Свободата на вярата на местно ниво – споделена отговорност

Написана от Анатолий Еленков

Брой 23

Двадесет и една години след падането на комунистическият режим в България, деветнадесет години след промяната на Конституцията, осемнадесет години след ратификацията на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и осем години след влизането в сила на нов Закон за вероизповеданията, в България все още се наблюдават случаи на незачитане и нарушаване на религиозните права и свободи на редица верски общности от органи на местната власт.


В настоящата статия, бих искал да изтъкна няколко основни причини, поради които, според мен, въпреки относително добрата нормативна уредба, продължаваме да бъдем свидетели на груба намеса на местната власт и възпрепятстване на свободното функциониране на религиозни общности на територията на България.


Юридическа непросветеност на органите на местна власт


Първата причина, която ще спомена, е непознаването на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, непознаването на Конституцията на Република България, както и непознаването на Закона за Вероизповеданията от страна на чиновниците, било то заместник кметове или секретари на общини, които са пряко свързани и отговарят за отдел “култура и вероизповедания” към местните общински администрации.


Общинският заместник кмет или секретар пряко ангажиран с вероизповеданията е чиновник с политическо назначение, за мандат от четири години, който преди поемането на ресора, в повечето случаи, дори не се е замислял на тема култура и вероизповедния! Този чиновник, вероятно няма, нито време, нито интерес и желание да се информира, че в Конституцията на Република България е записано, че: ”Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние”(1).


Същият този чиновник вероятно никога не се е замислял, че Република България е светска държава, няма официална държавна религия, и Конституцията на Републиката гарантира, че вероизповеданията в България са свободни, и че религиозните институции са отделени от държавата (2).


Липсата на юридическа култура при общинските чиновници води не само до неправилни, но и до противозаконни решения и действия спрямо религиозните общности. Такива действия могат да бъдат наблюдавани в случаите упоменати от господин Христо Беров в неговата статия “Законът за изповеданията от 1949 г. действа и днес на общинско равнище” (3). В тази статия г-н Беров подчертава: “Отмененият през 2003 г. Закон за изповеданията (от 1949 г.) продължава да се прилага в някои общини. Нещо повече - определени общини приемат “специални” наредби, основани на отменения закон дори повече от година по-късно.”


В статията са упоменати три общини, община Камен, община Своге и Столична община, които приемат наредби за дейността на местните поделения на религиозните общности позовавайки се на член 20 от Закона за изповеданията (от 1949 г.).


Друг типичен случай, демонстриращ непознаване на нормативната уредба от страна на общинските администрации е приетата от община Бургас “Стратегия за православно образование, просвета и култура”.* Още в мотивацията за разработването на тази стратегия като част от плана за развитие на Община Бургас (2007-2013 г.) е залегнала дискриминационната политика на община Бургас по отношение на всички останали вероизповедания и религиозни общности, чрез поставяне в привилегировано положение едно вероизповедание, пък било то и традиционната за България - Българска Православна Църква.


На 4 март 2009 г. Стратегията на община Бургас за православно образование, просвета и култура, намери своя израз в стартирането на православно вероучение във всичките 23 училища на община Бургас.



Демократичната функция на държавната власт остава неразбрана


Втората основна причина за незачитане на свободата на религията от местната власт в България е дълбокото неразбиране на философията и духа на законодателството в тази посока, както и неразбиране на функциите и отговорностите, които държавата, в лицето на своето централно и местно управление, поема към правото на вероизповедание.


В новия Закон за вероизповеданията от 2002 г., законодателят изрично подчертава, че целта на настоящия закон е да защитава правото на вероизповедание, както и правното положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата (4).


Законодателят много ясно, точно и конкретно дефинира и ролята на държавата и нейните институции в гарантирането на правото на вероизповедание. В член 4 (3) законът заявява, че държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.


Неразбирайки мотивите и намерението на законодателя, органите на местната власт, вместо да “защитават правото на вероизповедание”, те ограничават това право, като в определени случаи налагат задължителен регистрационен режим на местните поделения на вероизповеданията, без това да е изискуемо от законодателя.


В един от своите блогове (http://hpberov.blogspot.com/2009/09/19.html) г-н Христо Беров, под заглавие на блог пост "Сливенско тълкуване на чл. 19 от Закона за вероизповеданията”, той иронично и с основание, критикува неразбирането и погрешното тълкуване от страна на чиновниците от община Сливен на конкретната законова разпоредба. Поради неразбирането на философията на законодателя и липсата на режим за задължителна регистрация на вероизповедание, който лансира Законът за вероизповеданията, Сливенска община “задължава” всички вероизповедания да се регистрират в гр. Сливен.


Г-н Беров много умело е документирал един от стотиците случаи, при които местните общински власти, вместо да “осигурят свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание” и да “съдействат” на местните поделения на вероизповеданията в съгласие със законовите разпоредби, те затрудняват и бюрократизират местните поделения с изисквания за осигуряване на неизискуема от закона документация, ненужни справки, нерегламентирани проверки и неспазване на административни срокове.



Лични религиозни пристрастия на местните управници


Третата и според мен, будеща най-много тревога причина за незачитане на свободата на религията от местната власт е предпочитането на личните мотиви и личните религиозни разбирания на членове на местната общинска администрация, заемащи ключови отговорни постове в местното управление.


С риск нарушаване на Конституцията на Република България, с риск изпадането в противоречие с международни договори, по които Република България е страна, с риск да попаднат под ударите на закона, редица представители на общинските институции умишлено, целенасочено и системно потъпкват правата за свободно практикуване на вероизповеданието на религиозни общности.



