Печат

Тежестта на часа: какво идва от Брюксел

Роджър Кишка

От 2007 г. България е в семейството на Европейския съюз, състоящ се от 27 много различни и разнообразни култури, езици и религиозни особености. В рамките на европейския контекст, България е член на две много важни и доста различни организации: Съветът на Европа и Европейския съюз. Отличаването им, за целите на тази статия, е важно, но понякога и сложно, тъй като двете институции често се пресичат и имат допирни точки.

 

Европейският съюз и Съдът на европейските общности

 

На първо място, Съдът на Европейските общности в Люксембург е съдебният орган на Европейския съюз (1). Този съд съществено се различаваот Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ - б. ред.), за който ще спомена след малко. Той се разглежда основно като икономически съд, но това е подвеждащо по няколко причини. Първо, ако погледнем практиката на Съда, виждаме някои доста обезпокоителни възгледи по морални въпроси. В случая на Маруко срещу Германия се разглежда директивата на Европейския съюз за заетостта.

 

Директивата за заетосттасе занимава с дискриминацията в заетостта. В предговора ѝ изрично е защитен брака, така както е определен от отделните държави-членки. Въпреки това, Съдът е отменил дадената с Директивата формулировка и е установил право на наследство между партньори от един и същ пол в Германия, където еднополовите бракове не се признават.

 

Втори спорен въпрос относно Съда на Европейските общности е, че неговата компетентност значително се е променила с приемането на Лисабонския договор през миналата година (2009 – б.ред). Европейският съюз се опита да създаде Конституция преди няколко години, но не успя да го направи, тъй като Франция и Холандия гласуваха против това чрез проведените референдуми. Това, което много хора не знаят, е че Лисабонският договор, е всъщност точно такава Конституция, но с различно име. Дори правописните грешки в оригиналния конституционен документ, и тези, които откриваме в Договора от Лисабон, са много сходни. Документът се състои от 145 страници, и допълнителни 132 страници, както и 12 протокола и 51 декларации. Този документ изменя и допълва законите, които регулират Европейския съюз. И въпреки това, почти никой в Европа не го е чел. Както можете да си представите, това го превръща в опасен документ.

 

Едно от действията на Договора от Лисабон, е че той прилага Хартата на основните права и свободи на Европейския съюз. Това е документ за правата на човека, създаден през 2000 г., който обаче не бе приет от държавите-членки по това време.

 

Този документ съдържа почти всички разпоредби на Европейската конвенция за правата на човека, но включва и някои допълнителни социални права. Много експерти смятат, че документът е излишен, тъй като всички членки на Европейския съюз са обвързани и от Европейската конвенция за правата на човека и Европейския съд по правата на човека заради членството им и в Съвета на Европа. Въпреки това, Хартата дава изцяло нова компетентностна Съда на Европейските общности в областта на човешките права. Затова, считано от миналата година, понастоящем е възможно случаите, касаещи свободата на религията и отношенията църквата-държава, да отидат за разглеждане в Съда на Европейските общности, вместо в Европейския съд по правата на човека.

 

Макар че някои виждат в това по-добра възможност за защита на правата, защото в момента членовете на ЕС като България могат да изберат съда, който предпочитат, аз го намирам за отрицателно. Първо, изключително опасен е фактът, че Съдът на Европейските общности до такава степен е разширил правомощията сив рамките на една година и е допълнил списъка от човешки права.

 

На второ място, Съдът на Европейските общности никога не е бил „прозрачен” съд. Той винаги застава в  защита на Европейския съюз, но не и в защита на отделната личност или дори на държавите-членки.

 

На трето място, това е единственият съд, за който знам, че не ви казва кои съдии и по какъв начин са гласували за дадено решение. В тази връзка, моят прост съвет към пасторите, които имат казауси с човешки права, и за които се обръщат към междуправителствените съдебни системи, е да стоят настранаот Съда на Европейските общности.

 

Става ни ясно, че Договорът от Лисабон дава сила на една нова харта за нови човешки права, което има последици и за църквите. Какво друго прави този договор? За първи път в първичното право на Европейския съюз Договорът въвежда диалог между Европейския съюз и църквитеи религиозните общности. Член 17, който е и част от Договора за функционирането на Европейския съюз, гласи следното:

 

1. Съюзът зачита и не засяга статута, от който се ползват църквите и религиозните сдружения или общности в държавите-членки съгласно националното законодателство.
2. Съюзът зачита също така статута, от който се ползват съгласно национално законодателство философските и неконфесионалните организации.
3. Като признава тяхната идентичност и техния специфичен принос, Съюзът поддържа открит, прозрачен и редовен диалог с тези църкви и организации.
Член 17, ал. (1) от Договора от Лисабон води началото си от Декларация № 11 към Договора от Амстердам. Той признава разнообразието от държавно-църковни системи в държавите-членки и подчертава изключителната национална компетентност за определяне на отношенията между църква и държава без намесата на ЕС в тези отношения.

