Преамбюлна увертюра по случай първопетилетния юбилей от закона за вероизповеданията

Написана от Христо П. Беров

„Считам, че предложението ни за преамбюл ще бъде едно украшение към този законопроект. Благодаря ви.”

Народен представител Лютви Местан в речта си от съботното 25 извънредно заседание от 14.12.2002 г. - Срв. Стенограма от обсъжданията на проектите на Закон за вероизповеданията (№ 154-01-1 от 05.07.2001 г., № 254-01-31 от 26.04.2002 г. и № 254-01-32 от 26.04.2002 г.).



„Принципен противник съм на папагалското сричане на чужди законодателни модели и даже буквално преписване на конкретни закони от други държави. За съжаление има и граждански организации, и политици, които го правят.”
Борислав Цеков, вносител на Законопроекта за вероизповеданията
в интервю за сп. „Аргументи”


Законът за вероизповеданията навърши своята първа „петилетка”. На неговото приемане, конституционна съобразност и приложение бяха посветени няколко стотици страници, както в научните издания, така и в пресата в страна и в чужбина. Много и противоречиви бяха мненията, изказани за него – от пълното му отричане до отличната му оценка. В експертните становища не се обръщаше достатъчно внимание на неговите текстови качества: език, стил и граматика. В тази връзка, преамбюлът явно представляваше още по-несъществен интерес за сериозен езиково-правен анализ.

Преамбюлът, като кратко „въведение” към закон, състоящ се от едно единствено изречение с висока степен на граматична сложност и обемно съдържание остана почти, за да не кажа изобщо, неизследван. Проблемът, който в началото забелязах, беше от семантичен характер във връзка със сравнително-правната лингвистика – т. нар. легистика. Но нещата се оказаха много по-сложни и многопластови, след като установих, че въпросният преамбюл е знаков и представлява важна брънка на възлов български закон, едно малко „украшение” според думите на неговия предложител - народния представител Лютви Местан. Някои читатели вероятно ще забележат контурите на украшението във формата на едва осезаем „троянски кон”, други ще намерят в него символ на „освободителен паметник”. Целта, която си поставя настоящият материал, не е да прави политически разбор, а да се поставят конкретни въпроси за качеството на работата на народните избраници и техните съветници, особено в сферата на правото на религиозните общности, чието развитие е ясен критерий за превъзмогване на трудностите, в които е нагазил трансформационният период в страната.

В продължение на пет години не бе обърнато внимание защо текстът на преамбюла се отличава сериозно в езиково и стилово отношение от текста на самия Закон за вероизповеданията. Нещо повече, формулата „свобода на съвестта и вярата” може да бъде открита единствено на две места и то само в преамбюла. В текста на закона са употребени: седем пъти „право на вероизповедание” и един единствен път „свобода на вероизповедание”. Прави силно впечатление разликата, че според текста от преамбюла, ролята на Българската православна църква (БПЦ) е „особена и традиционна в историята на България”, докато в чл. 10, ал. 1 ЗВ четем за „историческата роля на традиционното вероизповедание и актуално значение за държавния и живот”. Очевидно е също така изразното различие между текста от преамбюла: „да подкрепя взаимното разбирателство, търпимост и уважение по въпросите, свързани със свободата на съвестта и вярата”, и предписанието на чл. 4, ал. 3 ЗВ: „съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”.

Буквалната идентичност тук се изразява само в думите "търпимост и уважение". Още от първия прочит става ясно, че е невъзможно вносителите на т. нар. „консолидиран” Законопроект за вероизповеданията да са изработили неговия преамбюл.

Народният представител Лъчезар Тошев, в качеството си на председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията, докладва в рамките на 25 извънредно заседание от съботния 14 Декември 2002 г. за предложението на народния представител Лютви Местан, в което се съдържа: „подпредложение за алтернативно заглавие, както и такова за преамбюл”. Становището на Комисията по правата на човека и вероизповеданията е, че не приема предложението. Народният представител Лютви Местан заявява, че е имал ясното съзнание как в България няма практика да се приемат закони с преамбюлна част, а такава съществува само по отношение на ратификации на важни международни договори, но независимо от това същият счита, че религиозните права, свободата на мисълта и съвестта са ценности от висш порядък, и че не съществуват формални пречки, вкл. според Закона за нормативните актове (ЗНА), които изрично „да правят невъзможно приемането на закони с преамбюлна част”.

Лютви Местан заявява, че е добре, приемайки един толкова важен законопроект, към него да бъде гласуван и преамбюл, в който още веднъж да бъде „затвърдено”, че България е страна на търпимостта, че българският парламент уважава различията, основани на вяра, без това да застрашава по какъвто и да е начин териториалната цялост, държавния суверенитет и националните интереси на Република България. Той се съгласява с определени редакционни поправки по своето предложение, като например изречението: "Изхождайки от факта, че Република България е светска държава", защото този факт според него се гарантира достатъчно от българската Конституция.

