Печат

Законът за вероизповеданията, българската православна църква и мюсюлманското вероизповедание: преди шест години и сега

Дилян Николчев

Близо шест години след приемането на Закона за вероизповеданията (ЗВ, ДВ, бр. 120/29.12.2002 г.) пред гражданското и религиозното ни общество продължават да се поставят въпроси, които непрекъснато избуяват отново и отново. Днес може да се каже, че вече е налице натрупана практика по неговото прилагане, която позволява да се поставят за обсъждане следните важни въпроси:

1. На първо място, важен е въпросът относно това, дали този закон отговори на религиозните, обществените и политическите очаквания, и дали той спомогна за преодоляването на конкретните проблеми в сферата на вероизповеданията;

 

2. На второ място, наложителен е отговорът на въпроса за практическото приложение на закона – по отношение на религиозните общности като цяло, но по-специално неговото действие спрямо Българската православна църква (БПЦ).

 

Преди да се отговори на тези два основни въпроса, е необходимо да се подчертае следното: по принцип определенията “a contrario” относно оценяването на ЗВ са най-лесни: черното е обратното на бялото и доброто е обратното на лошото. Този подход обаче е елементарен и предполага взаимно изключване, погрешно представяне на несъвместимостта на различни противоположни оценки. Ето защо, вниманието ми ще бъде насочено само в тези пунктове от проблематиката, в които действително виждам проблеми, без да ги поставям в систематичен ред на разглеждане, така както ги излагам по-горе.



Законът за вероизповеданията – несбъднати надежди и очаквания

 

И така, когато анализираме ЗВ – 6 години по-късно след неговото влизане в сила – полезно е да си припомним Попър : историята няма никакъв смисъл, но ние можем и дори трябва да й придадем смисъл. Връщайки се малко повече от 6 години, тогава, когато се дебатираше в Народното събрание (НС) проектът на ЗВ, не кой да е, а председателката на правната комисия Анелия Мингова (НДСВ) се обяви против философията и правното съдържание на проектозакона със следното изказване:

 

Един такъв закон, като новия Закон за вероизповеданията, може да преследва от държавна гледна точка единствено идеята държавата да упражни благотворно влияние за разрешаване на разделението. Това обаче, по Конституция, може да стане, или по-скоро – желателно е да стане, само със средствата на законодателството, без да се прибягва до пряка административна намеса. В този си вид, както е устроен сега Законът, аз се опасявам, че е заложено точно обратното. Опасявам се, че ще се прибегне към директна интервенция във вътрешния живот на Църквата, което от една страна ще наруши гражданския и църковно-обществен мир, а от друга ще доведе до нарушаване на принципа за отделеност от държавата. Силовото решение, криещо се зад закона, не е решение; това е средство за задълбочаване на конфликта, с непредвидими последствия както за БПЦ, така и за държавата.

 

Цитираното предупреждение за рисковете, които стоят пред държавата, обществото и религиозните общности, изказани при това от представител на управляващата партия-вносител на Закона (НДСВ), все още не е доказателство за качеството на ЗВ. Не е доказателство, защото патосът на държавния и партийния статус тогава звучеше мажорно, внушавайки, че с новия специализиран закон в областта на вероизповеданията ще се допринесе за възприемане на държавата от религиозните общности като партньор, и най-важното – че ще се сложи край с разделението на БПЦ (като традиционно и най-многочислено за страната ни вероизповедание), както и че каноничността на Св. Синод, начело с Патриарх Максим, така ще бъде законодателно легитимирана по силата на самия закон.

