Печат

Наклонената вяра

Пламен Сивов

Брой 24

"Много накланят нещата към задължително обучение по религия", заяви преди дни министър-председателят Б. Борисов в Перник. От тази лаконична и леко тайнствена фраза (някъде някакви неща (се) накланят, неясно по силата на какви причини) човек би могъл да остане с впечатлението, че в дебрите на държавната машина група добре осведомени и отговорни личности водят дебат, в рамките на който аргументите на част от групата са надделели. При всички положения, има процес ("нещата" не стоят на едно място, движат се, накланят се в определена посока, дебатът кипи, или поне къкри); има и отговорен фактор, който ще отчете един ден това накланяне и ще вземе държавническото си решение. Картината на мъдрите държавници, следящи внимателно динамиката на "нещата", е красива - с красотата на онзи стил в изкуството, известен като "наивизъм".


Нещата у нас винаги са се накланяли. И сякаш винаги е имало един мъдър фактор (султан, Държавен съвет, "ЦК и лично др. Т. Ж." и т. н.), който в сюблимния момент ги е въздигал от наклоненото в изправено положение. Или ги е донакланял до пълната им съсипия.


Но докато при взаимодействието с тайнствените накланящи се неща държавата у нас би могла да се позове на присъщата си роля на някакъв регулатор на определени обществени процеси, напоследък някои нейни представители открито играят ролята на Първоизточник, Всеподател и легитимиращ фактор на едни други "неща" - например, личната и колективната вяра.


През април т. г. министърът без портфейл Божидар Димитров заяви в Бургас: "Ще намеря свети мощи на всеки, който построи църква". Мощите, тленните останки на християнските светци, се превръщат вече в част (вярно, немонетарна, но осезаема) от държавния бюджет, средство на държавната политика в областта на храмовото строителство и на вероизповеданията. Очевидно някъде съществува таен държавен склад за християнски реликви, откъдето съответното ресорно ведомство поетапно (именно поетапно, другари) ще снабдява със светини, ще доставя святост, на практика - ще освещава новите храмове. Пред очите ни държавата се превръща в сакрален ресурс - и то буквален, физически-осезаем. Благоуханен. Светите реликви ще влизат в храмовете ни чрез десницата на държавните мъже - благочестиво и властно. И отново - красота. И отново - асоциации за стил в изкуството, този път - сюрреализъм. Тук вече "нещата" дори не се накланят. "Нещата" просто са сринати - в бездната на колективната ни глупост.


Коренът на допустимостта на подобно държавническо поведение в България е впит в основите на нашите възпрятия за природата на държавата. И на политическото изобщо - защото, докато в повечето страни политиката се възприема понякога като наука, понякога като изкуство, у нас тя е преди всичко тъмен ритуал, в центъра на който стои властно Богинята-Държава-Майка. Мачизмът на нашите политици е "естествен" и закономерен - защото е необходима допълваща сакрална функция спрямо това женско божество. Женско, защото ражда, кърми и храни. Политическата кариера в българските условия е придвижване (разбирай - стремглаво и агресивно пробиване на път) към центъра на онова, което народът нарича "държавна софра" - вездесъщата гръд, уютната пазва, осигуряваща неконтролирана пряка консумация и комфорт. Политическият герой на деня е едновременно сукалче-младенец и обладаващ любовник, мускулесто дете; първично-прям до наивност и безапелационно фертилен, невинен и целеустремен "мъж в разцвета на силите си".


Тази житейска и политическа философия, този обществено-държавен модел и поведенчески стереотип, задаващ параметрите и на личностите, и на обществените им институции, навярно може да бъде класифициран научно с методите на антропологията, социологията и културологията. За непретенциозен текст като този обаче предпочитам да употребя само една чепата, проста и достъпна думичка, за да предам усещането си за сърцевината на съвременната българска държавност. Думичката онагледява справедливо фундамента на онова, което наричаме "политическо представителство" - реалити-шоуто, наречено "парламент" (в който дори това - депутатите да присъстват и гласуват лично - се оказа непосилна задача за възможностите на българската демокрация). За институции като Президент, правителство, съдебна система дори не се налага да говорим - телевизиите изпълняват чудесно ролята на панаирджийски будки, предлагащи ни ежедневната порция безплатно freak show.


