Печат

Моята конспиративна теория

Виктор Костов

Мълчаливата отмяна на конституцията и свободата на вярата на местно ниво

„Важно място в сложния и многолик процес на формиране на комунистическия мироглед заема атеистичното възпитание на трудещите се...Комунистическият морал е морал на колективизма.”
Наръчник на атеиста, издателство на БКП, 1960 г., превод от руски Спутник атеиста, Госуадрственое издательство политическы литературы, Москва 1959

Теорията ми всъщност не е никак конспиративна, а базирана на най-естествените въпроси, които следва да си зададем, изследвайки общинското правораздаване с ясна антирелигиозна насоченост.

Въпросите, които предизвикват у нас темата и статиите в броя, са свързани със следните моменти в общинските „наредби за сигурността”: (1) еднаквостта на текстовете, (2) големият обхват на брой общини, (3) времето, по което са приети противозаконните наредби, и (4) връзката между „общинска сигурност” и „национална сигурност” мястото на тази общинска антирелигиозна дейност в по-голямата картина. Следва подробната ни аргументация.

1. Наистина ли общините, и по-скоро техните органи, са неграмотни по отношение на закона и конституцията, и са решили независимо една от друга да уредят свободата на религия – конституционна категория – на ниво общинска наредба? Отговорът следва да е отрицателен. Наличието на такива наредби, с почти идентични текстове, в над 45 общини в страната е аргумент в тази посока. Възможно ли е тази правна неграмотност всъщност да е добре организирана кампания, в която фундаментални човешки права да бъдат буквално отменени на ниво общинско нормотворчество?

Каква е логиката на една такава кампания? В крайна сметка, нали има конституция, която защитава свободата на вярата и проповядването? В същото време трябва да отчетем факта, че много от вярващите по места имат отношения с органите на местната власт, а не с омбудсмана или Конституционния съд. Ако местните органи създадат свои квази-религиозноправни категории, то естествено те ще бъдат по-актуални за живота на вярващите в местната община, отколкото далечната и абстрактна „конституция” и Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. При такава обстановка, защитата на свободата на вярващите да упражняват своята вяра, ще е точно толкова трудна, колкото е трудно за общините да съпоставят своите наредби с конституцията и да отменят безумните си квази-норми по въпросите за вярата.

2. Конспиративната ми теория се потвърждава и от мащаба на общинското закононарушение срещу правото на вяра и свобода на съвестта. Става дума за масово, повсеместно закононарушение от местни органи на власт.

Представете си, хипотетично, на общинско ниво да се приемат наредби, от 50 общини в страната, с които наредби се налага данък добавена стойност, който е 40 на сто, а не централно и законово установените 20 на сто от стойността на сделката. Просто общината е решила да събира още 20 на сто за свои нужди от данъчната ставка. Това е разбира се невъзможно, защото веднага ще има негативен отзвук от цялата общност на търговците, а и от населението, което ще пострада от високите цени. Първият аргумент срещу такова действие ще бъде, че има йерархия в законите и не може нормативен акт, приет от Народното събрание, да бъде видоизменян от общината.

Стъпвайки на този хипотетичен сценарий, касаещ материалното благосъстояние на човека, можем да разберем какво всъщност представлява общинското решение на въпроса за свободата на религията, съвестта и словото, които гарантират духовния просперитет на личността. Общината не може да си позволи да промени централно-приет данъчен закон. Още по-малко тя може да коментира въпроси от религиозно естество и да отменя конституционната уредба на правата на свободна вяра, съвест, слово и разпространение на информация.

Дотук добре. Но над 45 общини са го направили и го правят към момента. Разпоредбите им в този дух са буквално наложени с ползването на командата „копиране – слагане” в текстовия редактор на общинските им компютри. Това става видно, ако погледнем справката от тези наредби Приложение 1, която е представителна, и дори не включва всички такива местни документи.

Неизбежно възниква въпросът – защо и как това „копи-пействане” се е случило в общинарските съзнания и се е материализирало в техните наредби? Защо изведнъж един значителен брой общински администрации, като под диктовка на извънземните, са започнали по едно и също време да решават, че свободата на съвестта и вяра трябва да бъдат ограничени, и публичното им практикуване на дело – забранено?

