Печат

Общинското нормотворчество за дейността на религиозните общности: десет години по-късно

Даниел Топалски

В началото на новия век не малко на брой общински съвети приеха специални наредби, които да регламентират реда и условията за дейността на религиозните общности на териоторията на съответните общини. Повечето от тях бяха почти идентични по съдържание и се явяваха, поне според убеждението на своите автори и поддържници, наложителен отговор на бездействието на централната държавна власт, което доведе до безпроблемното проникване и установяване в Република България на значителен брой „нетрадиционни“ за нашата страна вероизповедания и религиозни групи. Последните често бяха определяни като екстремни и опасни за здравето и живота на българските граждани и особено на подрастващото поколение.

И тъй като единственото легално определение за „традиционна религия” беше дадено от Конституцията, а то се изчерпва с „източноправославното вероизповедание“ (чл.13, ал.3), всички останали религиозни общности, явяващи се „нетрадиционни“, и поради това представляващи различна степен на опасност за българското общество, трябваше да бъдат подложени на унизително и ограничително третиране, за да разберат къде точно е тяхното място.

Общинските нормотворци прозираха слабостта на безнадежно остарелия Закон за изповеданията да се справи с инвазията на нетрадиционните религиозни общности, наричани най-често просто „секти“, и решиха на местно ниво да създадат поредица от ограничителни и нарушаващи свободата на вероизповеданията норми, които Конституцията и съответният закон нямаше как да съдържат. Така се появиха в много общини наредби за реда и условията за дейността на религиозните общности, които по подразбиране се отнасяха именно до „нетрадиционните“ общности.

Голяма част от техните норми бяха крещящо противоконституционни и незаконосъобразни, и съвсем логично предизвикаха реакцията на протестантските общности, които се почувстваха непосредствено атакувани. Самата реакция често беше представяна от местната администрация, включително и в съдебните зали, чрез поговорката „гузен негонен бяга“. С други думи, срещу съответната наредба протестират само тези религиозни общности, които са припознали като свои практиките, които местният нормотворец е ограничил или забранил.

Реакцията на протестантските общности в редица случаи доведе до отмяна по съдебен ред на някои разпоредби в общинските наредби, които нямаше как да бъдат „преглътнати“ от окръжните съдилища с аргумента, че са обществено целесъобразни.

Все пак неотменени останаха текстове, които сериозно ограничаваха свободата на религиозните общности под претекст, че те всъщност материализират конституционната забрана свободата на вероизповедание да бъде насочена срещу „националната сигурност, обществения ред, народното здраве или срещу правата и свободите на други граждани“ (чл. 37, ал.2).

Типичен пример в това отношение е Наредбата за регламентиране дейността на религиозните общности на територията на Община Плевен, приета с решение № 200/02.11.2000 г. на Общински съвет – Плевен. Пет от спорните текстове в тази наредба бяха отменени от Плевенския окръжен съд по ах.д. 482/2000 г., но в нея си остана забраната за предлагане и разпространяване на религиозна литература по улиците и домовете и ограничението такава литература да се предлага само в регистрираните от общината молитвени домове или специализирани книжарници (чл. 9 и 10). Останаха да действат и спорните разпоредби, забраняващи използването на „психотропни вещества или хипнотични и други методи, водещи до промяна в съзнанието на човека“ (чл. 13) и „рекламирането на “чудодейни”, “лечебни” или “целителни” ефекти от дейността на изповеданията, освен ако последните са с доказан клиничен ефект, удостоверен от здравните органи“ (чл. 14).

Случаите на постигнат частичен резултат, като този в Плевен, показват, че и съдебната ни система не е достатъчно готова да се превърне в истински гарант срещу нарушенията на правото на вероизповедание, извършвани от общинските власти. Това е достатъчно тревожен симптом, който засилва убеждението, че у нас „нетрадиционните“ религиозни общности трудно могат да получат ефективна защита на своите права и интереси. Все пак не може да се отрече, че в повечето случаи местната администрация не се престарава в прилагането на собствените си разпоредби, ограничаващи дейността на религиозните общности. Това обаче носи само частично успокоение, тъй като разпоредбите не са формално отменени и могат да бъдат приложени във всеки един момент.

