Печат

Рестриктивните разпоредби на местните власти по отношение на религията – оръжие срещу „нетрадиционните” религиозни общности

Емил Коен

С всичките си недостатъци[i], Законът за вероизповеданията (ЗВ), приет на 20 декември 2002 г., действително представляваше положителна стъпка в правната уредба на отношенията между религиозните организации и държавата у нас. Ако се ръководим от буквата му, ще видим, че в чл. 2, ал. 2 е казано, че „правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали”. По-нататък, чл. 3, ал. 1 твърди, че „никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения”.

Дотук – добре. Ала религия не се упражнява изобщо, абстрактно или идеално. Вярващите хора живеят в столицата, в окръжни и други градове и в селата. Те следва да се подчиняват на правилата, които е установило местното самоуправление, това е задължение на всеки гражданин. Но всеки, който си направи труда да разгледа наредбите за обществения ред[ii] (в някои областни центрове като Русе, Плевен, Стара Загора, Ловеч, София има местни нормативни актове, специално насочени към регламентацията на религиозната дейност) в много градове у нас, ще установи, че те са пълни със забрани и ограничения, някои от които са абсурдно нелепи. Така много вярващи и техните организации са подложени на тежка дискриминация.

Първото, което се набива на очи, е обстоятелството, че в голямото мнозинство от наредбите се натъкваме на забрана в съответните градове религиозна дейност да упражняват организации, които „не са регистрирани по реда на Закона за вероизповеданията” (от окръжните градове такава или подобна формулировка съдържат наредбите в Бургас, Варна, София, Русе, Плевен, Стара Загора, Ловеч; изискване за допускане да действат само „регистрирани изповедания” имат и наредбите в някои малки градове като Несебър, Своге, Пордим, Нова Загора). При това някои от наредбите, които не разрешават на нерегистрирани вероизповедания да действат, са нови, приети са много време след приемането на ЗВ – например в Бургас и във Варна. Тук проблемът е в това, че ЗВ въобще не обвързва практикуването на религия с наличието на юридическо лице на дадено изповедание, т.е. със съществуването на регистрация.

Регистрацията, образуването на юридическо лице с решение на Софийския градски съд е право на религиозните общности, а не е тяхно задължение. Това съвсем ясно се вижда от чл. 14 на ЗВ, който гласи „Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на този закон”. Очевидно е, че „могат да придобият статут на юридическо лице” не означава „трябва да придобият статут на юридическо лице”. Казано с други думи, съвсем не е задължително за дадена религиозна общност да получи регистрация от Софийския градски съд, за да упражнява дейност на територията на България.

Юридическото лице и придобиването му са неща, чието предназначение е да улесняват религиозните хора в дейността им (за да придобиеш сграда, да построиш нещо, да издаваш литература, да имаш офис, молитвени домове и за много други цели е по-удобно да си юридическо лице, отколкото да не си) и в отношенията им с държавата. Но ако някакви религиозни хора искат да упражняват религията си, без да формализират организацията си, никой – на законово ниво – не им забранява това.

Не така мислят местните законодатели в цитираните по-горе градове. Те изглежда са убедени, че ако дадена религия е „регистрирана”, то значи е „безопасна”, защото е „проверена”. Действително законът допуска СГС при разглеждането на искането за регистрация да ползва експертна помощ от страна на Дирекцията по вероизповеданията, и това, без да е задължително, се прави при всяка нова регистрация.

Но явно в умовете на общинарите от тези градове Дирекцията се схваща като един вид „религиозна полиция” или още по-добре като нещо подобно на „религиозен ДАНС”, който „бди” за безопасността на практикуваните у нас религии. На общинарите и през ум не им минава, че е възможно някой или някои да извършат престъпление, водени от религиозни мотиви, но то подлежи на разследване и наказание по общия ред, а евентуалното ограничаване на дейността на дадена религиозна група става само по реда на чл. 8 от ЗВ, т. е. с решение на съд. Впрочем не бива да се учудваме на тези формулировки – в мнозинството случаи те стоят в наредби за обществения ред, които са от преди приемането на новия (е, вече не е съвсем нов, но в сравнение с предишния, който действаше от 1949 до 2002 г., т. е. 53 години, си е направо млад) ЗВ от 2003 г. Там фигурира изразът „регистрирани от Дирекцията по вероизповеданията”, макар вече осем години тази институция да не извършва регистрацията на религиозните организации, но общинарите не са си направили труда да забележат, че има нов закон.