3. Трети фактор, който говори за организирана кампания по приемането, е времето, по което обсъжданите антирелигиозни наредби са приети. Това е периода 2000-2002 година. Как така изведнъж огромен брой общинари са се сетили да преуреждат свободата на религията? Един възможен отговор е да са взели за повод ЗВ. Но той бе приет в края на 2002 и буквално в началото на 2003 година. По-скоро следва да приемем ЗВ като част от това национално уреждане на религиозните въпроси на местно ниво по антирелигиозен модел, а не като повод за приемането на общинските наредби за сигурността.

Знаейки колко често са инертни в действията си държавните органи, тази организираност е направо плашеща. Чак свръхестествена.

Ще обърнем внимание на читателя, че през 2009 г. публикувахме изследването на британския мисиолог (изследовател на християнската мисия – б.м.) Дарел Джаксън. Същият предложи своите разкрития за това как руската държава и държавници са достигнали до идеята за въвеждане на термина „духовна сигурност” като част от програмата си за „национална сигурност”. Тази нова програма е била одобрена и въведена, според Джаксън, именно в този период 2000-2005 г. Тя била добре приета от други „православни страни”.

Значението на тази програма и терминология е под предлог за опазване единството и целостта на нацията, и може лесно да бъде преформулирана с цел да бъдат отличавани, проследявани и контролирани другомислещите, най-вече тези на признак вяра.

Но какво общо има Русия с България? Много, освен традиционните исторически обвързаности. Следва да си припомним, че комунистите първи влязоха в православните църкви, след като падна тяхната държавна идеология. (Тук моля да ми простите скептицизма по отношение на свободата на всеки човек да променя вярата си, право, в което лично съм убеден и защитавам, ако е искрено употребено). По-възрастните помнят ТВ-кадрите на смирени водещи партийци със свещичка в ръка в показно поклонение пред камерите, в най-големия православен храм. Името на който всъщност е на руски владетел – Александър Невски, средновековен княз, който „фаворизира Източноправославната в противовес на европейското влияние”.

Да си припомним, че през 2004 г. българската държава в нарушение на конституцията и Европейската конвенция за правата на човека се намеси брутално и с полицейска сила във вътрешно-църковния спор на Българската православна църква. С полицейщина държавата установи кой е държавният православен синод. Църквата е разделена от държавата - чл. 13, ал. 2 от КРБ. Какво от това? След като държавата правилно бе осъдена от ЕСПЧ българският президент с комунистическо и агентурно минало отиде в Русия да разговаря с руския патриарх с цел Русия да окаже натиск върху Европа за решението относно размера на обезщетението. Натиск беше оказан. Крайното решение на ЕСПЧ срещу държавата се оказа доста по-слабо и размерът на обезщетението бе сведено до, според нас, допустимия минимум за казус от такъв мащаб.

4. Каква би била целта на една целенасочена кампания срещу религията на ниво общински наредби? Кому е нужна антирелигиозната атмосфера, създадена от тези неприлагани, но съществуващи наредби? Нали сега вече има демокрация и плурализъм?

Нека да не бързаме с изводите какво има и какво няма. Прилежният наблюдател на българската култура, характер и политически живот би следвало да се е убедил, че не всичко е такова, каквото изглежда. Това разминаване между факти и тяхното тълкуване, между намерения и действия, не е непременно плод на морална недостатъчност. Средата на 45 години на пропаганда, манипулация, насаждане на страх от религията и органиизирана доносническа дейност в една параноична идеологическа и държавна система, каквато е комунизма, не бе оценена и осъдена достатъчно ясно след колапса на режима. В следствие битовото недоверие към другото мнение и политическото недоверие към правата на хората в посткомунистически условия са двете страни на един непробиваем културен феномен. Просто култура -- начин на мислене, ценностна система, светоглед.

