Печат

Какво всеки пастир трябва да знае за закона–български и европейски

Иван Груйкин

Признавам, че първоначалният прочит на темата, която бях помолен да коментирам, откровено ме озадачи. Заглавието ви звучеше много, много познато, подчертано стандартно и леко тривиално. Аз самият, а и повечето от вас, сме присъствали на многобройни форуми, на които детайлно сме коментирали конституционните, законови и международни стандарти на правото на вероизповедание, на свободен избор и практикуване на религия. Какво повече може да се каже? А и има ли нещо повече по темата за законовите основания на религиозната свобода, което пастирите и останалите свещенослужители може да научат – според мен те знаят всичко.

 

Отново прегледах материалите, които съм писал. Препрочетох превърналите се в настолни текстове на българската конституция, Закона за вероизповеданията, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата),  някои от решенията на Европейския съд за защита правата на човека в Страсбург (Европейския съд). През това време пред очите ми се превъртя вече двадесетгодишната история (след 10.11.1989 г.) на дебата за религиозните права в най-новата история на България – с до болка познатите ни злепоставящи медийни кампании, дискриминиращи изяви на държавни и общински чиновници, откровено фаворизиране на спорни водачи на водещите вероизповедания в страната и държавноорганизирани погроми над техните опоненти. И всичко това се случва в процеса на присъединяване на България към Европейския съюз (ЕС) и дори по времето на пълноправното ни членство в него.

 

Разбира се, днес действителността в страната ни е съвсем различна в сравнение със статуквото в зората на демократичните промени. Самият факт, че ние сме тук и свободно коментираме тези въпроси, е достатъчно красноречиво доказателство за позитивната промяна. Но къде и коя е причината и днес да твърдим, че често религиозната свобода в България се потъпква, че държавата продължава да се меси в делата на отделените от нея по Конституция и свободни вероизповедания, че държавно и медийно толерирани подстрекатели продължават да намират поле за изява в подклаждането на религиозна нетърпимост, без да понасят никаква отговорност за това, а страната ни е една от най-осъжданите от Европейския съд за нарушаване на религиозни права? На теория уж всичко е ясно, често слушаме цитати и коментари на основните норми, касаещи правото на вероизповедание, и въпреки това не всичко е наред.

 

В българската конституция се съдържат текстовете на чл. 13 и чл.37, категорично закрепващи свободата на вероизповеданията и тяхната отделеност от държавата, ненакърнимостта на свободата на съвестта, свободата на мисълта и избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи, както и легитимните ограничения за упражняването на правото на веризповедание. Тези текстове, както и недопустимостта на дискриминация на религиозна основа, са изключително близки като съдържание и дух със съответните текстове на ЕКЗПЧОС – чл.9. Законът за вероизповеданията до голяма степен преповтаря цитираните конституционни текстове и дори изрично опровергава съмненията за привилегирован статут на Българската православна църква (БПЦ) в чл.10, ал.3. Законът за защита от дискриминация и въведените с него процедури са призвани да защитават гражданите от всякаква форма на недопустима от закона дискриминация, в това число и религиозна. Т.е. – българското законодателство в изключителна степен отговаря на международните стандарти. Наличието на отделни непоследователни и противоречиви формулировки в Закона за вероизповеданията, недостатъците на българската съдебна система, инерцията и недостатъчната подготвеност на част от местните администрации, както  и наложилите се през годините психологически и поведенчески стереотипи – всички тези причини правят задължително познаването на основните инструменти за противопоставянето им с цел недопускане нарушаването на правата на вярващите.

 

Поради това в настоящето изложение ще променя стандартния до момента подход. Нормите са ни ясни, стандартите са безспорни, и въпреки това имаме сериозни проблеми в няколко основни сфери. Ще ги коментирам от гледна точка на моите наблюдения за значимостта и типичността на нарушенията, от една страна, и от друга – с излагане на разбирането ми за същността на нарушението и най-практичния подход за действие в съответния случай.

