции. Нямам за цел злонамерено да квалифицирам по какъвто и да е начин работата на опитни юристи, да критикувам професионалната и езикова подготовка на българската юриспруденция. Стремежът ми е да намеря правилния отговор на няколко важни въпроси, които следва да се поставят за разглеждане чрез ефективна и обективна дискусия.

 

I. Политическите промени, които се извършиха след 1989 г.,наложиха безусловното спазване на нови принципи за демократична правна система, в която тоталитарната партийна политика на БКП следваше да загуби завинаги значението си в юридическата рамка на държавата. Още с приемането на Конституцията от 1991 г. (К) и заложената в нея нормативна основа за създаване и функциониране на Конституционния съд (КС) – чл. чл. 147-152 К - се засвидетелства огромно значение на правораздаването, засягащо основните права и свободи на гражданите в Република България. Разбира се, отделен и много съществен проблем представлява липсата на института на индивидуалната жалба пред КС – т. нар. конституционна жалба , която можеше да даде конкретна възможност на отделния гражданин да потърси защитата на своите религиозни права и свободи точно пред най-авторитетната правораздавателна институция (4). Такава е уредбата в немалко правни системи. Въпреки този сериозен недостатък на КС (който засега не виждаме да успява да се превъзмогне пълноценно нито от институцията на омбудсмана, нито от Комисията за защита от дискриминация), част от неговите решения положиха основите и очертаха рамките на значителна част от новия правен живот в страната.

 

КС се е произнасял неколкократноотносно защитата на основните права на гражданите, предоставянето на възможност за тяхното осъществяване и е вземал в немалко случаи компетентно отношение при решаване на различни наболели проблеми в посткомунистическото трансформационно българското общество. За ролята на тази най-уважавана (а също и най-добре финансово осигурена) правораздавателна институция със сложна същност – особен съд, но и висш държавен орган  - може да се обобщи, че нейното значение за българския държавно-управленски живот е огромно (5).

 

II. КС трябваше също на три пъти да се произнесе в областта на правото на религиозните общности, като даде отговори на някои спорни въпроси. Последните бяха от изключителна важност за застиналото и блокирано духовно и религиозно-просветно развитие в България, което донякъде още напомня времето на социалистическото ежедневие и общежитие преди 1989 г. Основните решения на КС в тази връзка след 1992 г. са три: № 5/1992 , № 2/1998  и № 12/2003  (6-8). Покойният проф. Неновски включи първите две от тях в списъка си на отпечатания през 2001 г. сборник - анотираната с тълкуванията на КС Конституция на РБ (9). На третото от споменатите решения беше вече отделено заслужено специално внимание  в един задълбочен анализ, доказващ как КС (в частност някои от съдиите) имат съвсем неправилно разбиране за понятията „догмат” и „канон”, как не се познават теориите за условно-задължителната сила на църковните канони, а също и важни факти от църковната история (10-12).

 

Първото от споменатите решения (5/1992 г.) е от особена важност за религиозно-правнияживот в РБ, понеже дава тълкувание на конституционните основи на правото на религиозните общности – чл. 13 и чл. 37 К. След обсъждане на правните доводи и съображения, изложени в искането, и постъпилите от заинтересуваните страни писмени становища, КС прие, че искането е за тълкуване на чл. 13, ал. 1 и 2 и чл. 37 от К. По този начин, извън сферата на тълкуване в това решение останаха ал. 3 (традиционността на българското православие) и ал. 4 (изричния антиклерикализъм) на чл. 13 К (13) .

 

Едва шест години по-късноКС се спря конкретно върху тях. Касае се по-точно за Решение на КС №2/1998 г. по к. д. № 15 от 1997 г. (ДВ, бр. 22/1998 г.) То беше образувано по искане на група народни представители от 38-то НС на основание чл. 149, ал. 1, т. 4 К, КС да се произнесе, "дали отделни разпоредби на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства са противоконституционни и дали тя като цяло съответства на основния закон на РБ" (15).  Въпреки че конкретният повод не засяга директно правото на религиозните общности, а е само каузално тълкуване, това решение се оказва едно от най-важните, понеже в неговите мотиви се намират становища относно църковна (каноническа) и изобщо религиозно-правна проблематика на посттоталитарната действителност. Нещо повече, вносителите на Законопроекта за вероизповеданията явно са били „запленени” от вижданията на КС, защото са пренесли буквално (за да не кажа преписали дословно) цели пасажи от него в текста на Закона за вероизповеданията (17).   По този начин мотивите на КС се превръщат от каузално тълкуване в предписания със законова сила.