Русенски модел на общинско-религиозно нормотворчество

Аналогичната наредба на Община Русе (Наредба за реда и условията за дейността на религиозните общности в Община Русе, приета с решение № 444 на заседание на Общински съвет – Русе на 26.10.2001 г.), за разлика от посочените вече случаи, е успяла да се запази в своя първоначален вид. Тя не е приведена в съответствие с приетия една година по-късно Закон за вероизповеданията, което не е чак толкова голям проблем, след като и самият закон съдържа редица текстове, противоречащи на прогласените конституционни принципи.

Според наредбата само регистрираните изповедни общности имат право да развиват религиозна дейност (чл.2), което за пореден път показва неправилното убеждение, че изповедната общност се конституира и съответно може да извършва присъщата си дейност едва след предвидената в закона държавна или общинска (по отношение на местните поделения) санкция (регистрация). По същество такова едно убеждение приравнява „нерегистрираните“ изповедни общности на такива, които са извън закона, а следователно и на такива, които са опасни за обществения ред, морала, живота и здравето на българските граждани. В такъв случай актът на регистрация превръща „нетрадиционните“ религиозни общности ако не в „безопасни“, то в поносими, доколкото те попадат в полезрението на държавните и общински власти.

И ако досега боравихме с понятието „нетрадиционни религиозни общности“ в смисъл на „неправославни“, то наредбата на ОС – Русе ни предлага една по-различна и определено по-либерална положителна дефиниция. Съгласно чл.25 от преходните и заключителните разпоредби за традиционни вероизповедания се приемат „БПЦ и вероизповеданията, осъществявали дейност преди 1980 г.“. И макар че тази разпоредба привилегирова изповеданието, на което аз съм член, доколкото то осъществява дейността си в България от петдесетте години на ХІХ век, не може да се пренебрегне нейното очевидно несъответствие с вече цитирания чл. 13, ал. 3 от Конституцията.

Също така не става ясно защо е предпочетена 1980 г. като историческа граница между традиционните и нетрадиционните изповедания. Но каквито и да са мотивите, стоящи зад този критерий, не може да се постави под съмнение типичната за Русе религиозна толерантност, която не може да бъде наблюдавана твърде често в други краища на нашата страна. По тази причина, може би, въвличането на лица под 18 години в дейността на изповеданията (без писмено съгласие на родителите или настойниците) е забранено само на „нетрадиционните изповедания“, т. е. на тези, които са започнали да осъществяват дейност след 1980 г. И тук общинският нормотворец е отишъл по-далеч, отколкото е допустимо – от една страна, ограничавайки забраната до „нетрадиционните изповедания“, и от друга страна, разрешавайки на „традиционните“ изповедания да правят това, което законодателно не им е позволено.

Вече споменахме, че наредбата не е съобразена със Закона за вероизповеданията, който предвижда, че малолетните лица могат да бъдат включвани в дейността на на религиозните общности само с изричното съгласие на техните родители или настойници, докато непълнолетните могат да бъдат включвани, освен ако има изрично несъгласие от техните родители или попечители (чл. 7, ал. 5).

По-нататък в наредбата „нетрадиционните изповедания“ са подложени на още ограничения: те нямат право на каквато и да е дейност в детските градини и учебните заведения, както и на разстояние 500 метра от тях. Основание за това ограничение е разпоредбата на чл. 5 от Закона за народната просвета, която прогласява образованието за светско. Очевидно според наредбата принципът за светския характер на образованието може да бъде нарушен единствено чрез дейността на „нетрадиционните изповедания“, докато присъствието и дейността на „традиционните изповедания“ не представлява никаква опасност.

Не е нужно изрично да се коментират останалите текстове, типични за наредбите от този вид, предвиждащи задължения за изповеданията да декларират пред кмета на общината своите приходи и източниците им в началото на всяка година, както и помощите, получени от чужбина (чл. 14 и 15).