 


І. Регистрация на вероизповеданията и техните местни поделения

 

С риск да бъда банален за мнозина от присъстващите, от една страна, и напълно неразбран – от страна на повечето от нашите американски приятели – ще спра вниманието ви върху абсолютно превратния начин, по който се разбира и третира регистрацията най-вече от местните власти – кметове и общински администрации. Нека да е напълно и окончателно ясно – регистрацията на вероизповеданието или на местните му поделения няма и не може да има никакво отношение към възможността да се извършва религиозна дейност. Законът за вероизповеданията (ЗВ), въпреки многобройните си слабости, в това отношение е повече от категоричен – регистрацията е право, а не задължение; религиозните общности могат да се регистрират, но може и да не се регистрират – чл.14 ЗВ.

 

Нещо повече – напълно е възможно, а такава е и религиозната традиция и доктрината на някои религиозни общности, те да са против всякакво признание и сътрудничество с държавата. Регистрацията не е разрешително за религиозна дейност, или сертификат за законност на едно вероизповедание или на едно вярване.  Регистрацията е право, към реализирането на което вярващите могат да пристъпят с оглед улесняването на някои аспекти от своята организационна дейност или пък участието си в гражданския оборот – по-лесно придобиване и управление на имущество, избягване на усложнения и проблеми от данъчен характер или пък възможността за получаване на финансова подкрепа.

 

Тук, при коментиране на проблема с регистрациите, е мястото да подчертаем абсолютно свободния характер на сдружаването на религиозен принцип под формата на сдружение, както и при учредяването на фондация. Сдруженията и фондациите могат да си поставят религиозни цели, т.е. да бъдат религиозни такива, без каквото и да е специално разрешение или предварително съгласие, по подобие на отменения чл.133 „а” от Закона за лицата и семейството.

 

Трябва да се имат предвид обаче две особености на режима по Закона за вероизповеданията. Първо – ако религиозното сдружение си постави за цел „подпомагане и популяризиране на определено вероизповедание”, трябва да има предварителното съгласие на съответната религиозна институция (чл.27 ЗВ). И второ – религиозните сдружения и фондации могат свободно да си поставят легитимни религиозни цели, без обаче да могат да извършват религиозна дейност в „тесен смисъл” – извършването на богослужения и религиозни обреди. Логиката на законодателя е, че последните дейности могат да се извършват само от вероизповедания или от техни местни поделения.

 

От тази гледна точка в българския закон има едно крещящо противоречие, очевиден парадокс. Излиза, че е възможно да има вероизповедание, което не е регистрирано. То може да извършва идентична дейност с което и да е регистирано вероизповедание – т. е. богослужения, религиозни обреди и практики. От друга страна – регистрираната религиозна асоциация (сдружение) не може да извършва такива богослужения и „чисти” религиозни практики. Подобни самоцелни и нелогични ограничения  подлагат на съмнение цялостното разбиране на българския законодател за уникаността на религиозното вярване и недопустимостта на неговото ограничение, без да е налице легитимно основание.

 

ІІ. Дискриминационно отношение, действия и практики на държавни и общински органи и длъжностни лица

 

1. Централна изпълнителна власт (правителство).
Не можем да не подчертаем изключително позитивната промяна, настъпила през последните години в дейността и облика на основната държавна институция в тази сфера – Дирекция „Вероизповедания” в Министерски съвет. Независимо от изначалните ни принципни резерви към необходимостта от съществуването на подобен орган в системата на централната държавна администрация, някои от ръководителите на тази специализирана дирекция имат положително влияние върху незаконни действия на местните власти и спомагат за разрешаване на много от проблемите по места.

 

2. Кметове и общински администрации.
Освен споменатите по-горе проблеми, свързани с изискването на местните власти на регистрация като основание за извършване на религиозна дейност, налице са и различни други незаконни и увреждащи практики на местните власти. В това число – издаване на злепоставящи, неверни и клеветнически актове на отделни общински служители, най-често мотивирани с грижата за духовното и психическо здраве на децата и младежите предимно около важни църковни празници.

 

ІІІ. Дискриминационни и увреждащи действия от страна на медиите

 

Макар и значително намалели, тенденциозни, злонамерени, дискриминационни и увреждащи материали по отношение на малцинствените религиозни общности в България все още се срещат. Съгласно Закона за радио и телевизия засегнатите имат право на отговор, от една страна, и от друга – засегнатите са в правото си да потърсят съдебна отговорност (включително и пред Комисията за защита от дискриминация) от увредилата ги медия. Считам, че това са възможности на закона, използването на които би имало сериозно дисциплиниращо въздействие и би спомогнало за позитивна промяна на обществените нагласи и разбирания за неприкосновеността на религиозните вярвания и права.