 

Член 17, ал. (3) от Договора от Лисабон дава законова основа за активно участие на църквите и религиозните общностив процеса на европейска интеграция, като признава тяхната специална идентичност и техния специфичен принос.

 

Член 17, ал. (3) от Договора от Лисабон също така позволява задълбочаването и разширяването на съществуващите практики за диалог. Той следва да насърчава диалога между лидерите и публичните служители в ЕС с църквите и да допринесе за постигането на ново качество в тези отношения. Първоначалният отклик на разпоредбата на  член 17, ал. (3) от страна на различни институции на ЕС беше положителен. Например, Резолюция на Европейския парламент от януари 2009 г. служи като показател за ангажираността на Парламента към този диалог и спомага за повишаване на общата осведоменост за значението на този диалог.

 

Приносът и съдействието на църквите се коренят в Евангелието, и тази основа е от значение за действията и разискванията на църквите, включително и за диалога им с институциите на ЕС. Социалната задълбоченост на църквите насърчава общите усилия за решаване на многобройните предизвикателства, пред които европейските общества са изправени днес.

 

Този диалог може да се окаже спасителна благодат срещу настъплението на про-сексуалната ориентация и радикалната светска идеология, идващи от Европейската комисия. Един конкретен пример на такова законодателство е предложението на Европейската комисия относно Директивата за равно третиране. Директивата урежда предоставянето на стоки и услуги, и има потенциала да окаже драстичен и отрицателен ефект върху правото на автономия на църквите по отношение на моралните въпроси. Директивата, например, забранява дискриминацията на основата на религиозни убеждения или сексуална ориентация. За ухо тренирано в „политическа коректност” това вероятно звучи справедливо. Ралността обаче е много по-различна. Вземете за пример една хомосексуална група, който желае да се ожени в Евангелска църква. Или пък други религиозни или хомосексуални групи, които желаят да наемат управлявани от църкви имоти, предназначени за молитва или за почивка.

 

Съгласно закона, може да се окаже, че е незаконно да им се откаже достъп до имоти, собственост на църкви или до услуги, предоставяни от църквите, въпреки дълбоките и непоклатими възгледи на църквите срещу хомосексуалното поведение или против убежденията на друга религия.

 

Основната тревога относно Директивата за равното третиране възниква от това, че тя създава директен сблъсък между правото на църквите на свобода на религията и законите, защитаващи от дискриминация, на които разчитат други религии и хомосексуални групи. Сегашната тенденция в Брюксел е, че когато стане такъв сблъсък, правилата за недискриминация вземат връх над правата на църквата. Ако бъде приета, тази Директиваще бъде приложима в България, така както се прилага останалото българското законодателство.

 

Въпреки че член 17 от Договора от Лисабон предвижда известно ниво на защита, като посочва, че ЕС ще уважава църковната автономия, знаем, че не може да се доверим относно защитата на правата на църквата нито на Европейската комисия, нито на Съда на Европейските общности.

 

Докато всичко това се случва, Европейският съюз е и в процес на обсъждане на въпроса дали като международна институция той трябва да подпише Европейската конвенция за правата на човека. Това решение също ще има пряко въздействие спрямо отношенията църква-държава, тъй като с влиянието си върху Съда в Страсбург (ЕС – б. ред.) със сигурност ще подкрепи левия и агресивно светски мироглед, стремящ се да елиминира или поне да намали правата на църквата и нейното влияние в обществото.



Съветът на Европа и Европейският съд за правата на човека

 

Заплахите, идващи от Брюксел, трябва да бъдат прецени също и с оглед членството на България в Съвета на Европа. Съветът на Европа, който е съвсем отделна от Европейския съюз организация, е със седалище в Страсбург, Франция и включва 47 държави-членки. Европейският съд по правата на човека е главната институция, упражняваща надзор по основния договор на Съвета на Европа - Европейската конвенция за правата на човека.