Думичката, която се изкушавам да използвам, е "чалга".


Едно символно събитие от м. юни тази година запечата края на българския преход. Чалга-концертът пред храм-паметника "Св. Александър Невски" маркира ясно и недвусмислено резултата от "демократичните промени". В духовния център на България, в пространството, откъдето прозвучаха първите чисти и детски думички на прохождащата демокрация; пред Храма, фокусирал надеждите и копнежите на едно цяло поколение за истина и свобода, полуголи вакханки най-после поставиха нещата на истинските им места в символния център на страната. Тийнейджърите се напиха и уринираха зад паметника на незнайния воин. Неистовите крясъци на певачките очертаха ясно въжделенията на хората, призвани да бъдат строителите на утрешна България - коли, леки жени и неистова консумация на всичко, което този живот има да предложи.


Видяхме как "народното сърце" тупти в ритъма на чалгата. Ако посредствеността е липса на вертикала, чалгата е вертикала, обърната надолу. Към анатомичната област под кръста. Смисловият център на народната душа се оказа силиконов имплантант.


Според една крайна конспиративна теория, чалгата е замислена в тайните кабинети на илюминатите-масони като неразделна част от стратегията за изкуствено опростачване на българското население. Идеята е младото поколение да бъде облъчвано с продуктите на силиконовата и пластичната хирургия, в съчетание със затъпяващи звуци и възбуждащи сексуалното желание простички посланийца за сцепени дънки. Едно-две десетилетия подобно облъчване би осигурило психологическа атмосфера в страната, подходяща за безбурно функциониране на лесно управляема политическа и пазарна система, в която жителите ще бъдат освободени от необходимостта да разсъждават за нещо друго, освен за осигуряване на нови дънки за цепене и да сведат хоризонтите на мечтите си до пазаруване в мола и купуване на кола като в поредния чалга-клип.


Според друга също така крайна, но не конспиративна теория, чалгата е естествено порождение на природния талант на българина, еманация на най-съкровеното в неговата колективна душа. Изкуствено приспиван 50 години от т. нар. естрада, след промените българският гений закономерно ражда чалга, както розовият храст ражда рози, а мушмуловото дърво - мушмули.


Навярно истината е някъде по средата; навярно има масони-илюминати, които просто си падат по чалгата, макар да ми се струва по-логично такива хора да си падат по Мусоргски, Вагнер и Бела Барток, каквото и да означава това последното.


Чалгата клонира своите идоли, клонира и феновете си. Чалгаджийките са еднакви въшно и вътрешно; излезли от един калъп, чиято единствена функция е да осигури привидно разнообразие на едно и също съдържание.


Но проблемът на "музиката" чалга е извън самата музика. Чалгата е гордият връх на един миризлив айсберг, разпрострял основите си сред битаци, женски пазари и мизерни панелки - мизерни повече с вътрешната си, отколкото с външната си материална нищета. Духовната основа на чалгата е подмяната на християнското понятие за Рая с ориенталския Кеф. "Чалгарът гледа телевизия и си мисли, че Раят е някъде там", пише един потребител във Фейсбук. И тази подмяна има последици, пронизващи нива далеч отвъд музикалния вкус и стила на обличане и поведение.


Ето едно друго мнение от Фейсбук групата: "Аз не искам да живея в Чалгария":


"Чалгата е състояние на духа. Чалга е, когато искаш да забогатееш много с минимум усилия. Когато искаш да прецакаш всички... включително и Бог. И държавата... И смятаме, че тя ни е длъжна за всичко - за бедността, за мързела ни и за простотията. Чалга е, когато крадем и викаме "Дръжте по-големите от нас крадци". И не от чувство за правда, а от завист - че не можем и ние да крадем по много. И че нямаме равни условия за кражби и далавери. Когато искаме да свалим корумпираните властници, за да седнем на техните места и да чакаме някой да ни корумпира. Говорим разпалено срещу чалгата, и щом ударим няколко ракийки или бири, хич не ни пука оркестърът какво свири. Скокваме и врътваме гюбека и пригласяме на Азис и Софито" (Слава Георгиева, коментар във Facebook).