 

III. Правната уредба относно традиционността на източноправославното вероизповедание представляват предписанията на чл. 13, ал. 3 К: „Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание” и чл. 10, ал. 1, изр. 1 ЗВ: „Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие”. Аналог (не би било точно, ако за текстове преди 1949 г. говорим за предистория) на тези норми откриваме още в чл. 37 на Търновската конституция (ТК): „Гocпoдcтвующa въ Бългapckoтo Княжecтвo вѣpa e пpaвocлaвнo-xpиcтиянckaтa oтъ иcтoчнo иcпo-вeдaниe”. Разбира се, трябва да отбележа, че разликата между господстваща вяра и традиционно вероизповедание е съществена (19). Няколко седмици след 09.09.1944 г. комунистическият режим започва работата по отделянето на БПЦ от държавата  (20). Така в Конституциите на НРБ от 1947 г. и 1971 г. липсва каквото и да е предписание досежно православието. За сметка на това компенсиращ аналог (на чл. 39 ТК) бива заложен в Закона за изповеданията  (ЗИ) от 1949 г. Чл.3 от него (ЗИ) има следното съдържание (21): „БПЦ е традиционното изповедание на българския народ, свързана е с неговата история и като такава, по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народна демократическа църква.” Смисълът на „… по дух народна и демократическа…” е повече от ясен комунистически образец, чието тълкувание може да се извлече в детайли от речта на Г. Димитров в рилската Св. Обител по случай нейната 1000-годишнина  (22). Това е конкретно развитието на законодателството относно православната традиционност оттогава досега:

 

Чл.3 ЗИ 1949 г

БПЦ е традиционното изповедание на българския народ, свързана е с неговата история и като такава, по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народна демократическа църква.”

Чл. 10. (1) изр. 1 и 2 ЗВ 2002 г.

Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот.

 

При сравнение на текстовете прави впечатление, че законодателите и през 1949, и през 2002 г. признават на православието историческата му връзка с народа (ЗИ), историческата роля за държавата (ЗВ). Разликата е във възможностите, които се предоставят за настоящето и бъдещето. През 1949 г. БПЦ „може” да бъде народна и демократическа – „такава” я завариха политическите промени през 1991 г. Интересно е, че със ЗВ от 2002 г. се отдава актуално значение на източното православие за държавния живот. Подобно липсва през 1949 г. Актуалното значение за държавния живот е свързано с традиционалността, но при всички случаи е спорно, защото:

 

1. Според чл. 13, ал. 2 К, религиозните институции са отделени от държавата;

2. Според чл. 13 ал. 4 К, религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели;

3. Според чл. чл. 6, ал. 2, изр. 2 К, не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия и т.н.;

4. Според чл. 4, ал.1 ЗВ, вероизповеданията са равноправни и религиозните институции са отделени от държавата, ал. 4 не допуска дискриминация на верска основа;

5. Според чл. 10, ал. 3 ЗВ предходните алинеи не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегииили каквито и да е предимства (на БПЦ) със закон.

 

Възможно ли е в светска държава, в условията на разделени държава и църква, в условията на недопустимост на използуването на вероизповедание за политически цели, последното да има значение за държавния живот?

 

ІV. Гледната точка на КС по този въпрос се намира в т. 16, буква д). от мотивите на вече споменатото решение на КС 2/1998 г. То е релевантното за правото на религиозните общности в България тълкувание на КС относно смисъла на чл. 13, ал. 3 К. Каузалното тълкуване е във връзка с чл. 8 от Рамковата конвенция (бел. 11), според която подписалите я страни се задължават да признаят на всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, правото да изповядва своя религия или убеждения, както и правото да създава религиозни институции, организации и сдружения. Следващите няколко реда са най-важни:

 

д) […] религиозните институции, в частност църквата, са отделни и независими от държавата, а държавата е светска; традиционността на източно-православното вероизповедание изразява културно-историческата му роля и значение за българската държава, както и актуалното му значение за държавния живот, отразено най-вече в системата на официалните празници (всички неделни дни, (sic! бел. авт.) Нова година, Възкресение Христово, Рождество Христово).