Няма и съмнение, че сме изправени пред нормативен акт с действие на територията на една конкретна община, чиито разпоредби в по-голяма си част са в откровено противоречие с Конституцията и действащия Закон за вероизповеданията, без да е нужно да изброяваме подробно и международните актове, с които тези разпоредби си противоречат.

Ако бъдат заличени всички проблемни текстове, от наредбата на практика няма да остане почти нищо смислено, което на свой ред показва, че общинското нормотворчество в областта на вероизповеданията е напълно ненужно. Така към аргумента, че въпросната област е от такъв висок порядък, че е допустимо тя бъде регламентирана на конституционно и законово равнище, се добавя и един чисто практически аргумент – опитите за общинско нормотворчество по отношение на дейността на религиозните общности са доказано неуспешни и неуместни, което недвусмислено се потвърждава и от почти пълното въздържане от прилагане на съответните наредби. Но както вече отбелязахме, няма по-сигурен начин за разрешаване на допуснатата нормативна „патология“ от изричната отмяна на едни, и без това, ненужни разпоредби.

Превратно упражняване и ... даване на власт

От периода на активно общинско нормотворчество, регламентиращо дейността на религиозните общности, датира и първият случай, в който бях поканен да помогна на една протестантска организация, която за да предотврати възможни пречки при прожектирането на филма „Исус“, беше постъпила „както си му е реда“, молейки за разрешение общинския кмет на Община Нова Загора. Молбата им беше изпратена по компетентност на съответната постоянна комисия по образованието, младежта, спорта, вероизповеданията и културата на Общински съвет – Нова Загора.

Комисията се ангажира със становището, че е „против“ прожектирането на филма и съпътстващите го мероприятия и материали, изтъквайки един-единствен мотив: „противоречие на каноните на източноправославната църква“ (изх. №09 00-104/24.04.2001 г.). Една общинска комисия, действаща като орган на Общинския съвет, счете себе си за задължена да брани каноничното право на Българската Православна Църква, въпреки отделеността на религиозните институции от държавата.

Очевидно беше, че за членовете на Постоянната комисия не беше проблем да дадат израз на собствените си религиозни предпочитания, което само по себе си е естествено упражняване на конституционно признатото им право на вероизповедание, ако не беше материализирано в писмено становище на общинската комисия. Каноничното право на която и да е религиозна общност в страната има значение изключително за нейните членове, и по никакъв начин не обвързва останалите граждани. Ако онази постоянна комисия беше орган на Православната църква и нейното становище се отнасяше до членове на тази Църква, всичко щеше да бъде в реда на нещата.

Това за съжаление не е някакъв изолиран случай, останал в далечното минало, когато общинарите бяха обхванати от неудържим нормотворчески порив да отсеят „житото от плявата“ в религиозния живот на страната и да защитят полагащото се място на традиционното за страната изповедание. И днес местните администрации се радват на привилегията да бъдат умолявани от религиозните общности за различни видове разрешения да вършат това, което им е присъщо и разрешено от Конституцията и Закона за вероизповеданията.

Десет години по-късно разни общински наредби, ограничаващи правото на вероизповедание, продължават да бъдат част от действащото право, въпреки че отдавна трябваше да са само неприятен спомен. Да се надяваме, че местните власти са наясно с непосредственото действие на Конституцията, защото това е единствената, донякъде приемлива причина за тяхното бездействие по отношение на собствените им наредби за регламентиране на дейността на религиозните общности.    

 

Свобода за всеки © 2011. Всички права запазени.

 

daniel_topalski_smallДаниел Топалски е роден през 1974 г. в град Плевен. Завършил е Юридическия и Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий”. Пастор на Евангелска методистка епископална църква в град Русе, председател на Централното ръководство на Евангелска методистка епископална църква в България. Интереси в областта на догматиката, църковната история и църковното право. Женен с една дъщеря.