 

Присъединяването към Конвенцията е задължително условие за членството на всички страни-кандидатки на Съвета. Европейската конвенция за правата на човека гарантира с член 9 свободата на мисълта, съвестта и религията. Често обаче член 9 се разглежда във с други членове от Конвенцията, за да се реализира напълно действието му. Например, свободата на религията би следвало да се разглежда във връзка с член 10, който гарантира свободата на религиозно изразяване, в което именно се включва пропоповядването и разпространяването на евангелието. Свободата на религията следва да разглежда и във връзка с член 11, който гарантира свободата на сдружаването и правото на групи за молитва или поклонение да провеждат събрания.

 

Съдът (ЕСПЧ - б.ред.) е въздигнал свободата на мисълта, съвестта и религията в крайъгълен камък на демокрацията. Признал е свободата на религията за съществено право. Съдът се придържа към разбирането, че свободата на религията включва правото да се изповядва вярата индивидуално или колективно, публично или в частен кръг. Както и че това право включва също свободата на човек да се опита да убеди съседа си в правилността на своята вяра.

 

Проблем, който смути Европа в близкото минало, е проблемът, при който държавата не само привилегирова определена религиозна деноминация, но и си позволява пряка намеса във вътрешните отношения на други вероизповедания с цел да осигури запазване на доминиращата позиция на привилегированата от нея деноминация или религия. Това виждаме да се случва например в православни страни като Русия, Гърция, Румъния и разбира се тук в България. Известно е също, че се случва и страни, предимно римо-католически, както и в страни като Испания и Португалия преди провеждането на големите социалистически революции в тези страни през последните години.

 

В рамките на този дебат е и въпросът, който се отнася до ситуации на разделения в отделни религиозни общности, при които държавата агресивно се намесва в техния вътрешен живот, вместо да запази неутралитет. Както съвсем ясно Съдът подчертава в делото Хасан и Чауш срещу България:

 

Действията на държавата, фаворизиращи един лидер на разделена религиозна общност, или предприети с цел принуждаване на общността да се обедини под единно ръководство против собствената си воля, съставлява намеса в свободата на религията. В демократичните общества държавата не трябва да взема мерки, за да гарантира, че религиозните общности се подчиняват на единно ръководство.
На други места в становището Съдът приема, че:


Правото на вярващия на свобода на религията включва очакването, че общността ще може да функционира мирно без произволна намеса на държавата. Всъщност, автономното съществуване на религиозните общности е необходимо за плурализма в едно демократично общество, и по този начин е в центъра на защитата, която предоставя член 9.

 

В делото на Митрополитската църква на Бесарабия и други срещу Молдова се приема, че:

 

Задължението на държавата за неутралност и безпристрастност, както е определено в съдебната практика, е несъвместимо с каквото и да е правомощие от страна на държавата да извършва преценка на легитимността на религиозните вярвания, и изисква противопоставящите се групи да бъдат толерантни една към друга...

 

Идеята за запазване на неутралитет от страна на държавата и за даването на възможност религиозните свободи да се упражняват и развиват е отразено от Съда в делото Шериф срещу Гърция:

 

Съдът припомня, че свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на „демократичното общество” по смисъла на Конвенцията. Плурализмът, като неразделна част от едно демократично общество, за който скъпо е платено през вековете, зависи от това.

 

Важният момент, който бих искал да подчертая с това изложение е, че независимостта на църквата и правото ѝ на съществуване са категорично защитени от Европейския съд по правата на човека. Брюксел, чрез споменатия член 17, също предоставя правна защита на църквите.

 

В заключение ще спомена, че представеното тук е доста информация в малък обем. Макар че  съществува сериозна заплаха от Брюксел, и по-специално с оглед Директивата за равното третиране, и слабоволевия отговор от страна на Брюксел по отношение на продължаващото в България вмешателство в живота на малцинствените религии, законът трябва да даде опора и надежда на вярващите. Църквите имат право на съществуване и юридическа защита. Те имат право да се защитят. Пасторите и проповедниците имат право да говорят и да живеят според истината на Евангелието. И предвид приближаващите заплахи, моят призив никога да не подценяват силата на молитвата и на действието на Светия Дух.

 

Свобода за всеки © 2010. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.

 


 

Roger_KiskaРоджър Kишкаслужи като юрист при Фонд Алианс за защита (ADF). Базиран в Братислава, Словашката република, той се специализира в международното решаване на спорове, с акцент върху европейското законодателство. След присъединяването си към АДФ през 2008 Кишка разработи мрежа от адвокати Европа, свързани с ADF с цел да представят казуси в европейски съдилища, които биха имали въздействие върху американската дейност на ADF.

 








Бележки


(1) Подробно за този съд тук http://europa.eu/institutions/inst/justice/index_bg.htm (б. ред.).