 

Така става ясно каква връзка КС създавамежду традиционността на православието и актуалното значение за държавния живот: Съдът обосновава традиционността на православието с 1) културно-историческата му роля и значение за българската държава и 2) актуалното му значение за държавния живот. КС вижда повече от една причина за актуалното православно значение в държавния живот. Довод за това е употребената формула: „най-вече”. Следователно съществуват и други основания, които КС тук не намира за необходимо да сподели, освен единственото конкретно посочено, а именно: отражението в системата на официалните празници.

 

Системата на официалните празници е монопол на държавата. Част от уредбата й

се намира в Кодекса на труда (23). Според чл. 153, ал.1, изр. 1 КТ: при петдневна работна седмица работникът или служителят има право на седмична почивка в размер на два последователни дни, от които единият е по начало в неделя. Законодателят, за разлика от КС не определя неделния ден изрично като празник. Той говори само "по начало" за неделя! Неделният ден, както и според изброяването в православния декалог – 4-та Божия заповед: Помни съботния ден (за християните денят на Христовото Възкресение – т .е. неделя ), за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е […] на Господа, твоя Бог, безспорно излиза извън рамките на православието и има общохристиянско значение. Нещо повече, в Република Турция неделният ден и Нова година (1 Януари) са почивни и празнични от 1926 г . Неделният ден е определен за седмична почивка и в др. държави, които нямат никакви православни или християнски традиции. А е известно, че повечето български обществени заведения и търговски центрове не спазват неделния ден като регулярна седмична почивка от религиозни съображения. Малцина са работодателите, които изобщо се замислят върху значението на споменатата вече 4-та Божия заповед.

 

В такъв случай аргументацията на КС, че традиционността на българско православиее отразена във  всички неделни дни е неуместна. Фактът, че КС определя Нова година(!) като православен празник е шокиращ и той не заслужава никакъв коментар! Но пък вероятно е основание за БПЦ да поиска 1-ви Септември да бъде обявен за национален празник. Тогава именно започва(ла) православната църковна нова година (26) .

 

Нямам основания да си представя, че КС е имал предвид под Нова година празника на западната църква Св. Силвестър (31.12) или православния празник на Св. Василий Велики (1-ви Януари). Относно другите празнични дни: В чл. 154 КТ са изброени единадесет официални празници. От този списък с православно значение са Рождество и Възкресение Христово, Гергьовден, 24 Май и Бъдни вечер, следователно пет от единадесет. Три от тези пет празника имат общохристиянско значение и не са само православни.

 

Следователно съвсем православни от системата на официалните празници в РБ остават от единадесет празника само два (Гергьовден и 24 Май, който е секуларния вариант на истинския църковен празник на Светите братя - 11 Май). От гледна точка на православизацията на празниците с общохристиянско значение – Възкресение и Рождество – първият празник съвпада с инославния такъв (и за римокатолическата и за протестанските църкви) всяка четвърта година, а за втория вече повече от 40 години, след въвеждането на новия стил в БПЦ, Рождественските тържества се отпразнуват на същите (инославни) дни, изключение от които правят старостилците в РБ.

 

Summa summarum: съществува един ежегоден чисто православен празники един общохристиянски, който в четиригодишен цикъл има разминаване в датата с останалите християнски общности. В такъв случай не мога да се съглася с КС, че значението на традиционното за България православие в държавния живот е изяснено безспорно.

 

В цитираната вече точка д) КС изрично се произнася, че държавата е светска. В този смисъл е и господстващото мнение на конституционноправната ни наука . Знаят го и първокласниците, които вече седемнадесет години след политическите промени не изучават каквото и да било вероучение в държавните училища. Според проф. Танчев  чл. 13 К провежда принципа на секуларизация в България. Можем ли тогава да говорим за актуално значение на някоя религиозна общност в държавния живот на светска държава, която забранява използването на вероизповеданията за политически цели (чл. 13, ал. 4 К във връзка с чл. 7, ал. 2 ЗВ)?