Другата редакционна поправка, която е направена по предложението на Местан, е в: "…признавайки особената и традиционната роля на Българската православна църква", да бъде заменено деепричастието "признавайки" с "подчертавайки", защото според него, не е необходимо един безспорен факт да бъде признаван, а подчертаван. Речта на народния представител Местан завършва с изявлението, че БПЦ има заслуги, които никой не може да отрече, както и, че предложението за преамбюл ще бъде едно (sic!) „украшение” към закона. При това положение, подложеният на гласуване преамбюл към Закона за вероизповеданията с гласуваните редакционни поправки е подкрепен от 169 народни представители. Гласували против – няма, а въздържалите се са 9. Така преамбюлът е приет, а с него и целият Закон за вероизповеданията, който се обнародва на 29 декември 2002 г. и влиза в сила на 2 януари, 2003 г.

По този начин, преамбюлният текст става част от българската правната система. И вероятно нямаше да представлява никакъв изследователски интерес, ако всъщност не беше преписан чрез буквален превод от този на руския му аналог: Федеральный закон N 125-ФЗ от 26 9. 97 "О свободе совести и о религиозных объединениях":


Федеральный закон N 125-ФЗ от 26.09. 97 "О свободе совести и о религиозных объединениях"

(с изменениями от 26 марта 2000 г., 21 марта, 25 июля 2002 г., 8 декабря 2003 г., 29 июня 2004 г., 6 июля 2006 г.)

Принят Государственной Думой 19 сентября 1997 года, Одобрен Советом Федерации 24 сентября 1997 года


Федеральное Собрание Российской Федерации, подтверждая право каждого на свободу совести и свободу вероисповедания, а также на равенство перед законом независимо от отношения к религии и убеждений, основываясь на том, что Российская Федерация является светским государством, признавая особую роль православия в истории России, в становлении и развитии ее духовности и культуры, уважая христианство, ислам, буддизм, иудаизм и другие религии, составляющие неотъемлемую часть исторического наследия народов России, считая важным содействовать достижению взаимного понимания, терпимости и уважения в вопросах свободы совести и свободы вероисповедания, принимает настоящий Федеральный закон.



Закон за вероизповеданията


Обн. ДВ. бр.120 от 29 Декември 2002 г., изм. ДВ. бр. 33 от 21 Април 2006 г.


Законът е приет от ХХХIХ Народно събрание на 20 декември 2002 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.

Народното събрание на Република България, потвърждавайки правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения, подчертавайки особената и традиционна роля на Българската православна църква в историята на България за формирането и развитието на нейната духовност и култура, като изразява уважение към християнството, исляма, юдаизма и другите религии, вярвайки във важността на това да подкрепя взаимното разбирателство, търпимост и уважение по въпросите, свързани със свободата на съвестта и вярата, приема този Закон за вероизповеданията.

Вместо в заключението да представя детайлно и в проценти (засега емпирично на около 87%), как и от какви „извори” са били преписвани и заимствани пет от седемте глави на Закона за вероизповеданията, ми се иска да поставя някои конкретни важни въпроси за „пост-преамбюлен” размисъл пред българските и чуждестранните юристи (особено руските, след като един обширен анализ на тази тема бъде поместен в руско специализирано юридическо издание):
1. Защо изобщо се наложи преписването на преамбюла?
2. Кои са отговорните експерти освен Лютви Местан – следва ли и други освен него да понесат отговорност и каква точно?
3. Какво правно или международноправно значение има тази руска „рецепция” във вече европейска България? Текстът й е дори в известна степен с по-точна терминология отколкото самия Закон за вероизповеданията? Проблематично ли е реципирането на текстове точно от руската правна система, след като по време на второто четене на ЗВ вече беше „болезнено” известно, че България трябва да синхронизира националното си законодателство с това на ЕС?
4. Възможно ли е да се изисква конкретно от всеки вносител на законопроект декларация относно „творческата” му работа по изготвянето на проекти? А допустимо ли е „откопирането” и превеждането на коя и да е правна норма от чуждо национално законодателство без да бъдат уведомени народните избраници – в ролята им на законотворци и избирателите като адресати на правните норми?
5. Каква част от настоящото законодателство в България е „реципирано” по примера на преамбюла? Води ли въвеждането на чужди правни текстове (освен по синхронизацията от международните ангажименти) до накърняването на държавния суверенитет на Република България? А „суверенитета” на ЕС?

Всички права запазени © 2008.



berov1_120Христо П. Беров е български и германски юрист, сътрудник в Института за църковно право в Потсдамския университет и член на Виенското академично дружество за правото на източните църкви.