В тази обстановка, и с оглед наследения страх от вярата в Бога у властта, логично е високопарните фрази за свобода на личността, вярата, словото да са само досадна приумица на „външни за страната фактори”. Нека си го пише в конституцията, в Европейската конвенция, на местно ниво вярата и свободата за практикуване на същата е нещо съвсем различно; проблем, който си има местно звучене, местно решение.

Именно този двойствен стандарт е причина за загриженост по повод ситуацията с антирелигиозните общински наредби. Фактът, че същите не се прилагат, е само въпрос на политика, а не на добронамереност. Във всеки момент, в който в очите на управляващите вярата започне да става фактор в обществения живот, тези наредби ще се задействат и неминуемо ще произведат своя психологически ефект спрямо необучените в правото лидери на религиозни общности.

В идеологически план – идеята на подобна кампания е да се постигне този възпиращ ефект по отношение на вярата, в квази-демократичните условия на посткомунистическа България. За свещенослужители и пастори целта е да служат с Божието слово и благотворителност. Но не само това. Те също проповядват истината на Божието слово и спасение чрез Исус Христос на невярващите. За очевидно атеистичната цитадела, която представлява българската държавност, това положение е недопустимо. Религията, по стара традиция от комунистическото робство, е „опиум за народа”. Очевидно тази идеологема не може да излезе от главите на „социалните инженери” на българската посткомунистическа политическа система. В същото време приобщаването към свободните общества изисква зачитане на личността и човешките права. Конфликтът на интереси налага вярващите и техните проповедници да бъдат търпени (нали сме европейци, толерантни?!), но натикани в ъгъла на общественото съзнание и дейност. Поради това, има защита на вярата на законово ниво, но не може да има „нетрадиционна религиозна дейност” на по-малко от 400 м отстояние от държавното училище и културни обекти (наредбата е в Шумен, спомената от Емил Коен). Да не би случайно някой религиозен да каже на детето, че Дарвиновата теория има алтернатива, и че не одобрява идеята, че прадядото на ученика е шимпанзе.

Поради същата причина видинските общинари слагат на едно морално ниво религията и порнографията, за да подскажат на обществото и на вярващите, че първите трябва да се страхуват от вторите, а вторите трябва да си знаят мястото в общественото съзнание – с порнографите. (Забележителното в случая е, че религията е морално осъдителна като порнографията, но във видинско държавно училище на четвъртокласници (!) наскоро са раздали презервативи за безопасен секс.)

Отговорът е, че подобна кампания е нужна на тази видими и невидими сили в държавната власт, за които свободата на религията представлява възможност за другомислие. Религиозният плурализъм недопустимо накъсва мечтаното идеологическото единство, което дава възможност за унифициране на светогледа, а оттук и подобряване ефективността на държавния контрол над населението.

Интерес от подобна позиция има идеологическата, доминираща държава; не демократичната, обслужваща правата на хората.

5. „Общинската сигурност” като част от „националната сигурност”.

От списъка с наредби личи, че антирелигиозните общински наредби са в сферата на местните правила за „реда и сигурността”. ДАНС се занимава с националната сигурност. Практичният отговор за интересите, които налагат общински антирелигиозни норми, можем да извлечем от последния доклад на ДАНС и отношението на тази агенция към религията като заплаха за националната сигурност, недвусмислено отбелязано в него. Според наскоро публикуваното извлечение за широката публика на доклада за 2010 г. ни става ясно, че в извършените „дейности по наблюдение, контрол и противодействие на рискови процеси” агенцията се е занимала и с такива от категорията „екстремизъм и противоконституционна дейност”.

По-надолу в доклада става ясно, че вярващите са сред тези екстремистки фактори, които застрашават националната сигурност и които тайната полиция на държавата следи. Четем, че „нетрадиционни религиозни деноминации, секти и окултни течения правят опити за привличане на последователи”. Веднага възникват редица тревожни въпроси. Кои са тези „нетрадиционни вероизповедания”? Как агентите на ДАНС преценяват кои убеждения са традиционни и кои – не? Коен и Топалски правилно сочат, че единственото легално определение за такова е в конституцията, където православието е отредено за „традиционно за страната” без произтичащи от това декларативно изказване правни последици. Веднага възниква въпросът дали всички „неправославни” са обект на мониторинг (за да не ползваме по-грубия термин „следене”) от ДАНС, като „нетрадиционни вярващи”? Доколко подобно отношение е на практика прилагане на руската доктрина за „духовна сигурност” на нацията? Доколко една такава доктрина няма лесно да се превърне в платформа за разправа с другомислещи и хора с различни убеждения?

