Печат

Кампанията анти-секти - един от символите на обществена безпътица

Уводни думи на редактора

Продължаващите, със затихвания и усилвания, медийни публикации, в които се изгражда образът на врага, но не с партиен билет, а с Библия в ръка, можем да наречем „проблемът анти-секти”. В настоящия брой искаме да зачекнем поне малка част от този масов медиен и народопсихоложки проблем, датиращ от 19ти век (Виж Несторова-Матеич, Американски мисионери сред българите 1852-1912). „Анти-сектантството” разбира се беше успешно доразвито от комунистическия режим, който въведе единомислие на базата на себелюбивата и абсолютизирана от самите комунистите себеправедност. Комунистите успяха да наложат своя идеал като ръководен за народ и държава.

Но драматично тревожен е фактът, че 17 години след падането на атеистичния режим, и след формалното включване на България законодателно и административно в редица общности на страни от свободния свят, публично се изказва стремеж за ограничаване на другомислието и различната вяра чрез държавна принуда. Безпардонната надменност на комунистическите идеолози и насилствена разправа с всяка мисъл, различна от тяхната, явно е оставила дълбоки следи в умовете на хората, включително на тази от медиите и държавните органи на пост-комунистическа България (прочетете аналитичен коментар тук).

Ще дадем само три примера, малък процент от кампанията.



  • Представителни на МВР-Бургас и местната община поведоха великденски кръстоносен поход срещу „сектите” в името на избраното от тях за държавно православие. Те заповядаха писмено на директорите на местните училища да четат писмо, което противозаконно подбуждаше ученици и родители към дискриминация на верска основа. Това срамно и противозаконно начинание бе отразено с нескрито задоволство от повечето централни ежедневници („Стандарт”, „24 часа”, „Труд” и т.н.). До този момент извинение от МВР и Община Бургас все още не е постъпило нито при медиите, нито при представители на засегнатите страни.

 

  • Ръководителка на център за изследване и религиозни консултации са превърна в медиен рупор на религиозната нетолерантност, като обявяваше наляво и надясно, че „сектите и протестантските църкви са много опасни” и „представители на американската държава”. В някои медийни изяви на ръководителката (шоуто на Мартa Вачкова по Канал 1 на БНТ), дрезгав глас зад кадър от продуцентите на предаването настоява за физическа разправа и бой над „сектантите” и държавна забрана на „иноверството”.

 

  • В интернет вестник за „жабешки новини”(?!), дописник настоява, че инквизицията би била подходящ метод за разправа с известен протестантски пастор в София..., и в духа на комунистическата идеологическа борба настоява да се изгонят „американскитесекти”. (Да припомним, че комунистическият фарсов процес през 1949 година срещу евангелските лидери бе по скалъпеното обвинение, че са американски шпиони. В книгата си Изтезаван заради вярата Харалан Попов пише колко хитро комунистическата власт е решила, че ако съди пасторите заради християнската им вяра, ще ги превърне в мъченици. Много по-лесно се манипулират масите по обвинение в политически шпионаж и държавна измяна – тактика на всички тиранични режими, противопоставящи се на християнството в историята и днес.)
Само изписването на тези няколко примера за токсичната среда за вярата и свободата на съвестта на хората с религиозни убеждения са достатъчни да изпаднем в мрачно настроение.

 

Следва да отбележим и обществения контекст на тази анти-верска токсичност. През лятото на тази година 2008 България отбеляза прецедент в историята на Европейския съюз,  като стана първата страна, на която бяха спрени субсидиите заради кражба на милиони евро на най-високо държавно ниво. Съвсем наскоро американския Ню Йорк Таймс обрисува България като страна, в която организираната престъпност има силно влияние над държавните органи и политиката. Тази оценка на популярното американско издание означава, че българският обществено-политически пример е дотолкова извън контрол, че прави впечатление на световно ниво.

 

Въпросът, който изниква е, кое е първичното в тази съпоставка? Дали същностната нетолерантност на медии, органи и организации срещу другомислещите и друговярващите поражда обществена среда на хаос и престъпност? Или моралния упадък на обществото и държавните структури ожесточава хората да бъдат убийствено злонамерени към хора, които просто имат други убеждения от техните? И естествено въпросът има ли въобще връзка между моралния обществен банкрут в държавно-политическата област и неспособността да спреш да се страхуваш от религията на човека до теб?
Адв. Иван Груйкиндава отговор на горния въпрос, като пише в статията си, че „безпомощността и фасадността на институциите в България на практика окуражават нарушенията на човешките права”, в това число, очевидно и свободата на религията. Г-н Груйкин призовава хората, чиито религиозни права са нарушени, да визират себе си не като жертви, а да прегърнат възможността за апел към по-широка морална и обществена реформа.

 

Михаил Новак, Христо Писаров и Стефан Василев в статията си правят недвусмислено връзката между панславянските имперски домогвания на Русия да влияе на живота в малките балкански страни и объркания светоглед, който води до религиозно-политическа нетолерантност. Връзка, която присъства и в статията на г-н Груйкин. (Препоръчваме ви и една статия на г-н Новак по темата, която излезе като коментар  в сайта ни преди няколко седмици.)

 

Статията на Доний Доневадресира пропагандните и популистки методи на нашумялата Десислава Пулиева. Тя стана широко известна в медиите като „експерт по секти, и как да се предпазим от тях”. Описвайки атаката на госпожата срещу протестантските църкви, особено евангелските петдесятни и харизматични общества, д-р Донев също, независимо от останалите автори, намеква за присъствието на руско влияние в замисъла на центъра, който Пулиева ръководи. Авторът споменава и предупредителното писмо на Дирекция „Вероизповедания” до Пулиева. Статията предлага и ценна библиография от интернет линкове до уеб сайтове, съдържащи „анти-сектантска” пропаганда.


Весела Кулев и Николай Кулев предлагат мащабен исторически, политически и фактологически анализ на анти-протестантската истерия. Аргумените на авторите са почерпени от международни събития и български примери. Този материал дава голямата картина по темата, без от това да страда конкретността на тезата.


Статията на  г-н Христо Беров  остро и съвсем нагледно поставя фундаментално важни въпроси, относно правото за водене на анти-сектантска пропаганда. Авторовите въпроси илюстрират посредствеността на необмисленото боравене с идеологеми и имагинерността на защитата на обществения интерес от анти-сектантски медийни изяви.

 

Без задаването на въпросите, които поставя г-н Беров, а и въобще статиите и  коментарите  в този брой, и без търсене на адекватни отговори на тях, анти-сектантството остава посредствена медийна сензация с разрушителен ефект за свободата в нестабилното гражданско общество в България.





Всички права запазени © Свобода за всеки 2008