Страхът от „сектите”, от нерегистрираните изповедания, се е отлял и в забрани. Така например, в Наредбата за опазване на обществения ред” в Шумен[iii] четем:

Забранява се … организиране на хазартни игри, извършване на религиозни обреди и служби и предоставяне на помещения за това в културни институти, училища, младежки и детски обекти за нетрадиционните според Конституцията на Република България и Закона за вероизповеданията религии.

Забележете – религиозните обреди са приравнени с хазартните игри (!), а публични помещения не могат да се отдават под наем на „нетрадиционни според Конституцията … и ЗВ религии”. В Конституцията единствено Православието е споменато като „традиционна религия”. В чл. 10 от ЗВ механично е пренесен чл. 13, ал 3 от Конституцията, според който „традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание”. Следователно, ако шуменската община се придържа стриктно към собствената си недомислена наредба, там не би трябвало да се разрешава дейността на никоя друга религия, освен на православното християнство. Как ви се вижда това в град, в който има значително мюсюлманско малцинство? И на други места се срещат подобни, най-меко казано, недоразумения.

Освен тази куриозна забрана, на много места действат и други. В много общински документи относно рекламата и рекламната дейност (да не забравяме, че тя носи приходи в общинските бюджети!) се казва, че „не се допуска рекламирането на … определена религия или религиозна общност, нерегистрирана по съответния ред”[iv]. В съответната наредба на общината във Варна е написано, че не „се разрешава рекламирането на … религия или религиозна общност”[v].

В съответния документ на общината във Видин, чиято „Наредба за опазване и поддържане на обществения ред” е от 2007 г., т. е. 4 години след приемането на ЗВ, четем, че се „забранява … чл. 6 прожектирането на порнографски филми във всички обществено достъпни места и разпространението на печатни и рекламни материали на религиозни секти, както и техни изяви на публични места”[vi]. Ето докъде я докара „творческото” мислене на невежи общински дейци – порнографията да се слага на една дъска с религиозната дейност, пък била тя и на „секти”. Едва ли е нужно да обяснявам на читателите на това списание, че терминът „секта” не съществува в ЗВ, няма го изобщо в правния ни мир, и следователно какво е „секта” и какво не е, зависи единствено от състоянието на кашата в главата на някои общинари.

На някои места грижата да бъде опазено „духовното здраве” на подрастващите, грижа, мислена напълно по комунистически, т.е. с презумпцията, че религията по принцип е нещо опасно, се срещат формулировки от следния вид: „забранява се: … на фирми и сдружения, регистрирани според българското законодателство, да осъществяват на разстояние 400 м. от детските обекти, учебни заведения и културни институти публична религиозна дейност в нетрадиционните според Конституцията на Република България и Закона за вероизповеданията религии”[vii]. Почти навсякъде – не искам да изброявам, за да не досадя на читателя, е записано, че не се разрешава никаква религиозна дейност в детските и учебните заведения, като някъде, както е в Ловеч[viii], са се погрижили да споменат основанието на тази забрана – чл. 5 на отменения Закон за вероизповеданията от 1949 г.

Някои общинари са решили да опазят съгражданите си от „нахлуването на секти” по следния начин, който е трудно да бъде наречен другояче, освен малограмотен: „.Не могат да получат вписване в регистъра на Община Нова Загора или съществуващото такова им се отнема, ако изповеданието е български филиал на забранена в Европейския съюз изповедна общност”[ix]. Но какво значи „забранено в Европейския съюз” изповедание, има ли изобщо такива, дали става дума за религиозни или за обикновени НПО, никой не си е дал труда нито да провери, нито дори да формулира грамотно.

Почти повсеместна е забраната на рекламирането на „чудодейни, „лечебни”, „целителни” ефекти от дейността на изповеданията, освен ако последните не са с доказан клиничен ефект, удостоверен от здравните органи”[x]. В много религиозни ритуали има съставки, чрез които дълбоко вярващи хора демонстрират настъпило подобрение на техни болезнени състояния в резултат на горещите им молитви и религиозен екстаз. Каква е природата на тези облекчения и подобрения е интересен въпрос, но факт е, и всеки, наблюдавал ритуалите на някои протестантски изповедания, може да го потвърди, че хората действително се чувстват по-добре след подобни обреди. Кому вреди това? Ако в Ловеч сега би дошъл Иисус Христос и би повторил чудото на възкресението на Лазар, местната полиция сигурно би го арестувала като нарушител на общинската наредба за религиозната дейност!