Някои общински казуси


Бих могъл да се аргументирам с десетки примери от последната една-две години, но ще се огранича с два, най-много три примера, които според мен, са показателни за съществуващи нагласи и тенденции в местните общински администрации.


На територията на община Бургас се намира местна верска общност със статут на юридическо лице - местно поделение на традиционно за страната протестантско вероизповедание. От близо десет години въпросното местно поделение е закупило частен имот с цел построяване на култова сграда – молитвен дом, за нуждите на свободното вероизповедание на същото местно поделение. След набавянето на изискуемите строителни книжа и документи, строежът на молитвения дом е на етап изкоп за повече от осем години, поради създаване на административни пречки от страна на общинската администрация. След изчерпването на всички възможности от страна на общината да продължава да възпрепятства построяването на молитвения дом, бе организирана медийна кампания срещу въпросната верска общност с цел формиране на отрицателно обществено мнение и провокация на религиозна нетърпимост в обществото към протестантската църква.


Аналогичен е и случаят в община Пловдив през 2008 г. На местно поделение на съществуващо в Република България вероизповедание е отказано разрешение за частично разширяване на съществуваща сграда на обществен център, собственост на местното поделение. Поради липсата на законово основание за отказ е инициирана медийна кампания срещу въпросната църква. Негативното отношение на живеещите в съседство на обществения център граждани ескалира, и вследствие на това ръководството на местната църква е принудено да преразгледа своето инвестиционно намерение.


Очевиден е фактът, че определени личности в местното управление, на база своите верски убеждения или липсата на такива, приемат като своя кауза защитата на определени вероизповедния и тяхното налагане в обществото, с цената на незаконни действия и незачитане на религиозните права на други религиозни общности.


Бих искал да спомена и друг един казус, възникнал през месец май на 2009 г. Местни поделения на регистрирани в Република България вероизповедания подават заявления до общините Чирпан и Карлово за разрешение и определяне на общинско място за провеждане на палаткови религиозни мероприятия, като към заявленията прибавят и писма от Дирекция „Вероизповедания” към Министерски Съвет за липса на възражения за провеждането на заявените религиозни мероприятия. Общинските чиновници, в разрез със Закона за вероизповеданията и Закона за събранията, митингите и манифестациите, отказват да разрешат провеждането на заявените мероприятия с мотив, че заявените дати за провеждането на мероприятията са в непосредствена близост с настъпващите Великденски празници и това би било препокриване с планираните от Българската Православна Църква мероприятия по повод на празника!



Отговорността на църквите


Бих искал да завърша с думите на г-н Георги Кръстев, експерт и съветник в дирекция “Вероизповедания” на МС, в статията му “Балансът на отношенията църква-държава в светлината на религиозните права и свободи”.


“На законодателно ниво въпросът за модерните отношения между държавата и вероизповеданията вече не е толкова актуален – правата на вярващите са гарантирани, налице са механизми за тяхната защита, както по административен, така и по съдебен ред. Голямото предизвикателство в момента е как този модел ще бъде осъществен от двете страни по пътя на диалога и сътрудничеството във всички сфери на обществения живот.


В този процес считам, че много важно е формирането на активна позиция от страна на вероизповеданията, защото свободата е факт, но нейната реализация тепърва предстои. Пред религиозните общности стои предизвикателството да интегрират и направят религиозните ценности неразделна част, основа на мисленето, и оттам и на функционирането на политическата класа, бизнеса, администрацията и гражданското общество. В тази задача те нямат право на провал” (5).

Според г-н Кръстев свободата е факт, но религиозните общности са тези, които трябва да положат усилия за нейната реализация в отношенията държава – вероизповедания. Г-н Кръстев може би е прав! Вярващите са тези, които трябва да познават нормативната уредба гарантираща свободата на религията. Ние сме тези, които трябва да припомняме съществуващото законодателство на незаинтересованите общински чиновници. Ние сме тези, които трябва да търсят и отстояват правата си пред българските и европейските институции. Явно отговорността е и наша.


Всички права запазени © 2010. Свобода за всеки



toni_elenkov.jpg_120Анатолий Еленков е главен асистент в Богословски факултет на Национален алианс „Обединени Божии църкви” при Висшия евангелски богословски институт. Той има магистърска степен по богословие от Cornerstone Christian University, USA. Пастор е на Обединена Божия Църква "Бъдеще и Надежда", София. Ректор на Висш Евангелски Богословски Институт. Женен с 4 деца.





Бележки
___________

(1) Конституция на Република България, Чл. 6 (1) и (2).
(2) Конституция на Република България, Чл. 13 (1) и (2).
(3) Христо П. Беров, Законът за изповеданията от 1949 г. действа и днес на общинско равнище, Свобода за всеки, бр. 21, декември, 2009 г.
(4) Закон за Вероизповеданията, глава 1, член 1.
(5) Георги Кръстев, Балансът на отношенията църква-държава в светлината на религиозните права и свободи, Свобода за всеки, бр. 5, юни, 2005г.

* Бележка на редактора: Наш източник от Бургас изрази съмнение, че въпросната „Стратегия” за православизиране на населението в общината от местната власт е официално гласувана на общински съвет. В същото време има достатъчно данни за прилагането на подхода предложен в стратегията, на практика от години наред. Авторът посочва пример за това в текста по-горе. Текстът на „Стратегията”:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/strategy.pdf
Наш коментар на „Стратегията” можете до прочетете в блога ни:
http://www.center-religiousfreedom.com/bl/?p=61