Чия мисия в чия Европа – какво е нашето свидетелство?

Написана от Уолтър Сауатски

Избрах да озаглавя моя коментар "чия мисия в чия Европа?". С тези думи накратко изтъквам факта, че когато обявената тема на конференцията е: "Мисия или свидетелство в православен контекст", разбираме за какво е темата, и все пак също се чудим защо изглежда абсурдна. На мен ми изглежда, че темата е покана да се изследват презумпции, които са били приемани твърде лесно. За да изследваме тези презумпции, предлагам да отстъпим от непосредствения контекст, в търсене на някои много широки сравнения и модели от историята, които могат да ни улеснят да предложим разграничителни точки за действителността на християнското свидетелство в европейски православни контексти днес.

Да се мисли исторически означава да се търсят признаци за промяна, да се пита защо е имало такава тревога в периоди на конфликти, и да се насочи вниманието към изненадващи съпътстващи процеси. Когато признаем, че това е Божията мисия в Божията Европа, тогава за нас въпросът е до каква степен ние сме автентично свидетелство.


Дебатът за душата на Европа

През май 2006 г. видни представители на римокатолическата и руската православна църкви се събраха във Виена на конференция по темата: "Да дадем душа на Европа – Мисията и отговорността на църквите". Патриарх Алексей ІІ обяви, че "е безспорен факт, че европейската цивилизация е основана върху християнски ценности." Руското православие вече е изразило своята загриженост, учредявайки свое представителство в ЕС. Безпокойствието на руското православие се засили също с края на комунистическото управление през 1991 г. и последвалото търсене на нова визия за възстановяващото се общество.

В литературата по мисиология сега срещаме три думи, които се отнасят към ролята на християнина в обществото и културата: контекстуализация, енкултурация и християнизация. С риск да опростим прекалено нещата, можем да кажем, че евангелските протестантски мисиолози разясняват значението на контекстуализацията, римокатолическите мислители в южното полукълбо говорят по-често за енкултурация, а православните говорят за християнизация. Всички тези думи се отнасят за един бавен процес, всички приемат реалността на културата като фундаментална за изразяването на християнството, но разликите, с които протестантите, католиците и православните възприемат желаната християнска роля в обществото са очевидни по кодовите думи, които избират.

Преди десетилетия един американски богослов говори за "протестантизиращия фактор" като достоен за отбелязване при осмислянето на американската културна история. Бих желал да използвам протестантизиращия фактор по-глобално като средство, което да ни помогне да мислим повече за естеството на религиозните общества.

Протестантизиращият фактор, който възнамерявам да използвам по-позитивно, се отнася за историческия факт, че християнската църква винаги е била в процес на обновление или съживление. Елитът (духовенство и богослови) редовно напада верните, миряните, за това, че не успяват да отговорят на изискванията на Христос, което е съвсем последователно протестантизиращ фактор в християнското общество. Активните миряни, често бидейки също малцинство или маргинализирани групи, изиграват протестантизиращата роля, като изтъкват слабостите на елита – свещеници, епископи и дори папата.


Как концепциите за мисия променят обществените разбирания?

В мисиологията след 1950 г. се върнахме по-осезаемо към наблягане върху missio dei. Отговорът на въпроса "чия мисия е тази?" е "това е Божия мисия.". Това даде възможност за по-голяма чувствителност към културата и обществото и потенциала на християнството в него.

Между неопротестантите и православните има значителна разлика в разбирането за спасението (сотериологията). По думите на Феърбеърн, това е контрастът между "духовност, която гледа назад" [фокусирана върху нечие духовно прераждане] и "духовност, която гледа напред" [фокусирана върху края, целта на духовния живот - теозиса].


Разграничаване на православните контексти

Ще посоча, може би с известно закъснение в този доклад,  че няма един единствен "православен контекст". Някои широки контексти са:

1. Носител на културната роля (Русия).

2. Източно-европейско православно възстановяване на националните идеали като протестантизиращ фактор срещу османската власт.

3. Множество протестантизиращи фактори в Украйна – униати, конкуриращи се с украинските православни, неопротестанти.

4. Православните мисиолози са групирали православната мисионерска мисъл и практика в три основни контекста: мисия в ислямски контексти (в целия Близък изток, Турция и по-рано в голяма част от източна Европа), мисия в комунистически контекст и мисия в диаспората.