 

На фона на всичко това последният абзац на буква д) от решението на КС е спорно и противоречиво: „Забраната за използване на религиозните общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели произтича от връзката на вероизповеданието с достойнството на личността "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права" (чл. 6, ал. 1 К)”. С този аргумент трудно бих могъл да се съглася, след като всички са равни по достойнства и права, защо хората с атеистични възгледи могат да ги ползват в политиката, а вярващите не?

 

"Използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за политически цели е грубо нарушаване на равенството в достойнството, тъй като политическите цели по правило са свързани с установяване на властови отношения между хората."

КС би трябвало да знае, че в повечето религии, особено в християнството съществуват властови и йерархични отношения. Известно е мястото на Бога Отец, Сина и Св. Дух в християнството! Не случайно говорим също за тримония – т. е. тристепенна йерархична система на християнските свещенослужители – дякон, презвитер, епископ. „Конституционният съд намира за уместно да подчертае, че използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за проповядване на верски фундаментализъм или екстремизъм е винаги грубо нарушение не само на чл. 11, ал. 4 от Конституцията, но и на други основни конституционни принципи, изразени в редица разпоредби - чл. 12, ал. 2, чл. 13, ал. 4, чл. 37, ал. 2, чл. 44, ал. 2 от Конституцията.” Точно поради всички правни основания за защита на конституционни принципи и ценности, изброени от КС, може да се установи, че съществуват достатъчно правни основания и механизми, които да бранят гражданите от фундаментализъм и екстремизъм, затова никой в РБ не би трябвало да се страхува от тях, а точно от прекаления научен атеизъм! Юридическата защита е само въпрос на практическо осъществяване на правова държава!

 

V. В заключение

 

Следва да се отбележи, че в разгледания частен случай ролята на КС по установяване на някои непълни представи относно правото на религиозните общности е недостатъчна и съдържаща много неясни и спорни моменти. Всички тези противоречия подлежат на надлежно изясняване. Необходимо e качествено да се повишат познанията на юристите в България (в частност и на конституционните съдии) относно богословските науки. В противен случай нещата ще изглеждат повече трагични, отколкото само смешни и несериозни!

 

Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за КС , той (КС) се произнася с решения, определения и разпореждания, които във връзка с чл. 14, ал. 5 К са окончателни(29). Това означава, че КС нито може, нито ще промени тълкуванията си. Последното не може да се случи и поради факта, че КС не може да се самосезира! В такъв случай БПЦ, а и др. религиозни общности са принудени да търпят профанизирането си от държавата. Подобни действия са недопустими според чл. 13 К и чл. 4 ЗВ.

 

Дали е достатъчно и възможно БПЦ да напомни на държавата за това и престане да се превръща в неин инструмент? Има различни основания, поради които православието да се смята за традиционно, уви КС, колкото и да се напряга, не успява да достигне до тях. Затова с изясняването на въпроса за традиционността на православието и актуалното му значение за държавния живот би следвало също да се занимаят БПЦ (която на Църковно-народния събор от 1997 г. в решение 13, абз. 4 излага, че: „Православното изповедание в България да получи конституционен статут на официално изповедание на Българската държава“)  и останалите български религиозни общности (30). Във всички случаи България е традиционно християнска, което КС вероятно е схванал и много по-лесно би могъл да разтълкува - равносметката от каузалното решение на КС № 2/1998 г.

 

Интересно е как виждането на КС залегна чрез бързо преписване и в основата на Закона за вероизповеданията, чийто „лингвистични постижения” ще продължат да натоварват нормалната употреба на терминологията „религиозна свобода”, църковно самоуправление и вътрешна автономия на религиозните общности и да превръщат БПЦ в нещо, което и синодалните старци знаят, че не е!

 

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007


 

hr.berov2_120Христо П. Берове български и германски юрист – сътрудник в Институт за църковно право в Университета в Потсдам. Дейността му включва сравнително-правни анализи на религиозното, предимно църковно и шариатско, и светското право.








Бележки
_________________

* Мотиви на КС - Т. 16, буква д) на решение на КС 2/1998 г. – срв. с текста на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗВ: То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния и живот.