Второ, защо „опитите за привличане на последователи” да са нещо осъдително и неестествено? Всеки иска да привлече последователи за своята кауза. Доколкото тази дейност не е съчетана с физическо насилие или недвусмислени заплахи за живота и здравето на реципиента, а тя не е, привличането на последователи е защитена от конституцията, законите и международните договори дейност. Чрез нея се упражняват основни човешки права – свобода на убежденията, на събиране и разпространение на информация, на изразяване на мнение.

В противовес на тази основна доктрина за свободата на религията и съвестта докладът твърди, че има физическа опасност от религиозната дейност. Абзацът по-надолу в доклада казва, че основният риск от опитите за привличане на последователи „е свързан с популяризирането на практики, представляващи заплаха за здравето и живота на последователите”. Вярата е опасна за здравето и живота? В документа няма нито един цитиран случай, който да илюстрира за читателя за какви точно практики, опасни за живота, става дума в упражняването на вяра от нетрадиционните вероизповедания.

Най-голямата опасност от богослужения в, да речем една евангелска харизматична църква, е прегракването от силно пеене на църковните песни. На второ място, има опасност от грип, ако се ръкуваш с братята и сестрите по време на грипния сезон и не си измиеш после ръцете. Трета опасност, на която само малцина са изложени, е влошаване на зрението от продължително взиране в Писанията поради прилежното им четене и изучаване. Може би пропуснах, че в харизматичните християнски събрания се говори на езици, дават се пророчества и молитви. Подобни религиозни практики са част от упражняването на вярата и не са работа нито на ДАНС, нито на която и да е друга държавна служба, освен ако хората, работещи в тези институции се интересуват лично от вярата и нейното практикуване.

За каква точно заплаха за „здравето и живота” говорят авторите на доклада не знаем. Тук ще представим само някои наши догадки. Вярата е светоглед и може да доведе до решения, които не отговарят на общоприетата представа за здравни грижи. Както в случая със Свидетели на Йехова, които отказват кръвопреливане. Но това е конкретен случай и много сложен въпрос, който също не може да бъде решен със замах и по чиновнически. Но дали тях имат предвид авторите остава неизвестно. Именно този „замах” при квалифицирането на религиозните хора от тайните служби буди сериозни притеснения.

В крайна сметка, ще посочим защо ДАНС и общините са части от една и съща картина, когато става дума за „сигурност”. Общините се грижат за реда и сигурността на територията на общината, а ДАНС имат за задача националната сигурност. В доклада четем че друг проблем е „предизвикването на напрежение сред местното население поради агресивната пропагандна дейност”. (Оставяме настрана въпроса какво друго население има освен „местно”.) В цитираната констатация прозира отношението към „населението” като някаква маса, която не трябва да бъде дразнена. Дори с цената на нарушаване на правото на свобода на словото и публично изразяване на мнение на отделната личност.

В този смисъл „национална сигурност” и „местно население” намират пресечната си точка в местната общинска наредба, която очевидно на местно ниво държи населението щастливо и свободно от религиозна проповед. В доклада, се твърди за „нетрадиционните” религиозни общности, че „не представляват пряка опасност за националната сигурност”...но въпреки това „действията на тези религиозни общности допълнително способстват за дезинтеграцията”.

Да го кажем направо. Ако искаш да не те следи съвременната държавна сигурност, недей да вярваш и да мислиш различно (от кое? – е друг въпрос).

