Печат

Единение на народност и религия като отправна точка за „анти-сектантските” тежнения

Михаил Новак*

* Статията е писана всъщност в съавторство между епископ Христо Писаров, презвитер Михаил Новак и архидякон Стефан Василев.


След започналите промени в източния блок, България се оказа политически и духовно зависима и по линия на Българската православна църква от Русия. Съвършено ясно е, че в България повечето медии са създадени и се контролират от бивши или настоящи кадри на Държавна сигурност. Идеята за запазване на политическото и културно влияние на Русия върху балканските народи включва и формирането на национално съзнание в контекста на панславизма, пречупен през традицията на византийската култура. Това е обществена тайна, която ще става все по-актуална, и в контекста на тази констатация ще се опитаме да предложим една интерпретация на настоящите проблеми около взаимоотношенията на Държавата с религиозните общности.



Объркано историческо наследство



Най-напред трябва да отбележим факта, че атаките срещу християнските църкви, които поради една или друга причина не влизат в посткомунистическия държавно-религиозен модел, е плод на духовна рефлекция, която е породена от страха за загубата на влияние върху по-голямата част от българското общество. Невежеството, оскъдната информация и класовата нетърпимост, която се опитват да трансформират в религиозна, се оказват основното оръжие на болшевишкия светоглед. И макар това да е една от основните тези, които се подържат от интелектуалните среди и в България, един по-дълбок и характерен за нашето общество проблем, който съпътства религиозната нетърпимост, е кризата на идентичността.



Българското общество в началото на 21 век се оказва твърде объркано и лишено от качествена историческа и интелектуална приемственост. Свидетели сме на много митологеми, част от които са свързани с това, че православието е запазило българската идентичност през вековете. Началото на този процес започва по време на Възраждането и като че ли за малката история на нова България се оказва твърде решаващ, особено за неукрепналите в християнските ценности български граждани. Желанието да се запази любовта към рода, която бе почти изкоренена по време на комунистическия режим, кара хората да търсят близкото, родовото, автентичното, което да даде възможност да се преформулира светогледа от интернационално комунистически в достоен и отнесен към християнските ценности.



В този смисъл трябва да отбележим, че за съжаление православното мислене, което би следвало в керигматичната си дейност да проповядва духовно освобождение, всъщност подклажда и обслужва тоталиратното мислене. Макар за някои това да звучи скандално, още в началото на 20 век руските интелектуалци от кръга „ВЕХИ” отчитат пагубната роля на православието за прокарването на болшевишките идеи в Русия. Благодатната почва, върху която израства съвременния посттоталитаризъм, е националната църковна идея и автократичната форма на управление и авторитетност, характерни за църквата от нейния средновековен византийски период. Опитите да се втълпи на българина, чрез православната литература, идеята за ортодоксалност през призмата на един народ, на Божие стадо, неминуемо довежда до различни прояви на отхвърляне, под формата на агресия, съмнение, неприязън, трайна омраза към другомислещия, особено към този, който се определя като християнин. Интимната идея е да се вгради в съзнанието на българина под формата на аксиома, че както две и две е четири, така и християнството е православие, а всичко останало е лъжовно и еретично. Освен това тези християни биват сочени като родоотстъпници, защото са проводници на интересите на западното християнство, което е еретично според православната църква.



В тази схема на мислене, българинът е доведен до положението на обезумяване, защото се оказва, че достойнството на неговия род, на неговото минало, което би следвало да бъде по-добро от преживяния комунистически режим, се оказва недостатъчно като ценностна система, за да се пребори с предизвикателствата на днешното посттоталитарно общество.



Библейски християнски ценности в основата на общественото разбирателство



За да запазиш любовта към човека, любовта към съвършенството и по-добри дни за човешкия род, явно се изисква нещо повече от опора в миналото. Изисква се вяра в бъдещето в новият преосмислен и демитологизиран образ на Христос, освободен от робството на историчността, посредствеността, егоизма и религиозния фанатизъм. В това отношение Господ Иисус Христос явно говори.



Матей 16:25 защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;

Марко 8:35 Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.



Марко 8:34 И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.




Нефрагментирано общество въпреки различията



Актуалната тема за България днес е гражданското общество. Тук също трябва да споменем, че византийският православен модел не познава тази идея и не я включва в собствената си ценностна система. Разбираемо е, че официалната държавна църква неминуемо, след време чрез духовните промени, които ще настъпят от осъществяването на идеите на гражданското общество, ще се промени в благодатната посока на реформа, макар тя все още да не осъзнава това. За да бъде разбира се това възможно, е необходимо в гражданския сектор чрез масмедиите да се прокарват плуралистични конструкции, които изискват и духовно озарение сред прогресивно мислещите християни.



Първото нещо, което нашият анализ сочи като важен процес за реализирането на една по-добра и по-хуманна християнска картина на един бъдещ обществен живот, е в преосмислянето на доктрините, които разделят християните. Така един бъдещ многообразен като феномен, а по същество единен в любовта си към Христос, духовен организъм, ще може във всички сфери на българското общество да оказва благотворно влияние за развитието на един по-добър и освободен от религиозни предразсъдъци свят, в който ще живеят нашите деца.



Второто нещо, което трябва да отчетем, е необходимостта от креативно мислене. За нас е важно да молитстваме активно, Бог да даде в света водачи, които да се отнасят към християнството със съзнанието на творци, които създават ново време, които участват в активния промисъл на Бога, който е творчество. В този смисъл на България са нужни, освен пастири, и духовни творци, които освен чрез методите на проповедта и благовестието да съумеят чрез науката и изкуствата да привличат човека в желанието му за пребразяването на този свят. Парадоксалното е, че именно в автентичната библейска източна църква идеята за преображението на света е една от може би най-интимните идеи. Вярваме, че в бъдеще преображението на мисленето ще бъде изявено с появата на много нови духовни феномени.



Всички права запазени © Свобода за всеки 2008




novak_120Михаил Новак, роден 1968 г., е православен богослов, презвитер в Християнска вселенска и апостолска църква, София.