 

ІV. Основни правни инструменти за защита

 

1. Сезиране на Дирекция „Вероизповедания”.

 

Дирекцията притежава известни, макар и ограничени, административно-наказателни правомощия, и би могла, след като е сезирана от засегнатите, да издаде наказателни постановления по реда на Глава Седма от ЗВ.

 

2. Сезиране на Комисията за защита от дискриминация.

 

Законът е в сила от 01.01.2004 г. Неговото приложно поле е защитата срещу всички форми на дискриминация, както и съдействие за нейното предотвратяване.
Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот  и  ефективна защита срещу дискриминацията.
Законът въвежда понятията пряка и непряка дискриминация, въвежда изричната им забрана, както и предвижда изключенията, които не представляват дискриминация, въпреки формалното наличие на белезите на различно третиране на лица въз основа на някои от въведените от закона критерии.
Закрепено в закона е задължението на органите на държавна власт, обществените органи и органите на местното самоуправление да предприемат мерки за осигуряване на балансирано участие на жените и мъжете в областта на образованието и обучението, както и специалните мерки в полза на лица или групи лица в неравностойно положение на основата на законовите признаци с цел изравняване на възможностите им, доколкото и докато тези мерки са необходими.
Законът създава независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите - Комисията за защита от дискриминация – както и урежда производството пред нея. Комисията действа като особена юрисдикция, която може да се самосезира и да бъде сезирана с жалба на засегнатите лица и по сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи.

 

Един от критериите за недопустимост на дискриминация съгласно чл. 4 от Закона е религия или вяра.

 

Производство пред Комисията се образува по жалба на засегнатите лица, инициатива на комисията или по сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи. Заинтересовани вярващи, дискриминирани поради своята религия или вяра, или организации на граждани (т.е. – вероизповедания или техни местни поделения) биха могли да сезират Комисията за защита от дискриминация с жалба или сигнал. Жалбата или сигналът до Комисията се подават писмено. Жалбата или сигналът трябва да съдържат данните на подателя, изложение на обстоятелствата, на които се основава жалбата или сигналът, представляващи неравноправно и/или дискриминационно третиране, изложение на исканията към Комисията, дата и подпис на лицето, което подава жалбата, или на негов представител. Анонимни жалби и сигнали не се разглеждат от Комисията. За производството пред Комисията не се събират държавни такси, а направените разноски са за сметка на комисията.

 

1. Сезиране на съда.
а) производство по индивидуални граждански искове;
б) производство по колективни искове;
в) сезиране на наказателния съд по частни наказателни дела;
г) сезиране на ЕСЗПЧ.

 

2. Сезиране на Прокуратурата на Република България.

 

3. Сезиране на Омбудсмана на Република България.
- по конкретни правоотношения;
- относно противоконституционност на закон, засягащ правата на гражданите.

 

4. Организиране на действия по Закона за събранията, митингите и манифестациите.

 

Използване принципа на върховенството на закона и непосредственото действие на Конституцията (чл.5, ал. 1 и 2)  и Закона за нормативните актове.

V. Лични резерви и притеснения на автора за някои тенденции в регламентирането и защитата на религиозните и останалите основни човешки права в европейския съюз

 

Понастоящем централно място в системата на човешките права и свободи в ЕС има Хартата на основните права на ЕС. В Хартата за основните права на ЕС са включени както граждански и политически, така и икономически и социални права. Важно е да се знае, че основните права, предвидени в Хартата, са с по-широко приложно поле в сравнение с уредбата им в ЕКЗПЧ – например при дефиниране на правото на встъпване в брак и създаване на семейство (чл. 9) отсъства условието бракът да се сключва между мъж и жена.

 

Договорът за ЕС, изменен от Лисабонския договор, не инкорпорира текста на Хартата за основните права, но съдържа в чл. 6 § 1 препращане към Хартата с изричното признаване, че последната има същата юридическа сила като учредителните договори. Т.е. – Хартата на основните права на ЕС има задължителна сила. По този начин разпоредбите на Хартата за основните права стават част от Учредителните договори, т.е. от първичното право на ЕС, и придобиват не само задължителен характер, но и най-висша юридическа сила в нормативната система на ЕС. Дерогации по отношение на Хартата за основните права са направени от някои от страните – членки (напр. Великобритания и Полша с протоколи, присъединени към Лисабонския договор).