 

Очевидна слабост на ЗВ се оказа обаче подценяването на правото на вярващите да упражняват своите права като вярващи, право, което не би могло да произлиза от самия закон. Тази очевидна слабост пролича най-вече по време на проведената демонстративно през м. юли 2004 г. силова акция срещу църковните поделения на т. нар. “Пименов синод”. Всъщност, тази неоправдана намеса на цялата държавна машина (правителство, народно представителство от управляващия тогава елит, прокуратура и полиция) в полето на Православната ни църква, вместо стъпка за изграждане на доверието на вярващите (вкл. и неправославни) към държавата, направи точно обратното – поляризира преценката на обществото за конкретното “кърваво” събитие, накара евроинституциите да погледнат още по-критично на държавната ни политика в областта на правата на човека и религиозните права и свободи. Нарушена бе Хартата за правата на човека, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Международния пакт за граждански и политически права, както и родната ни Конституция.

 

С този акт на насилие и посегателство върху свободата и чувствата на вярващите, всъщност се потвърдиха опасенията за задълбочаване на кризата в областта на свободата на съвестта и свободата на религията, отправяни към държавните институции и политическите доминанти през последните години, включително и във връзка със самия ЗВ. И независимо че по-скоро по чисто “битови” убеждения една част от клириците на оспорваната страна (т. нар. Алтернативен синод) се покаяха и се върнаха в лоното на каноничния Св. Синод, демонстрацията на сила, “подпираща” се върху ЗВ, остави след себе си не само неприятни спомени, но и сама по себе си стана предпоставка за нови бъдещи драматични разделения. Прочее, прав е св. Йоан Златоуст:

 

Няма нищо по-свободно от религията, казва той, и ако принасящият жертва няма сърдечно разположение, то няма и християнска религия!… Нужно е да се защитава религията не убивайки, а умирайки, не със жестокост, а със смирение и търпение. Ако ти си наумиш да защитаваш религията с кръвопролития – то ти не я защитаваш, а я опозоряваш и оскърбяваш!

 

Това не са само красиви думи, а са златоустни слова, произнесени от един от светите трима светители на Православната ни църква. Те са урок и предупреждение срещу изкушението да търсиш легитимиране на “твоята” религия по пътя на насилието. Това изкушение обаче не подмина българските политици в стремежа им да “арбитрират” в сферата на религиозната политика. Тази статична, почти постоянна структура на мисъл и поведение на управляващите в страната ни доведе през последните 6 години до нови проблеми в сферата на вероизповеданията. Те не само че не намаляха, но напротив, тенденцията е все повече на натрупване на нови проблеми. В тази връзка ще посоча два примера: първият, свързан с БПЦ и проведения съвсем наскоро VI Църковно-народен събор (ЦНС), и вторият – проведената също през тази година извънредна Конференция на мюсюлманското вероизповедание.

 

Практическото приложение на ЗВ в примери

 

БПЦ и VІ Църковно-народен събор; Уставът на Православната ни църква и ЗВ.
От 14 до 17 май т. г. в Рилския манастир се проведе VІ ЦНС на БПЦ. Той отново постави тревожни въпроси, които предвидливо бяха задавани от експерти на вносителите на ЗВ преди 6 години. На първо място, основателен беше въпросът относно това, че успоредно с регистрацията ех lege на БПЦ не бе придвидено законодателно изискване относно привеждането на Устава й в синхрон със ЗВ. Този умишлен или не пропуск още тогава постави под съмнение законосъобразността на самия закон, специално в частта му отнасяща се до Православната ни църква. Законодателят реши нейната регистрация да се приеме по право, но без да предвиди факта, че Уставът на БПЦ противоречи на закона. На основателните предупреждения за необходимостта от регламент и изискване за привеждането му в законосъобразност (срокове, условия и пр.), вносителите се отнесоха към тази част от съдържанието на закона безотговорно и недалновидно.

 

В случая трябва да се подчертае, че чрез регистрацията си от държавата – независимо, че тя е ех lege (по силата на самия закон – б.ред.) – Уставът на БПЦ се е превърнал в част от действащото законодателство. В този смисъл, макар че Уставът се отнася конкретно до живота на Православната ни църква, до устройството и управлението й, по силата на правилото, че той не трябва да противоречи на законите на страната, и по-специално на ЗВ, този основен църковен правилник за поведение трябва да е в нормативен синхрон със специализирания ЗВ, така че в практическото си приложение да отговаря напълно на неговите правни разпоредби. Но разминаването между ЗВ и Устава на БПЦ се превърна в очевидна слабост – факт, който пролича и по време на проведената първа сесия на VІ ЦНС. Болшинство от наблюдателите обаче не забелязаха и не отбелязаха това. За какво става дума?