Контекстът наистина е повлиял върху облика на християнството.


500 годишна история за протестантизиращия фактор

В голяма част от ученията на началната Реформация, както са представени в църквите, създадени по това време, има вкоренени пристрастия, които показват, че нечие реформаторско движение е по-истинско, по-радикално, по-богословско, отколкото останалите варианти. Всички реформатори се стремели да "вкоренят отново" вярата (Хендрикс), въз основа на това, което считали, че й липсва. Отчитайки дневния ред за промяна на всички реформаторски движения от шестнадесети век, църковните традиции, които са произлезли от тях, ще спечелят много, ако се научат да ценят и усвояватт нещата, върху които наблягали другите традиции.

Протестантизиращият фактор на реформацията от 16 век имал силно влияние, включително в римокатолицизма и в руското православие от това време (дори ако протестантстващите били продължително потискани); но провалите на Реформацията били достатъчно очевидни, така че през 18 век широкоразпространена пиетистка реформация се стремяла по същество да реформира реформаторите.

Имало разлики между реформирания пиетизъм в Швейцария и този на Нидерландия, разлики между лутеранския пиетизъм във Вюртемберг и същия в Хале. Католическият пиетизъм във Франция се различавал по стил и фокус от този на централна Германия, който имал такова силно влияние върху Руската империя. А православният пиетизъм довел до публикуване на Филокалията, до вестника на Лабзин, и формирал проповядването на митрополит Филарет в Москва. Общото между всички тях било по-голямото внимание към житейската духовност на вярващите, повишена грижа за търсене на християнско общение през конфесионалните граници; това било прото-екуменическо движение, или движение за християнско единство.

Неопротестантската ера (19 век) се характеризира с организационно изграждане за насърчаване на духовното обновление. Най-важното било образуването на Британското и Чуждестранно Библейско общество през 1803 г. То е най-известното измежду онези, които скоро станали над сто доброволни общества – организация на съмишленици за постигането на определени цели. В други случаи това явление на четене на Библията довежда до Господната армия в Румъния като православен протестантизиращ фактор, или до католическите Фоколаре организации в Италия и голяма част от доминираната от Австро-Унгарската импмерия източна Европа като протестантизиращ фактор.


Мисията като протестантизиращ фактор в посткомунистическа Европа

През седемдесетте години на двадесети век екуменическият свят постига съгласие за мисията към и в рамките на шест контекста (които включват Европа). Променените контексти на ЕС, посткомунистическия свят, и "обратната миграция" към Европа, която довежда християни от целия свят и много мюсюлмани, всички те призовават за мисия в Европа.

Моето намерение с тези широки сравнения е да предложа категорията на "протестантизиращия фактор" като по-полезна за нашия общ разговор върху мисията в контекст. Този протестантизиращ фактор насочва вниманието основно към динамиката на обществената промяна. Той привлича вниманието към желанията, изразени първоначално от едно малцинство сред хората, за постигането на една по-динамична християнска вяра.

Нашата задача, когато мислим за мисия, е да предложим мъдрост за ентусиастите, да помогнем на тревожещите се да разчетат по-добре ситуацията, и да обединим умовете си в критика. Защото мисиолозите винаги трябва да питат: това наистина ли е част от missio dei, или е водено прекалено от идеи и настроения, които трудно може да се помирят с нещата, които Писанието, традицията, разумът и опитът са учили досега Христовото тяло?


Превод от английски. Всички права запазени © 2009



walter_sawatsky_120Уолтър Сауатски е Професор по история и мисия в Асоциираната менонитска библейска семинария (висше богословско училище-б.ред.), в Екхарт, Индиана, САЩ. Директор е на Центъра за изучаване на мисиите в семинарията и е служил от 1997 г. като съредактор журнала Религия в Източна Европа. Защитил е дисертация през 1976 г. в Университета на Минесота занимаваща се с политиката на отношениея църква-държава в ранния 19 век. В периода 1973-76 е Източно-западен учен последователно: в Колеж Кестън, след което живве в Европа до 1985, служейки в Централния комитет на Менонитите и е координатор на превода на Баркли на Библията на руски език. В последствие, а и до момента, професор Сауатски координира проект по устна история, в който участват четири образователни институции в Русия и Украйна.