На някои места са предвидени санкции за неспазването на предписанията (впрочем в Ловеч дори са забравили да вземат предвид, че левът бе деноминиран през 2000 г., и там санкцията, според чл. 19 от цитираната наредба, е до 50 000 лв., същото е и във Варна, там горната граница на глобата е 60 000 лв.!) – от 50 и 100 до 500 лв. (Стара Загора, Плевен) и дори 2000 лв. (Своге).

Направеният дотук преглед ни води до някои изводи.

Първият е, че на много места в страната общинските власти не си дават никакъв труд да четат законите, и поради това не осъвременяват мухлясалите си разпоредби. Ако поне четяха законите, щяха да се постараят да видоизменят забраните си и да ги обосноват с „новия” – вече на осем години – Закон за вероизповеданията.

Вторият е, че за тези общинари религиозната дейност сама по себе си е нещо подозрително, опасно и подлежащо на възможно най-строг контрол. А че това противоречи на Конституцията и на специалния Закон за вероизповеданията, не е техен проблем. Но не е техен проблем за съжаление и това, че разпоредбите им грубо нарушават правата на гражданите – по-специално гарантираните от чл. 13 на Конституцията и от чл. 9 на Европейската конвенция за правата на човека религиозни права на хората.

Третият извод е, че продължава, по стара привичка от преди 1989 г., упованието в държавния контрол и държавното разрешение, т.е. на чудодейната думичка „регистрация”. Регистрирано в София за тях е синоним на „безвредно”. Така те свалят от себе си отговорността за случващото се в собствените им градове, а заедно с това разтоварват и себе си от задължението да се придържат ако не към друго, то поне към здравия смисъл.

Рестриктивните разпоредби на местните власти по отношение на религията създават неприятности най-вече на малките и на т.н. „нетрадиционни религиозни общности” като например „Свидетелите на Йехова”, нищо, че те са надлежно регистрирани в София. Но те са също така и потенциално оръжие в ръцете на неокомунистически настроени местни управници не само срещу „сектите”, но и срещу всяка друга религия.

Време е религиозните общности и правозащитните организации да предприемем „кръстоносен поход” срещу цитираните по-горе (и срещу други, които не съм успял да цитирам) местни нормотворчества. Това може да стане чрез обжалване в административните съдилища или чрез искове по реда на закона за защита от дискриминация.

Свобода за всеки © 2011 г. Всички права запазени.

 


emil_cohen_smallЕмил Коен е социолог. От 1994 г. се занимава с правозащитна дейност. Той е основател и президент на правозащитната група Фондация „Толерантност”, която се занимава с религиозните права на гражданите, и един от основателите на Български Хелзинкски комитет.Редактор на електронния бюлетин на БХК „Правата на човека във фокус”.



Бележки


[i] Обобщение на многобройните критики, които бяха направени по текста на този закон, може да бъде намерено например в този текст на председателя на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев: www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/
2003/10/18/223484_sporniiat_zakon_za_veroizpovedaniiata

[ii] Това са документи, които съществуват във всеки град в България. Те се приемат от общинските съвети и определят основните правила за публичните поведение на гражданите на територията на съответните общини.

[iii] Наредба № 1 за поддържане и опазване на обществения ред в община Шумен, чл. 1, буква „к”

[iv]Наредба за рекламната и информационна дейност в община Монтана, чл. 5

[v] Наредба за рекламната дейност на територията на община Варна, чл. 6, ал. 3, т. „ж”

[vi] Наредба за опазване и поддържане на обществения ред в община Видин, чл. 14, ал. 6

[vii]Цитираната наредба в Шумен, чл. 1, т. „л”.

[viii]Наредба за дейността на религиозните общности на територията на община Ловеч, чл. 8

[ix] Наредба за спазването на обществения ред при дейността на религиозните общности на територията на община Нова Загора, чл. 5

[x] Цитираната наредба в Ловеч, чл. 10