 

Действащият Устав на Православната ни църква (в сегашната му редакция) е утвърден – първо, без знанието на Св. Синод (на 31.12 1950 г.), и второ – юридически е санкциониран от Министерския съвет този “правителствен” проекто-вариант, който политически е изгоден за управляващите комунисти в края на 40-те години на миналия век. Уставът всъщност “обслужваше” политическата философия на тоталитарния режим, отразена правно в тоталитарните ни конституции (в случая Димитровската) и в Закона за изповеданията от 1949 г. В приетия преди 6 години ЗВ не се предвиди законодателно изискване за синхронизирането на Устава на БПЦ с новия закон, както и с всички международни правни актове, приети от страната ни и отнасящи се до религиозните въпроси и проблеми. Уставът – с всичките му правни недостатъци и дефекти – продължи да бъде действаща правна норма за БПЦ. По него бе свикан и коментираният VІ ЦНС; към него бяха насочени и надеждите на мнозина православни за промяна; към него основно проявиха интерес и средставата за масова информация.

 

Без да отделям внимание на фактите относно липсата на всякаква публичност и предварителен дебат по проекто-устава, както и обстоятелството, че вносителите не са си направили дори опит да осъвременят литературно неговия език, ще поставя на внимание само няколко примера, илюстрирайки безсилието на ЗВ и изпълнителната (му) власт, спрямо нарушенията в нормативен план.

 

Както всеки устав на юридическо лице, така и Уставът на БПЦ има императивен, а не пожелателен характер (както се правят опити за внушения от страна на някои църковни представители). Според същия основен църковен нормативен документ, ЦНС е мандатен орган, който се свиква “всяка четвърта година, по нареждане на Св. Синод в пълен състав, издавано през пролетта” (чл. 32 от Устава). “Служебният период на членовете на Църковно-народния събор е четиригодишен” (чл. 38). Следователно, изхождайки от факта, че мандата на V ЦНС изтече през 2005 г., то и VІ ЦНС трябваше да се свика по Устав до края на същата година. Поради липсата на възможност за подробно описание по отношение на аргументите на Св. Синод за причината за отложеното свикване на Събора с цели три години, няма да се спирам на този съществен момент, но въпросът за отговорността относно цитираното грубо нарушение на Устава остава в пълна сила. Кой ще поеме отговорност (?), какъв е смисълът на съществуването на ЗВ (?), след като няма механизъм да се санкционира този, който директно нарушава собстените си правила на поведение (Устава) и индиректно - самия специализиран закон на държавата (ЗВ)?

 

Към този пример ще прибавя и друга тревожна констатация.

 

По време на откриване на VІ ЦНС оторизирани негови представители направиха официални съобщения за медиите относно броя на делегатите на Събора. Информацията беше разнопосочна – 200, 170, 165, 138. Колко в действителност бяха участниците така и не стана ясно, но която и да е от посочените цифри, то тя не отговаря на Устава, според който, чисто аритметически, църковнонародните представители трябва да са точно 136 – нито повече, нито по-малко. Също, във връзка с невъзможността  на Западноевропейския митрополит Симеон да присъства на Събора (по здравословни причини) бе официално съобщено, че на негово място ще участва неговия викариен епископ – Тивериополски еп. Тихон. Но такова делегиране на правомощия съгласно Устава на БПЦ не се предвижда.