И наистина - представата за мястото ни в световния порядък, за природата на душата ни, за смисъла на живота ни и за целите на обществата, които градим, и държавността, която пораждаме - именно в сферата на тази обществена и личностна космогония  националната ни душа днес е забравила дори да срича, камо ли да мисли и говори.


Наскоро случайно се заслушах в едно интервю по "Дарик" с Азис. Водещата на предаването "Челюсти" се опита да му говори лично - и в голяма степен успя. Получи се тъжно и мрачно интервю. Васил-Азис каза много неща, сред които запомних ето тези: в личното си време и пространство той не слуша чалга, включително собственото си "творчество". Всичко около него - от грима, роклите и името, през "музиката" му, та до сексуалната му ориентация - всичко е старателно измислен и продаван имидж, образ, лъжа. Той е принуден да живее тази лъжа, защото от нея си вади хляба - своя и на мнозина около него. Всъщност, той презира хората, заради които се прави на чучело. Изпитва и някаква смътна вина - защото съзнава, че съблазнява "ония малките", като им продава пошлата изкуствена версия на самия себе си; тревожи се дали изобщо някога ще може да прави музиката, която самият той, а не продуцентите му, би искал да прави. Звучеше безнадеждно и отчаяно. Заяви, че влезеш ли веднъж в този бизнес, нямаш избор. Запомнете това.


А сега заменете Азис с който и да е политик, чалгата - с политическото словоблудство - и ще получите същата зловеща и зловонна картина. Живеем в лъжа, за която честно си плащаме - в брой или в години от живота си, под формата на данъци, под формата на изборно гласуване; като стоим пред телевизора, или просто като решаваме да се махнем оттук. И всичко това е чалга - крах на вертикалното измерение в живота ни, маргинализация на центъра и централизация на маргината, загуба на хоризонт и перспектива, колапс на всичко свято, красиво и смислено в душите ни и замяната му с всичко пошло, грозно и бесновато. "Става въпрос за хора без дух, а само с чалга-самочувствие. Когато един човек изгуби духа в себе си, става чалгар" (коментар във Facebook). Чалга-самочувствието у нас ражда чалга-политика, чалга-закони, чалга-правосъдие, чалга-здравеопазване, чалга-образование.


За съжаление, ражда и чалга-религиозност.


Вярата като панаир на суетата, вярата като политическо шоу със своите партии, комплоти, тежки софри и държавнически жестове; църквата като придатък и функция на държавността, клишираното празно говорене на заучени елейни словца, трепетът пред силните на деня и усилното душене на политическите веяния - всичко това също е чалга. Чалга е да забравиш и загърбиш "единственото потребно" – Христос - и да Го замениш с олекотената и орязаната Му версия, която да ти гарантира безбурен живот и спокойна църковна кариера. Чалга е с едната ръка да се заканваш на масоните, а с другата да ги благославяш.


Чалга е да клечиш пред държавата и да очакваш да ти осигури законово място и легитимна роля там, където си неспособен да пристъпиш на собствени основания - и затова според мен каузата за задължително обучение по религия е мрачният резултат от един провал - провалът на християните да благовестват на младежта. Желанието държавата да ни осигури гарантиран достъп до децата отразява страха ни да им предложим свободно да изберат нашата компания. И признание, че оставени на себе си, децата и младежите просто няма да поискат да имат нищо общо с нас. Разбирам ги. От тяхна гледна точка, някой се опитва да им пробута поредната чалга, поредните фалш и лицемерие, поредния клип за смисъла на живота. Този филм са го гледали вече - и ако имаме грам самокритичност, би следвало да потърсим причините за тяхното недоверие първо в собствените си църковни дворове. И седем пъти да премислим, преди да развеем байраците на нашите искания пред държавата и обществото - дали байрактарите наистина живеят онова и Оногова, към което и към Когото призовават гръмко и патетично останалите? Музиката на собствения ни живот; музиката, която искаме да споделим с децата - дали няма да се окаже религиозния вариант на "Тигре, тигре"? Корените на нашето дръзновение по този въпрос ми се струват плитки и несъответни на мащабите на дървото на амбицията ни.