 

Това, което може да се каже обобщено за процеса на регламентация на основните човешки права в рамките на Европейския съюз, завършил с подписването на Лисабонския договор и приемането на Хартата на основните права на ЕС е, че първоначално акцентът е върху тези права, обслужващи най-пряко икономическите цели на новосъздадената общност (ЕС), каквато е и първоначалната цел на създаването й. Признаването на общите конституционни принципи на държавите-членки, както и припознаването на принципите и нормите на ЕКЗПЧОС и на практиката на Съда на европейските общности, представляват допълващото звено в релацията икономически – граждански права. Самият генезис на ЕО, както и технологията на изграждането на нормативната уредба на основните права на ЕС,  показват в голяма степен утилитарния, практически, икономико-технологичен подход за дефиниране и подробно регламентиране на основните права на ЕС. Т.е. – в основата на ЕС са икономическите цели и свързаните непосредствено с тях права, а впоследствие се допълва и системата на останалите, в това число граждански права. Или ако си позволим по-опростенческо заключение – системата на основните права на ЕС има подчертано утилитарен характер. Тези права нямат някакъв свещен или подразбиращ се естествен източник, или пък универсални и ненуждаещи се от защита общи правни принципи. В случая източникът на основните права на ЕС има видимо технологичен характер – това е друг нормативен акт (ЕКЗПЧ), както и правни принципи, съдържащи се в други конкретни юридически източници – конституциите на държавите-членки и практиката на Съда на европейските общности. Ако направим паралел с концепцията на защитата на човешките права непосредствено след Втората световна война, не може да не направи впечатление очевидната десакрализация на материята, търсенето на основание в материални, формално-юридически и технологически източници, а не в свещени или естествени, подразбиращи се и имащи произход извън човешката дейност и управленските технологии. Т.е. – надделява материята над духа, изоставя се всичко, което има нематериален, „божествен” или „естествен” произход и се търси опора в нещо практично, резултат на осмислен управленски опит и технологическо усъвършенстване.

 

Въпросът е може ли вкарването на темата за основните права в изцяло технологичния и практически коловоз да гарантира тяхното спазване? Не означава ли превръщането на основните права единствено в управленски стандарт и загубата на „естествения” им и универсален, първичен по отношение на икономическите, социални, политически и др. права  характер,  началото на процес на тяхното обезсмисляне, формализиране, изпразване от съдържание и изпълването им единствено с помощна, гарантираща спазването на икономическите права функция? Това специфично тържество на „материята над духа” дали не е началото на края на Европа на ценностите, идеалите, духа  и нейното превръщане в съвършено управленски технологизирано и юридически регулирано  пространство, в което няма място за нищо, останало извън  нормативистичния и утилитарен подход на европейския законодател? Дали превръщането на икономическото благоденствие и социалното благополучие във висша цел може да изиграе ролята на идентификационен белег на една нова, мотивирана и въодушевена за постигане на целите си общност? Възможно ли е утилитарните цели на задоволеното постмодернистично общество да продължават да генерират не само икономически просперитет, но и да запазят и развият определен морален и духовен идентитет, придаващ смисъл, оправдаващ и гарантиращ съществуването на всяка общност?

 

Всички тези въпроси очакват своя категоричен отговор. От който ще зависи дали Европа, от която днес България е неразделна част,  ще продължи да бъде притегателен символ на свобода, демократични стандарти и върховенство на закона, или пък ще затъне в монотонно и скучно произвеждане на правила и документи, от които никой не се интересува и които никого не въодушевяват.

 

Свобода за всеки © 2010. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани
само с разрешение.


gruikin2Иван Груйкин
е завършил юридическия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат.  Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и човешките права. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми, а така също и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество” и сдружение "Справедливост". В последните години има многобройни дела срещу незаконни финансови задължения на българските граждани, както и редица колективни искове при масово нарушаване на права от централната и местни администрации. Член е на Централното управление на Съюза на евангелските съборни църкви в България. Женен, с три деца. Със съпругата му Блага са дългогодишни членове на Първа евангелска църква в София.