Печат

Религиозният плурализъм срещу централизацията на вярата

Евгений Найденов

В различен контекст термините обозначават и означават различни неща. Или с други думи, термините са до голяма степен свързани и повлияни от историческото развитие и съвремения контекст и нужди на дадено общество.

Ако се върнем в периода непоредствено преди Реформацията, същественият въпрос, касаещ единството на коя да е от европейските държави, се е отнасял до това как дадена страна може да се освободи от контрола на папската власт. Кралят е управлявал въз основа на божествено право, а това право е дадено и потвърдено от религиозен атворитет. Поради това, обществото се е стремяло да се откъсне от религиозния контрол и да развие демократична система, в която и граждани, и държава са свободни от какъвто и да е религиозен контрол.

Едва след постигането на тази цел, европейските държави се насочват към следващия важен въпрос, а именно: как индивидуалните граждани да са свободни и независими в своите убеждения и религиозни практики, не само от религиозния контрол на папската власт, но и от контрола на държавата.

Не е случайност, че имено тези исторически обстоятелства и Реформацията в Църквата довеждат до възникването на националните държави и дават тласък на последвалото развитие и демократизиране на обществото, както и на идеята за личната свобода и обществената отговорност и взаимозависимост.

Мнозина спорят за това, че успехът на американския режим на религиозна свобода се дължи на американския религиозен плурализъм. Амриканският Йезуит Джон Кортни Мъри казва, че «това не е като в Европа или Англия, където това е резултат от разкъсването или отмирането на съществувалото до преди това религиозно единство.» Той също разграничава религиозната множественост (присъствието на много религиозни общности) и религиозния плурализъм. Първото е свързано с религиозната демография, което лесно може да доведе до конфликт, както това се е случило в американските колонии през 17 век и между шиити и сунити в съвременен Ирак през 21 век. Второто е политическо и религиозно постижение, което слага край на конфликта. Религиозният плурализъм възниква, когато разнообразни религиозни общности заедно решат да съжителстват не просто въз основа на желание за толерантност, но основно въз основа на общо посвещение на признаване на религиозните права и свободи на другите.

Социологът Родни Старк твърди, че религиозният плурализъм е следствие на здравословна «религиозна икономия», при която съществува енергично съревнование на «настояши и потенциални религиозни последователи». Това, което смущава свободния религиозен пазар и вреди на религиозните общности, според Старк, са «държавните регулатори, които или налагат монопол или ограничаване на пазара чрез субсидирането на държавна църква, което затруднява дейността на останалите религиозни групи». Ако религиозните общности в дадена демокрация се откажат от използването на държавата за постигане на религиозни преимущества или монопол, тогава те, според Старк, се придвижват към постигането на плурализъм и баланс между държава и религия, което иторически е доказано полезно за всички религиозни групи, включително и за религиозните малцинства.

От всички монотеистични традиции, Протестантството е най-подкрепящо идеята за плурализъм, основавайки се на своя фокус върху свободата на индивидуалната съвест. Тези универсални принципи все по-успешно биват възприемани и прилагани и от голям брой така наречени «нехристиянски» държави.

В същото време, нации с ограничен религиозен плурализъм, като Иран, имат реални проблеми с демократичното развитие. В Иран религиозната свобода означава свободата и отговорността на гражданите да изповядват Ислям, а единството на нацията се съхранява от Висшия Съвет на Пазителите на ислямската революция аятоласи, водени от аятолах Али Хаменей. Политически плурализъм се допуска в рамките на Исляма и се състои в допускането на различни тендеции, но от които се очаква и изисква «равнопоставено да вярват в господстващата система и да подкрепят ислямската република.

Египет, от друга страна, е пример на нещо близко до естествен плурализъм и измежду арабските държави, заедно с Ливан, притежава най-голямата немюсюлманска общност.

Япония е пример за различно развитие. Въпросът за взаимоотношението между църква и държава, или между религия и държава в предмодерна Япония, не е бил част от дневния ред на обществото. Шинтоизмът е бил силно децентрализиран. Не е бил под контрола на държавата, макар да е бил дълбоко вкоренен във вярванията на обществото.