Чалгата в сферата на религиозното е вид консумативизъм; отношение към църквата като към доставчик на религиозни услуги. Свобода от лична отговорност, ритуал заради самия ритуал, а не заради отвъдния му смисъл. За очалгавеното съзнание извън църквата, тя, църквата, е виновна - за разврата, престъпността и недостига на социални услуги - с вариации на същата вина, с която натоварваме Държавата-Майка. За хората с подобно мислене, които са в църквата, носители на световната вина са Държавата, Западът, световният заговор и еретиците-масони. Виновен е, най-общо казано, Другият. Вината за чалга-съзнанието винаги е екстериоризирана; отговорността за собствения живот винаги е "някъде там", навсякъде другаде, само не в мен самия.


"Чалга-съзнанието няма нужда от онази духовност, която възкресява България през Възраждането и я въздига интелектуално след Освобождението. Чалга-обществото не се интересува от историята или от съдбата на големите водачи на нацията. То търси най-лесно смилаемата храна от ефира. То е безразлично към въпроса кой го управлява, стига да бъдат задоволени елементарните му нужди и да не му се налага много да работи или, не дай, Боже, да мисли. Чалга-обществото е най-добрата среда за разпространението на идеите и за управлението на социалистите, защото именно социалистическата държава осигурява безгрижното съществуване на духовните амеби и еуглени. В крайна сметка чалга-съзнанието е съвременната еманация на простащината, а онези, които го формират и поддържат, са в буквалния смисъл на думата простофили, независимо дали го приемат или не" (Иван Ибришимов, статия в www.pro-anti.net ).


Религиозната чалга се подчинява на същите закони на продуцирането, както и музикалната. Имиджът е всичко, съдържанието е нищо. Аксесоарите и визията изчерпват посланието. Властта в църквата за така устроени хора е просто достъп до материален и социален ресурс, който следва да бъде овладян и използван за запазване на статуквото. Властта като служение - единственият възможен християнски модус на властта - е понятие от отдавна забравени непотребни книги. Църковният живот е превърнат в поредица от спектакли - освещавания на фирми и институции, мили тържества и речи пред отрупани трапези. Дори отслужването на литургия от страна на някой висш църковен служител се превръща в новина, отразявана от църковните медии - сякаш богослужебният живот на църквата не е естественият жизнен цикъл на живото Тяло, а поредица от непредсказуеми, сензационни, заслужаващи особено медийно внимание, гърчове.


Има новина в Църквата, и тя е една-единствена от самото й начало - вестта за Въплътилия Се, Разпнатия и Възкръсналия. Отново подменяме истинската Новина с неказваща нищо на външния човек "църковна информация". Честният призив от препълнено сърце "Елате и вкусете колко благ е Господ" сме подменили с институционални искания за привилегии, измрънкани към светската държава. Нерадението си (или да го кажем по-грубичко, мързела) прикриваме с обидени пози, задето не са осигурени "подходящи условия" на нашето присъствие в държавните институции. Задето не ни изплащат навреме държавната субсидия. Изобщо, усвоили сме до съвършенство изкуството да не носим отговорност за християнското си призвание, което казва съвсем простички неща - "Идете и научете", "Бъдете съвършени", "…да блесне светлината ви сред човеците"… Ще идем и ще научим, отговаряме ние, но ако ни гарантирате със закон място в учебната програма. Ще бъдем съвършени, но само ако ни признаете по Конституция за такива. Ще блесне светлината ни, само ни дайте повечко прожектори и телевизионно време.


"Ние сме готини, ние сме уникални", извиват трели фолк-дивите (между другото, дочувал съм точно такъв чалга-напев, буквално), а феновете и особено фенките им искрено вярват, че да се съблечеш гол до кръста и да се качиш да хвърляш гьобеци на масата те прави неповторим. Религиозният чалгаджия също е кораво убеден в своята уникалност - едната му формална принадлежност към хилядолетната християнска традиция му се представя като достатъчно основание да изисква - специален статут, всеобщо уважение и съобразяване с неговото мнение по всички въпроси на деня. И тук истината е смесена с порядъчни количества лъжа - защото християните наистина са "народ избран, царствено свещенство" - но тяхната избраност се проваля в чалга в мига, в който я заявят пред останалите като основание за особено отношение. От синовство, през лукаво самочувствие - до възгордяване и себевъзвеличаване - това е тъжната траектория на очалгавената вяра, която не се живее, а се демонстрира - в слова и поведение, проповед и лайфстайл.


