Печат

Не позволявай да те притежават: Към теология на свободата в постмодерно и посткомунистическо

Доний К. Донев

Тази статия не е проповед, а търсене на Библейските принципи за практикуване на религиозна свобода и активно християнско участие в процесите които я гарантират. То е богословска динамика към теология на свободата в постмодерно, посткомунистическо общество, която започва така.

Объркано понятие

Две години след приемането на новия закон за вероизповеданията, и особено след юлските ексцесии миналата година, две трети от българите смятат, че в България няма свобода на религията. Определението на понятието „религиозна свобода” варира незакономерно между: правото да вярвам, правото да избера своята религия, правото да ходя на цръква, правото да говоря за Бога, правото да имам лично мнение по религиозни въпроси и дори правото да не вярвам. Дефинициите, убежденията и обясненията са сигурно толкова колкото и анкетираните. Страшната истина в случая е, че две трети от българите смятат, че един новоприет закон, който би трябвало да е демократичен, не гарантира тяхната лична религиозна свобода. А, две трети в случай на референдум са побеждаващото мнозинство.

Ясно е, че държавата сама по себе си не може да гарантира пълна религиозна свобода без самата тя да я практикува. В България това личи от честите намеси на външни институции с цел мониторинг. Кой тогава трябва да гарантира религиозната свобода на българина? Европа, НАТО, или Русия? Защитни организации, групи за натиск или пресата? А, ако е църквата, то коя църква?

Не само държавата, но и която и да е институция в или извън България, не е в състояние да гарантира пълна религиозна свобода. За щастие, всяка институция е силна само колкото са силни хората които я съставляват. А в едно истинско демократичното общество, дори гигантски институции могат да бъдат основавани, променяни и премахвани от мнозинство, което ги подкрепя или опонира.

Тогава, ако силата е у хората, защо те не я упражняват? Дали защото те сами не са проумели колко са силни? И ако е така, кой има интерес, те да живеят с робски манталитет и кой може да освободи мисленето им?

Библейската основа на свободата

Предполагам, че когато се говори за свобода на религията в една официално християнска страна като България, би било правилно отговорите на въпроси свързани с вярата да се търсят не в законови разпоредби или политически дебати, а в единствения източник, от който една християнска държава може да черпи знание за своята вяра – Библията.

А Библията, говори многократно за свобода и закон. Старозаветният закон, на който е основан Израел, е директна даденост от Бога. Практикуването му е гаранция за съществуването на народа Израел. И въпреки това, тази практика е корумпирана до степен, в която няколко века по-късно и Юдейската религиозна система и Римската империя я използват като инструмент за духовното и физическо поробване на Израел.

Използването на религиозни закони за репресия от страна на организации и правителства не е прецедент нито в световната история, нито в историята на България. Именно такъв е контекста в който библейският апостол насърчава вярващите: „За свободата нас Христос освободи; устоявайте тогава и не се подлагайте пак под иго на робство” (Галатяни 5:1).

От текста е ясно, че свободата която църквата има е създадена, дадена и устоявана. Краят на стиха е най-окуражаващ с твърдението, че църквата е вече свободна. Свободата е дадена на църквата даром и именно за това е нейно фундаментално право и функция.

Ако свободата е дадена, това означава, че от нея има нужда. Човек се нуждае да бъде физически свободен, но дори повече от това, човек се нуждае от свобода на своята мисъл. Свободата, която идва от Бога, има силата да освобождава от робския манталитет защото е перфектна. Тя не може да бъде ограничена, манипулирана или отнета от хора, организации или правителства. Те не могат да я притежават защото Онзи който я дава не е човек.

Свободата – фундаментална необходимост и даденост

Свободата, за която Библията говори, почива върху убеждението за спасителното дело на Христос, трансформиращият му ефект върху нас и надеждата на идващото Царство. И тъй като е Божествено създадена, свободата е перфектна и универсална. Тя е не само свобода от греха, но и от всички негови последствия без изключение. Това включва освобождение от репресиращи закони, тоталитарна държава, несправедливост, експлоатация, но най-вече несигурност и страх. И тъй като свободата има божествен произход, онези които й се противопоставят, стават богопротивници.

Свободата от Бога е лична. Тя е процес чрез който освободеният познава Бога. Чрез акта на освобождение Бог се открива на света като Бог Освободител. Именно като такъв, днес Той отново заповядва на царете на този свят: "Пуснете людете Ми за да ми служат".

Не е достатъчно да се твърди, че свободата на църквата има Божествен произход и че е дадена от Бога. Библията иска да покаже, че правото да създаде и даде свобода на вярата принадлежи ексклузивно на Бога. Следователно, законови решения давани от държавни, политически и дори църковни институции, не може да променят Библейската реалност на църквата, а именно нейната право да вярва. Църквата, от своя страна, не може да прибави нищо на дадената и свобода, но може да я изгуби ако не я устоява.

Ако свободата трябва да бъде устоявана, явно е че някой я атакува. Онзи или онези които атакуват свободата искат да притежават църквата. Устояването на свободата се изразява в противопоставяне на онези, които искат да притежават църквата отново по робски. Църквата устоява своята свобода като постоянно я практикува. А как става това на практика?

Християнското послание като предвестник на “антикултурата” на свободата

Около 60 г., апостол Павел е затворник за вярата в Рим. От там той пише едно от най-кратките и лични послания в Библията – това до Филимон. На пръв поглед, книгата е застъпничество за избягалия роб Онесим пред неговия господар Филимон. А всъщност?