В периода на Възраждането Мейджи през втората половина на 19 век, взаимоотношенията между държава и религия коренно се променят. В този момент държавата вече се нуждае от легитимиращ мит и намира подходяща основа, подкрепа и легитимация посредством своето идентифициране с шинтоизма. Шинтоизмът, заедно с японските варианти на Будизъм и Конфуцианство, обясняват концепции като живот, смърт и неразрушимата връзка между предците и идните поколения. Това води до възприемането на императора като глава на тази приемственост, което пък от своя страна е разглеждано като гарант за приемствеността и съществуването на нацията.

Друг основен фактор е развитието на идеята за национално единство, национализъм и патриотизъм от началото на 20 век. Основни моменти тук са Руско-Японската война от 1905 година, както и Втората Световна Война. Това е важен обединяващ фактор, но и водещ до постепенно отхвърляне и дискриминиране на религии, различни от Шинтоизма, като например Християнството.

Християните се задължават да участват в държавните шинтоиски ритуали, като заедно с това възникват политически и юридически доктрини, които третират неучастието като държавна измяна, заплаха за националното единство и нарушаване на законите и обществения ред. Независимо от впечатляващото икономическо развитие и просперитет, японската държава продължава да поддържа същите възприемани като легитимиращи я принципи. В този смисъл, демокрация, либерална икономика и капитализъм се възприемат като недостатъчен обединяващ нацията принцип.

В днешна Франция призивите на президент и министър-председател са за единство на нацията и защита от чуждия неприятел в лицето на «финансовия капитализъм», който разбира се не трябва да се отхвърля, но трябва да се регулира. В същото време Франция представлява светска държава с незначителен, но все пак разпознаваем християнски оттенък. Едно от свидетелствата за това е призивът на президента Саркози за завръщане на френското общество към традиционните християнски ценности, който апел е отправен в момент на обезпокояващите тенденции на отричане на вярата и църквата от мнозинството, както и забраната на всякакави религиозни символи на публични места. Истинският спор в момента, обаче е насочен в различна посока. Спорът е между подкрепящите капитализма като система и тези, които търсят нови форми на обществено и световно устройство. В този смисъл единството на нацията се разглежда в светлината на обединяване за оцеляване и неутрализиране на последствията от световната финансова криза.

Практичният аргумент за коя да е държавна власт и коя да е религиозна общност е, че религиозният плурализъм е от полза на различните религии и техните последователи. На свободния пазар, религиозни групи, на които им липсва енергичност и атрактивност, постепенно отпадат. Този принцип важи за всяка религия, философко течение, идея или политическа формация. Това е потвърдено и от направените проучвания в тази посока. Ако дадена идея не може сама да воюва за себе си, тя не може дълго време и успешно да бъде изкуствено поддържана с помощта на външна намеса.

Логиката на религиознната свобода и плурализъм гласи, че ако аргументите и претенциите на дадена религиозна общност са наистина истинни и валидни за всички хора, тогава намесата на държавата е излишна. Религиозните общности не трябва да се страхуват от мирно съперничество с други, също претендиращи за истинни, религиозни общности на свободния пазар, особенно ако никоя религиозна общност не се ползва с привилигеровано отношение и достъп до политическа власт.

Алфред Степан в есето «Религия, Демокрация и двете свързани толерантности» (Jurnal of Democracy) заключава, че по-полезния подход към по-мощни и влиятелни религиозни общности не е нито секуларизъм, нито радикално разделяне на религия от държава, но постигането на две свързани помеду си толерантности. Според него ”демокрацията е система за регулиране на конфликт, която дава възможност за открита конкуренция на ценности и цели, които гражданите считат за важни за общественото развитие”.

Постигането на тези две свързани толерантности изисква демократичен договор между светските и религиозни власти. От една страна, държавата позволява частна и публична религиозна дейност, включително и такава, която в дадени широки рамки влияе и на светската и обществена политика. От друга страна, религиозните общности се съгласяват да избягват действия, които накърняват личните свободи на другите, както и демократичните принципи и закона. Тук се визират общества с преобладаващо влияние на Конфуцианство, Ислям и Православно Християнство, при които нито една религиозна традиция не може да претендира за изчерпателно представителство на цялото (пр. Ислям – Шиите, Сунити; Православно Християнство като една от трите основни традиции на Християнството, като всяка от тях съдържа в себе си и многообразие от форми, отличаващи се помежду си). Това дава възможност за постигане на двойна толерантност, но изисква и дебат и съгласие между оснвните религиозни общности. Това може да помогне при развиването на стратегии и проекти, които влючват и светската, и религиозните власти в постигането на тези две свързани толерантности в стабилно политико-религиозно взаимодействие, което от своя страна е градивно за развиването на демокрация.