 

Само тези два примера са вече достатъчно основание да се постави съвсем сериозно въпросът за легитимността на VІ ЦНС, вкл. и за взетите от него решения, каквито и да са те. Те поставят също и критично въпроса за безсилието на ЗВ относно тези и други драстични нарушения на нормативните предписания на регистрираните вероизповедания у нас. Те потвърждават всъщност утвърдената практика, че законите в страната ни създават условия за беззаконност, вместо за ред и законност. При това, грубите нарушения от страна на облечените в църковна власт свещенослужители не са прецедент и не са от вчера. В тази връзка само ще припомня един за малцина известен факт.

 

През 1997 г. се проведе ІV ЦНС, а през 2001 г., както бе посочено – V ЦНС. И двете църковни събития се състояха по време на действието на стария Закон за изповеданията (ИЗ). Същият, посредством своите разпоредби, предявяваше изискването всяко едно изменение, допълнение и пр. на уставите на отделните изповедания да бъдат внасяни в Министерския съвет за санкциониране в рамките на три месечен срок. Както ІV, така и V ЦНС не внесоха промените в Устава на БПЦ (колкото и козметични да са те) в МС. С други думи, макар и гласувани от ЦНС, процедурата по легитимацията на тези допълнения и изменения така и не приключи, според изискванията на тогава действащия ЗИ. Оттук естествено възниква въпросът за тяхната юридическа валидност. Какво би станало напр., в случай, че се стигне до съдебно състезание, независимо дали в аспекта на публичното право или на частното? Какво решение напр. би взел съдът по отношение съществуването в правния мир на новоучредената от V ЦНС Плевенска или Доростолска епархия? Съществуват ли те действително в правния мир, след като процедурата по тяхното утвърждаване не е финализирана? Това са сериозни въпроси, по които ЗВ “мълчи” – законодателен държавен парадокс, който заслужава повече от една слисана усмивка.

 

Проблеми с мюсюлманското вероизповедание

 

Причина за съживяването на дискусията относно качествата на ЗВ и неговото приложение в практиката бе и друг публичен скандал, свързан този път с второто по численост вероизповедание в страната ни – мюсюлманското. Проведеният избор за главен мюфтия по време на извънредна Националната конференция на мюсюлманско вероизповедание на 19 април 2008 г.  показа сериозни съмнения за намеса на една от управляващите политически сили – на “Голямата джамия”, както самите мюсюлмани наричат централата на ДПС, но също и скандалното подозрение за корупционни схеми в съдебната ни система (Софийски градски съд). Със случая се зае и главният прокурор на Републиката, който обеща пред журналисти, че “някой обаче трябва да бъде наказан”.

 

Този казус, определян от някои наблюдатели като изключително скандален, повдигна за пореден път въпроса за практическото прилагане на ЗВ, по-скоро за неговото “безсилие” спрямо подобни явления на престъпления и нарушения в организациите на самите вероизповедания. Случаят обаче, както често се случва в правната ни уредба, може да се смята за приключен - главен мюфтия също е избран. Остава въпросът дали това би могло отново да се случи.

 

Ако предложеният чрез примери анализ е верен, това не може да бъде изключено. С такова законодателство и изпълнителна власт – такива и вероизповеданията ни, такава и държавата ни. Но, ако се помисли добре и с чувство на отговорност върху всичко това, тогава вероизповедните ни общества не биха били лошо място за вяра и живот, стига да поддържаме буден порива за подобряване на климата в областта на религията.

 

Всички права запазени © 2008

 



d_nikolchev_120_01Дилян Николчев е роден на 18.03.1961 г. в гр. Плевен. Завършил Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ) през 1986 г. Специализирал Римско право в Юридическият факултет на СУ. От 1994 г. е преподавател по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на СУ. Доцент е от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на повече от 60 статии и студии в български и чуждестранни научни издания, специализирани в областта на църковното право. Женен, с две деца.





Бележки
________________

(i) Карл Реймънд Попър (1902-1994) – британски философ, смятан за един от най-влиятелните философи и виден представител на либерализма на 20 век.

 

(ii) Изказване по време на второто четене на проекта за ЗВ в НС.


(iii) За главен мюфтия беше преизбран Мустафа Хафжи Алиш.