Изводи и посока на действие

Да обобщим каква е теорията. Съществуват права на свобода на съвестта, религията и религиозното слово на законово и конституционно ниво. Въпреки това, на нива общински наредби се прокарват забрани, ограничаващи тези свободи. Религията, особено тази, която не е в съгласие с държавните виждания за религия, е считана за другомислие, което заплашва интегритета на нацията (разбирай – способността на държавата да държи подотчетни масите). По тази причина вярата следва да бъде изконтролирана по начин, който няма да влезе в явно противоречие с конституцията и ЕКПЧ. Нужен е контрол под радара на правозащитниците, който обаче да има ниво на ефективност. Тук е мястото на наредбите с безотказното „царят дава, кметът не дава”, като част от по-голяма, национална антирелигиозна кампания в името на реда, сигурността и националните интереси.

Това, все пак е само теория; но все пак, тя има своите сериозни аргументи. Как може да се реши този проблем? Можем да си затворим очите и да си представим, че сме на плажа на тихоокеански остров; тоест да се залъгваме, че всичко е наред. Ако, обаче, сме сурови реалисти, има два подхода за въздействие в посока отмяна на сегашното масово нарушение на свободното упражняване на съвестта и вярата на национално-общинско ниво:

1. Чрез партниране с държавните органи в посока възстановяване на законността и правата на всички религиозно вярващи - традиционни и нетрадиционни - и на свободата на съвестта;

2. Чрез конфронтация с държавните органи, в рамките на законовите средства за правораздаване и възстановяване на законността.


До този момент няма индикации от местните държавни органи, че са склонни да изоставят разбирането си, че властта им е дадена, за да бъдат обслужвани от „местното и централното” население, вместо обратното.

Реда и сигурността са важен елемент от свободното общество. Без тях обществото не може да функционира, нито отделната личност, семейството и групи в него могат да реализират правата и задълженията си.

Именно поради тази важна функция на реда и сигурността, следва да се противопоставим, на всякакви наредби на местни органи на власт, които нарушават свободата на религията, съвестта и други конституционни права. Ролята на държавната власт в демократичното общество е да служи, а не да властва над живота на хората. Тази роля, очевидно все още не е научена както от местните администрации, така и от тайните служби.

Последните следва да имат много внимателно отношение към религията и свободата на вярата като фундаментално човешко право. Да не забравяме, че по времето на комунизма държавните тайни служби бяха полиция на съвестта срещу всички религиозни вярващи. До днешен ден не е прозвучало извинение или израз на съжаление от наследниците на комунистическата Държавна сигурност за терора и тормоза над хората с християнски и други религиозни убеждения. За съжаление някои стари навици умират трудно.

Заемането на официална позиция от държавни органи срещу свободата на вярата и словото на дело е противопоставяне на законността, реда и сигурността. Важна задача и отговорност, и ако щете – духовно служение на вярващите е да помогнат на държавните органи да влязат в рамките на законовите си функции и правомощия. Затова употребата на публичен диалог, дискусия и полемика, прилагането на правозащитни механизми следва да бъдат средства за защита на конституционните права и свободи на хората. Без такава обратна връзка от засегнати и правозащитници де факто отмяната на конституцията и на свободата на вярата и словото на местно равнище ще продължат. Независимо дали приемаме теорията за конспирация или не.

Всички права запазени © 2011. Свобода за всеки.


v_kostov_smallВиктор Костов е адвокат и доктор на философските науки в областта на отношенията църква-държава и църковна мисия. Издател и главен редактор на електронното списание за дискусия на свободата на религията съвестта и словото Свобода за всеки. Автор на научни и популярни статии по темата в християнски и светски издания в България, Европа и САЩ.






Библиография

„Александър Невски”, Wikippedia.org, http://is.gd/4I1ZwT, достъп 24 март 2011 г.

„Среда за сигурност – рискове и заплахи за националната сигурност за 2010 г.”: Извлечение от Годишния доклад на Държавна агенция „Национална сигурност”, http://www.dans.bg/images/stories/Information/doklad_2010_sreda_za
_sigurnost.pdf
, достъп 24 март, 2011 г.

„Синодът на Инокентий отново спечели в Страсбург” ДнесДир.бг http://dnes.dir.bg/news/svetia-sinod-alternativen-sinod-sadat-strasburg-mitropolit-inokentiy-7100479