При нарастващи числено религиозни общности, неизбежно ще има и опити, от една страна на държавата или да ги спечели на своя страна, или да ги контролира, а от друга страна, религизните общности да влияят на обществото, на политическите договорености, на законите и общата политика. Да се очаква, че коя да е религиозна общност ще бъде индиферентна относно обществените норми, ценности и закони, е просто абсурдна проява на наивно и опасно неразбиране на реалността. Самото естество на религиозното убеждение изисква пропагандирането на същите убеждения в публичното протранство. А подобни религиозни и морално-ценностни убеждения несъмнено се очаква да бъдат приложени не само в живота на съответния последовател или общност, но и в живота на останилите граждани и на обществото. Това от само себе си вече означава и обществени следствия.

Същинският въпрос не е дали религиозните вярвания в едно демократино общество са строго индивидуални или присъщи само за дадена религиозна общност. Истинският въпрос е доколко вярата и убежденията на различните религиозни общности могат да бъдат насочени към общото благо на демократичното общество въз основа на двете взаимосвързани толерантности.

На този фон религията, а в чисто християнски смисъл – просветената Християнска Вяра, могат да подпомогнат обществото в предоставяне на легитимна отправна точка, реална ценностна система, практически добродетели, както и ресурса и средствата за тяхното мултиплициране. В този смисъл, вярата може да се разглежда като обществен катализатор, морален репер и генератор на духовен и социален капитал на дадено общество или нация.

Обратната схема, при която държава и общество, които сами по себе си нямат легитимна отправна точка, а и не могат да бъдат такава сами на себе си, а в същото време се опитват да поставят рамки, да зададат формат, посока и псевдо цели на една или друга, или на всички религиозни общности, води само до все по-задълбочаващи се духовни, морални, политически и социални проблеми. Подобно е и следствието от опитите на една или друга религиозна общност да постави обществото в пълна и тотална зависимост и под пълен, така наречен «теократичен», контрол. Примери за това имаме в теократичния режим в Иран, палестинската партия «Хамас», където с преврат или демократично, подобни общности печелят или взимат властта за по-кратък или по-продължителен период от време, но неизбежно отричайки се от демократичните принципи и ценности, както и лишавайки обществото от реални свободи и права.

Или с други думи, използвайки езика на физиката и термодинамиката, няма система, която да може да се самоподдържа успешно, без наличието на лигитимна и градивна външна подкрепа. Човешкото същество и човешкото общество могат да съществуват реално в хармония, ред и просперитет единствено, когато все повече поставят своето съществуване и цели в определения от Бог ред и последователност.

Това не означава, че религиозните общности са превъзхождащи обществото като цяло или че сами по себе си произвеждат демократично общество. Средновековието в Европа и настоящето в някои ислямски страни опровергава това съждение. Дори в дадена религиозна система, общност или традиция има вариации на възгледи и разбирания. Всяка претенция за монолитност и единственост е просто подвеждаща и илюзорна. Във всяка религия и във всяка традиция на коя да е религия има множество подгрупи, всяка от които се отличава от общото.

По отношение на баланса между религиозната свобода и единството на нацията, в своята книга With God on all sides, Дъглас Хикс повдига въпроса как дъжавата САЩ, която е основана от колонисти, търсещи религиозна свобода, се е превърнала в общество, което до голяма степен е подозрително, нетолерантно и критично спрямо изповядващите различна религия. Хикс използва известен пример от гражданската война, когато и Севера, и Юга са имали претенцията, че Бог е на тяхна страна. Ейбрахам Линкълн е записал в своите бележки, че «Бог не може да е едновременно и „за”, и „против”. Идеята е общество, политици и лидери да осъзнаят многобразието на вярвания и убеждения, и да изграждат и подхранват отношение, което не дискриминира различните, но гарантира както религиозната свобода, така и националното единство. Заключението на Хикс е, че основният проблем не е в религиите и тяхното многообразие, но в липсата на морални стандарти в дадени последователи на каква да е религия. В този смисъл, единството на нацията изисква включването, консенсуса и взаимодействието на всички страни, както и изграждането на здравословен баланс между личните права и свободи, от една страна, и благото и мира на обществото като цяло, от друга.