За този вид вяра болното национално съзнание, представящо се измамно за патриотизъм, е еквивалентът на силикона при фолк-певиците. Без него не може; то е запазена марка и бива развявано с повод и без повод пред всяка хоругва, във всяка проповед, по всеки повод. Призовават ни (със съответните цитати, услужливо пропускайки други, по-важни цитати) да пазим и да се гордеем. Не да разбираме или да знаем. Не да възлюбим Първоизточника. Не да живеем вярата си. Тези неща някак си биват отново услужливо пропуснати. Защото нямат потенциал за чалга. Няма го ключовото "ние сме готини, ние сме уникални", без което гордата пищна чалга се превръща в банално етно. За чалга-религиозността е по-важно да призовава да пазим нещо, което не разбираме, и което по природа е дълбоко съкровено, без да бъде ничия собственост, и да се гордеем с нещо, за което нямаме никаква заслуга. И което в масовия случай чисто и просто нямаме и никога не сме имали.


Чалгарят не може да бъде истински патриот, защото не може да бъде истински и докрай човек. При него дори националното, дори "религиозното" е част от спектакъла, захранващ самочувствието му със симулакри; той не се интересува от истината за себе си и за своя народ; вълнуват го единствено клишираните митологеми, лозунгите и онова "ние сме готини, ние сме уникални", безсвестните еднотипни първосигнални импулси, залъгващи го с някакво карикатурно подобие на смисъл - защото чалгарят първом и най-вече се е отрекъл от търсене на истински смисъл и мисия в живота си (това последното предполага уязвимост, риск и необходимост от поемане на отговорност за думите и делата). Религиозната чалга непрестанно продуцира именно такова псевдо-патриотично съзнание и поведение, а очалгавеното общество доволно разпознава в този стил разновидност на "класиката" в жанра. Като резултат срещата между църквата и обществото се осъществява на езика и в територията на чалгата - пищна външност, нулево керигматично послание, отрицателни нива на личния пример, а обществото се разделя по класически чалга-принцип - на фенове и погнусени.


Тази сбъркана религиозност мнозина днес имат интерес да ни пробутат за автентична вяра, "завещана от предците ни". Устойчивостта на чалга-религиозността е забележителна - тя е вяра, застинала в своето падение, вечно накланяща се - като кулата в Пиза, като всяко неустойчиво човешко творение и като накланящите се неща от поетичното до профетичност изказване на министър-председателя.


Нещата у нас наистина се накланят. Слягат се от тежестта на хора с парчета метал вместо сърца. Пропукват се под натиска на агресивност и омраза от страна на християни, помазани при кръщението си сякаш не с миро, а с оръжейна смазка. Покланят се угоднически пред олтара на Всеподателката-Държава. Любовно се скланят към всичко, което излъчва вездесъщите феромони на властта и парите.


Свободата? Тя ни е гарантирана - но не от държавата, а от една доста по-висша Инстанция. И се състои в това - въпреки всичко, да коленичим пред Кръста. Той поне няма да се наклони.


Всички права запазени © 2004-2010 г. Свобода за всеки.
Материалът може да се препечатва само след изрично разрешение.



plamen_sivov_120Пламен Сивов е роден през 1970 г. в Сливен. Завършил е английска гимназия в родния си град и Юридическия факултет на Софийския университет; специализирал е управление на нестопански организации в САЩ. От 1994 г. е изпълнителен директор на фондация "Покров Богородичен". Главен редактор на списание "Свет", редактор в портала Православие. БГ, пише поезия, проза и музика. Женен, с едно дете. Личен сайт: www.orthomatic.net.



Бележки



1. Freak show – англ. „представление на изродите”. Б. ред.


2. Лайфстайл - от английски – начин на живот. Б. ред.