1. На читателите на броя непременно бих препоръчал една интересна студия на проф. Силвио Феррари (Университет Милано), в която е засегнат между др. и въпросът за прозелетизма и православните поместни църкви. Срв. FERRARI, S., Die Religionsfreiheit im Zeitalter der Globalisierung und der Proselytenmacherei, Gewissen und Freiheit, Nr. 56/2001, S. 130-150.

2. Срв. ДРУМЕВА, Е., Конституционното правосъдие в системата на разделените власти, сп. Правна мисъл, 2006, кн. 4, с. 6; Противник на въвеждането на индивидуалната жалба пред КС е проф. Ж. Сталев – един от аргументите му, с които не мога да се съглася, е, че жалбата би довела до конфронтация между върховните съдилища и КС (За сведение: в правните системи, в които съществува подобна правна възможност, становищата на съдилищата се уеднаквяват точно по този начин – бел. авт.); др. му аргумент, с който също не съм съгласен, е ниският процент на уважените конституционни жалби, за които говори проф. Сталев (напр. ФРГ), процентът обаче не би трябвало да има голямо значение, защото в правовата държава е необходимо да съществуват реални възможности за защита на основни права, независимо от процента на допуснатите или успешни жалби – бел. авт.) срв: СТАЛЕВ, Ж., Същност на конституционния съд в Проблеми на конституцията и на конституционното правосъдие, С., 2002, с. 89 = сп. Юридически свят, 2001, бр.1, с. 27. Повече относно сезиращите субекти: срв също Пенев, П./Зартов, Я., Конституционно правосъдие на РБ, С. 2004, с. 49; СТОЙЧЕВ, СТ., Конституционно право, С., 2002, с. 570 – 578. DRUMEVA, E., Das bulgarische Verfassungsgericht. Rechtsgrundlagen und Entscheidungen, Zeitschrift für ausländisches öffentliches Recht und Völkerrecht, 1993 Nr.1, S. 112-132; SCHRAMEYER, KL., Das bulgarische Verfassungsgericht, Osteuropa Recht, 1993, Nr. 2, S. 73-105; и др.

 

3. Вж. ДРУМЕВА (бел.2), с. 4; проф. Сталев определя КС като един особен (специален) съд за конституционно правосъдие, вж. СТАЛЕВ (бел.2) с. 90, Стойчев (бел.2) с. 578 – 579. Също Пенев/Зартов (бел.2) с. 28-36.

 

4. Решение на КС № 5/1992 по кд 11 от 1992 г. (ДВ, бр. 49/1992 г.).

 

5. Решение на КС № 2/1998 по кд 15 от 1997 г. (ДВ, бр. 22/1998 г.).

 

6. Решение на КС № 12/2003.

7. Срв. НЕНОВСКИ, Н., (съст.) Конституция на Република България, анотирана с тълкуванията на КС, С., 2001, с. 46-48 и с. 90-92.

 

8. Срв. НИКОЛЧЕВ, Д., Някои спорни моменти в мотивите на решение №12 (15 юли 2003) на конституционния съд на Р. България, Трудове на катедрите по история и богословие, т. 8, в чест на 80-годишнината на протопр. проф. д-р Радко Поптодоров, ШУ, 2005, с. 265-273.

 

9. Пак там.

 

10. Група от 59 народни представители от 36-то НС с искане от 16 април 1992 г., поискаха КС да обяви за противоконституционни чл. чл. 12, 14, 15, 22 и чл. 31 ЗИ. Искането е образувано в кд. 10/1992 г. и с опр. от 24 април 1992 г. бяха конституирани като заинтересувани страни по делото НС, МС, Св. Синод на БПЦ, Главното мюфтийство, Католическата църква и Ев. Петдесятна църква. По искане на президента на РБ от 6 май 1992 г., бе образувано кд 11/1992 г. Поискано е от КС да даде задължително тълкуване на чл. 13, ал. 1 и 2, както и на чл. 37 К и да установи противоконституционност на ЗИ. По делото бяха конституирани същите заинтересувани страни, както по кд 10/1992 г. Поради това, че предметът на искането по кд 10/1992 г. се обхваща от този по кд 11/1992 г., първото бе присъединено към второто за съвместно разглеждане и решаване, като производството по кд 10/1992 г. бе прекратено.