Законите на дадена страна са предназначени да служат на дадена социална цел. В този смисъл, те са следствие на историческото развитие на обществото, на съвременните нужди на гражданите, а също така и на социологическия и политически контекст.

В своята книга 'Modest Expectations'?: Civic Unity, Religious Pluralism, and Conscience, Ричард Гарнет адресира въпроса за това, че е модерно термини като: индивидуални права и свободи, религиозна свобода, обществено благо, да се повтарят като мантра, без обаче да се обясни взаимодействието между тях. Многообразието не трябва да се разглежда като заплаха, но като благословение, градивно взаимодействие и източник на сила и баланс за кое да е общество. В същото време, обаче, то е и основно, изискващо мъдра преценка и целенасочени действия, предизвикателство за държавното самоуправление и хармонията на обществото.

Независимо от принципното съгласие, че индивидуалните свободи и общественият интерес трябва да се изграждат във взаиомдействие, баланс и хармония, практиката показва, че изповядването на религия с нейните символи и дейности не може да се ограничи единствено до частния контекст на дадена личност или религиозна група. Гарнет посочва, че независимо дали имаме предвид религиозно мнозинство или религиозно малцинство, крайната цел не е някакво абстрактно единство, но е по-скоро приемане на другите с уважение и позитивното оползотворяване на многообразието за общото благо. Както това е посочено и от друг автор - Джон Кортни Мъри, преди няколко десетилетия, в светлината на неизбежността на факта на глобализирано и плуралистично общество, ние не трябва да храним нереалистични и наивни очаквания за решаване на проблема с религиозния плурализъм и единството на обществото.

Както бе изразено и по-горе, по-скоро желанието ни да бъдем приети, ценени и толерирани, изисква да признаем правото и на другия за същото.

На фона на казаното по-горе, ние можем да направим своя анализ относно историческия контекст и обусловености на българското общество, както и да извлечем основните принципи за градивно и реално демократично развитие.

Можем да систематизираме това в няколко основни точки.

  1. Едно общество може или да се развива демократично, признавайки правата на отделните свои граждани, и интегрирайки по балансиран начин тяхното многообразие за общото благо, или да търси легитимация за национална идентичност в един или друг митологичен или лежащ в историческото минало аргумент.
  2. Наивно е да се очаква, че религиозната свобода се ограничава единствено до личната опитност на индивида или до практикуване в дадена религиозна общност. В този смисъл, крайната цел не е някакво абстрактно единство на нацията, а позитивното оползотворяване на многообразието, като държавата не контролира и не дава привилегии, но подсигурява законовата основа за практикуване на позитивното взаимодействие между различните религиозни общности за благото на цялото общество.
  3. Полезна в тази посока може да е идеята за двете свързани толерантности - от една страна, държавата позволява частна и публична религиозна дейност, включително и такава, която в дадени широки рамки влияе и на светската и обществена политика. От друга страна, религиозните общности се съгласяват да избягват действия, които накърняват личните свободи на другите, както и демократичните принципи и закона.
  4. Що се отнася до политическия плурализъм, по принцип той се очаква да отразява многообразието на възгледи, включително и религиозни такива. За съжаление, в съвременната българска действителност, подобно на до голяма степен изкуствено насоченото от определени заинтересовани управленски кръгове изопачено демократично развитие, и подмяната на обществения договор с олигархичните интереси, реалното съществуване на политически плурализъм е само желана цел, но не и настояща реалност.
  5. И трите Християнски Традиции в частност, но също и останалите религиозни общности, могат да бъдат използвани като обществен катализатор, морален репер и генератор на духовен и социален капитал на дадено общество или нация, в това число и българското.

Всички права запазени © 2009. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.


evgeniy_120Евгений Найденов е роден през 1961 г. Завършил е богословие в Уелския универститет в Лондон, Англия. Пастор на Българска Свободна Църква "Света Троица" в София и председател на едноименната деноминация. Член на Централно ръководство на Методистката Църква в България Председател на Борда на издателство "Нов човек". Лектор по Систематическо богословие в Обединен богословски факултет на Висшия евангелски богословски институт и лектор по Богословие на Реформацията съответно от 1996 и 2000 г. Член на Международния Борд на Богословската програма на TCM International.