В по-малко от една страница (25 стиха), книгата Филимон се превръща в манифест който прогласява свобода от репресиите на Рим и обявява триумфа на нова социална система – тази на Божието Царство. Още в първия стих, читателят е изненадан от названието което апостолът избира за себе си, „затворник Исус Христов” (родителен падеж показващ притежание „на Христос,” а не „за Христос” както е грешно превеждано).

Павел пише от затвора, окован с вериги и пазен от Римските гардове. Светската реалност диктувана от имперския закон узурпира неговата свобода и го прави затворник. Но осъзнавайки реалността на Небесното Царство, той пише с манталитета на негов „посланик” (ст. 9, отново грешно превеждано като „старец”). Именно като такъв, апостол Павел отрича правото на Римската империя да го притежава и заявява, че той принадлежи единствено на Христос, който го е изкупил.

Като посланик и поданик на Царството той отрича правото на Римската империя да третира изкупените от Христос като свое притежание. Според апостола, Рим не е социалната система която може да диктува кой е роб и кой - господар. В новата глобална реалност, тази на Небесното Царство, не съществуват такива класификации, защото там роби и господари стават братя (ст. 16). Това не са просто междучовешки отношенията, а борба между две глобални реалности - светската и небесната. Като посланик на Царството, апостолът отрича валидността на имперската система на Рим и обявява върховенството на Божието царство.

Дали това е ескейпизъм (тоест – бягство от действителността – б.ред.) или отричане на реалността на проблемите зависи от гледната точка. Ако тълкуването произхожда от убеждението, че върховният авторитет принадлежи на хора, организации и правителства, то тогава наистина едно такова отричане, като това на апостол Павел, е най-малкото утопично. Но ако истинската реалност е тази, която е от Бога? Тогава онези, които отричат Неговото върховенство, са в постоянно бягство от реалността към временно скривалище от нея в измислен от умовете им свят, който скоро има да свърши.

Така манталитетът, наследен от робските тухларни и пустинята на лутането, може да бъде променен когато църквата отрече светската реалност, чрез признаване на върховенството на Царството над всяка земна власт, и осъзнаване на свободата за която Христос я е освободил. Практикуване на тази свобода става чрез изграждане на антикултура (контракултура или дори антиреализъм), която се противопоставя на наложените светски тенденции и отрича популярната светска култура чрез утвърждаване реалността на Царството.

Посткомунистически комунизъм в българската реалност

В България, през 80те години на миналия век, един комунистически пропагандатор коментира в доклада си към ДС, че петдесятните църкви ще станат антиреализъм на социалистическия строй. Изводът му е правилен и днес е реалност, която показва, че ролята на църквата е именно в създаването на антикултура. Тази антикултура отрича реалността на репресивни социални системи и създава алтернативно обществено пространство, в което мислещи хора могат свободно и отговорно да изразяват своите идеи без страх от гонения или манипулативни вмешателства. Във времето когато правителства и законодатели не са във състояние да гарантират религиозна свобода и атмосфера на толерантност, църквата е тази, която трябва да работи за създаването на такъв баланс.

Отказът на църквата да се включи в процесите трансформиращи обществото и личната свободата е грях – грехът на онези, които знаят как да правят добро, а не го правят.

Промяна от изкуствения и насилствено наложен комунистически модел за църква към съвременен Библейски модел на християнско движение, който гарантира дадената от Христос свобода е не просто нужен - той е жизнено важен. Време е църквата в България да разчупи оковите на социалната матрица тоталитарно налагани десетилетия наред и да излезе от лабиринта на икономическо и политическо оцеляване, за да заеме своите позиции в свободата, за която Христос ни е освободил.

Урокът на Мандела - заключителни мисли

Във време на промени, когато „борбата е безмилостно жестока,” българинът заветно е учен „силно да люби и мрази.” Любов и омраза, радост и скръб, надежда и болка създават баланса в процесите на промяна. Но вярата не бива да бъде контролирана от емоции.

Като че ли добре познаващ народопсихологията, навлизащият в България постмодернизъм отправя предизвикателство не само към структурите и практиките на църквата. Предизвикателството е насочено директно към нейната историческа идентичност и настоящи емоционални динамики. Това е времето, в което църквата в България трябва да научи и да практикува урока на Мандела.

Нелсън Мандела прекарва 27 години в затворите на Апартейда. На въпроса как е оцелял, Мандела отговаря:

Зад решетките, те притежаваха моето тяло, моя труд, моето време и моя живот, но аз никога не им позволих да притежават ума и сърцето ми. В деня когато бях освободен, трябваше да мина за последен път през проверочния караул. На портала се спрях и погледнах назад към килията стискайки зъби и юмруци. Болката и омразата събирани ден след ден в каменните кариери нахлуха в ума ми - исках да отмъстя. Но това трая само няколко секунди. Погледнах напред към света в който влизах отново след едно твърде дълго отсъстване и си казах: „Те са ме притежавали толкова дълго – няма да им позволя да ме притежават отново.”

Иска ми се да вярвам, че в зората на 21в., българската църква ще спре да гледа с болка назад към миналото и веднъж завинаги ще реши: „Няма да позволя да ме притежават отново.”

 


donev_120_01Доний К. Донев е петдесятен проповедник, участник в екипа на www.bibliata.com, бакалавър по религия (Anderson College, 1999) и магистър по богословие (Church of God Theological Seminary, 2001). В момента, зашитава дисертация на тема: Аналитичен преглед и предложение за основаване на Български църкви в Америка с оглед на културни, икономически и лидерски измерения. През 1999, със съпругата си Катрин, основават Cup & Cross Ministries International с видение за глобално съживление и възстановяване на новозаветните принципи на служение.