 

11. Рамкова конвенция за защита на националните малцинства от 01.02.1995 г., ратифицирана от 38-то НС със закон, приет на 18.02.1999 г. - ДВ, бр. 18 от 1999 г. Издадена от МВнР, обн., ДВ, бр. 78 от 3.09.1999 г., в сила за Република България от 1.09.1999 г.

 

12. Понеже целта на настоящата работа е не да покаже «преписваческата дейност» на законотворците и техните сътрудници, сравнението на текстове от решението и ЗВ присъстват само отчасти. На този отделен проблем ще се спрем допълнително.

 

13. Ясно е, че в единия случай се касае за държавна църква (единствена религиозна общност със статут на корпорация на публичното право, а в другия за отделена от държавата юридическа личност от частноправен характер) - срв. напр. ДОНКОВА, Ж., Конституционна уредба на държавно-църковните отношения в България (1879-1991), С., 2004, с.96, и бел. 298.

 

14. Срв. Радиограма от ТРАЙЧО КОСТОВ до ГЕОРГИ ДИМИТРОВ във връзка с предстоящото отделяне на църквата от държавата от 19 октомври 1944 г. - ЦДА, ф. 1 б, оп. 7, а.е. 61, л. 1. Текст за шифроване. Ръкопис от руски език.

 

15. Обн. ДВ, бр. 48 от 1949 г.

 

16. Срв. в. Работническо дело от 18.8.1946 г. = ДИМИТРОВ, Г., Избрани статии и речи, с.11 = СЪЩИЯ, Съчинения, т. ХІІ, с. 186.

 

17. Кодекс на труда, обн., ДВ, бр. 26 от 1.04.1986 г. и бр. 27 от 4.04.1986 г., Чл. 154. (1) (Доп. - ДВ, бр. 6 от 1988 г., изм., бр. 30 от 1990 г., бр. 27 от 1991 г., бр. 104 от 1991 г., доп., бр. 88 от 1992 г., изм., бр. 2 от 1996 г., доп., бр. 22 от 1998 г., бр. 56 от 1998 г., бр. 108 от 1998 г.) Официални празници са: 1 януари - Нова година; 3 март - Ден на Освобождението на България от османско иго - национален празник; 1 май - Ден на труда и на международната работническа солидарност; 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември - Ден на Съединението; 22 септември - Ден на Независимостта на България; 1 ноември - Ден на народните будители - неприсъствен за всички учебни заведения; 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Рождество Христово; Великден - два дни (неделя и понеделник), които в съответната година са определени за празнуването му. (2) (Доп. - ДВ, бр. 52 от 2004 г.) Министерският съвет може да обявява и други дни еднократно за официални празници, дни за чествуване на определени професии, както и да размества почивните дни през годината. В тези случаи продължителността на работната седмица не може да бъде по-голяма от 48 часа, а продължителността на седмичната почивка - по-малка от 24 часа.

 

18. Повече за съботата и православието срв. http://www.dveri.bg/content/view/4711/39/

 

19. ПАЧИЛОВ, В., Кога Великден и Байрам „се застигали”, сп. Родопи, 2007, 3-4, с. 57, passim.

 

20. Срв. ИВАНОВА, ЗЛ., Защо църковната нова година започва на 1 септември, http://www.dveri.bg/content/view/4887/320/

 

21. Срв. ТАНЧЕВ, Е., в Стойчев, Ст. (Съст.), Конституция на РБ. Коментар, С. 1999, с. 70.

 

22. Също конституционен съдия, пак там.

 

23. Закон за Конституционен съд, обн. ДВ, бр. 67 от 16.08.1991 г., доп., бр. 25 от 16.03.2001 г., в сила от 1.09.2000 г., изм. и доп., бр. 45 от 30.04.2002 г., бр. 114 от 30.12.2003 г., в сила от 1.01.2004 г.; изм. с Решение № 1 от 7.03.2006 г. на Конституционния съд на РБ - бр. 23 от 17.03.2006 г.

 

24. Срв. Решения на ЦНС 1997 г., Църковен вестник, бр. 14/1997.