Печат

Тайните служби и свободата на вярата и съвестта

Вениамин Пеев

Темата за намесата на Държавна сигурност в многоаспектния живот на българското общество е широко дискутирана през последните две десетилетия. Бяха написани шокиращи с разкритията си мемоари; бяха публикувани списъци с имената на уважавани представители на науката и културата, видни политици и духовници. Някои от нас установиха имената на “щатни” или “нещатни сътрудници” на Държавна сигурност в прочетените мемоари и списъци на свои приятели и колеги, дори на членове на собствените си семейства – съпруг или съпруга, дете или родител. Такива разкрития са смущаващи преди всичко с аспекта на аморалност, защото случаите с хора, които са предоставяли имена, факти и различна по своя вид информация на тайните служби, неминуемо попадат в категорията на предателите. Техните сведения за другите са давани в устна или писмена форма зад гърба на потърпевшите на тайни срещи и в тайни квартири, при което доносниците често са били поощрявани за агентурната си дейност не само с материални подаръци и финансови облаги, но и с бързо израстване в кариерата и йерархията.

Като християнин, чийто живот е преминал в непрекъснатия опит за следване етическите принципи на Христовото учение, бих искал да анализирам моралния аспект на дилемата – “вяра със сътрудничество на тайните служби” или “вяра без сътрудничество на тайните служби” в българския религиозен контекст. Съществуването на тази дилема през последните 50-60 години не бива да бъде подценявано в никакъв случай, защото тя стоеше като силно предизвикателство към десетки хиляди вярващи хора у нас – особено към ученици, студенти, свещенослужители и хора, имащи амбицията да направят някаква кариера. Същата дилема стоеше във всяко едно общество на страните на бившия комунистически лагер, самозатворил се по думите на Уинстън Чърчил “зад желязната завеса”. Следователно, това е дилемата на християнската съвест в епохата на комунизма и посткомунизма. Това е дилемата на правилния или погрешен избор, който може да бъде белегът на принадлежност към или отдалеченост от Божието царство и Църквата Христова.

Сътрудничеството на тайните служби като служене на Антихрист

Нека започнем с тази безкомпромисно изразена теза. Под “служене на Антихрист” не бива да разбираме някаква предстояща есхатологична, а конкретна и реална дейност. Ев. Йоан предупреждава вярващите в края на І век от християнската ера за възцаряването на “духа на Антихрист” (І Йоан 4:3), имайки предвид конкретната политическа ситуация на своята епоха. Неговите характеристики са свързани с отказ да се изповядва открито Исус като Христос и Бог като Отец (вж. 2:22). Онова, което прави силно впечатление обаче, е, че ев. Йоан говори за появата на “много антихристи” (2:18). Всички те са отрицатели и противници на Бога и вярата в Христа. Във Второто си послание същият новозаветен автор квалифицира мнозината “антихристи” като “измамници”, които “ не изповядват дохождането на Исуса Христа в плът” (ст. 7). Изразено на богословски език, това означава отхвърлянето на фундаменталния християнски възглед, че Божият Син е дошъл на земята в плът, за да бъде реалният Владетел на земята. Това убеждение е лакмусът, който разграничава вярващите хора от атеистите. Между тези две категории хора не може да има мост и сътрудничество в сферата на духовното.

В края на 40-те години на ХХ в. в секретния анализ на заместник-председателя на КГБ се посочва, че във всички страни-сателити на СССР се установяват преки контакти с органите на Държавна сигурност. Тази инициатива е инспирирана лично от Йосиф Сталин, който, както е известно, е учил в богословска семинария и има понятие за религията. Освен срещу политическите си противници, комунистическата власт започва масирана атака срещу всички религиозни активисти, и в някои източно-европейски страни се скалъпват съдебни процеси срещу епископи, свещеници и пастири, принадлежащи към Православната, Римо-католическата и протестантските църкви. Има случаи на жестоко измъчвани и осъдени на смърт духовници. Само международният натиск отвън избавя осъдените на смърт български християнски дейци. За отбелязване обаче е тактиката, която използват тайните служби, за да продължат деструктивната си дейност в редиците на християнските църкви. В един документ, публикуван около 40 години по-късно, се признава във връзка с борбата срещу политическите противници: “съветските държавни органи за сигурност бяха в състояние да въдворят агенти в нелегалните националистически центрове, да мобилизират редица шпиони вътре в националистическите организации ..., да установят контрол върху каналите за създаването на агентурни мрежи и върху техните комуникации, както и да постигнат други свои цели”. 1Политиката на “внедряването” на агенти и шпиони бе прилагана твърде успешно и в религиозната сфера. 2 Твърдя по лични наблюдения, че болшинството църковни лидери в България преди 1989 г. попадат именно в категорията на “внедрените” агенти и шпиони. Познавам хора, които не само че нямаха богословска квалификация, но бяха изключително посредствени в мисленето и служението си, и въпреки това бяха издигнати до водачи на национално ниво. По онова време те натрапваха на подведомствените си служители идеологията за “лоялност към светската власт”. В какво се изразяваше това? Отговорът, който ще дам, е болезнено кратък: в доносничество и шпионаж. Аз бях от много малкото млади служители, на които не бе позволено да ходят в чужбина на международни християнски конференции, въпреки че ползвам два западни езика и руски език. Неофициално представяната ми причина бе, че не съм доказал своята “лоялност” към комунистическата власт. Това означаваше, че отказвам да предоставям писмени сведения на тайните служби за чужденците, с които бих се срещнал на международен форум и информация за казаното и направеното там. Ще илюстрирам с конкретен пример. Твърдя, че скалъпеният процес в края на 70-те години на миналия век срещу българския евангелски пастир Георги Тодоров и още четирима евангелски вярващи бе основан на шпионска информация за дейността на Славянската мисия в Швеция именно от “внедрени” агенти и шпиони. Единствената “вина” на тези самопожертвователни братя, двама от които заплатиха с живота си, бе, че бяха проводници на внасянето на Библии и християнска литература, които Славянската мисия подсигуряваше за евангелските християни в страната ни.

Разбирането за “лоялност” към светската власт посредством “доносничество” не е откритие на сталинизма и комунистическите тайни служби. Това е част от тактиката на римската имперска власт в борбата й срещу християнството. Апологетът Тертулиан (ІІ в.) укорява управниците на Римската империя, че омразата им към християнството “усърдно се занимава с частни доноси”. 3 За разлика от тях обаче християнинът не върши нищо подобно! Тук защитната пледоария на Тертулиан достига апогея на изящното афористично слово: “Той (християнинът – бел. м.) не се срамува от никого, не се разкайва пред никого освен, естествено, за това, че и по-рано не е бил християнин. Ако го разкрият, се прославя; ако го обвинят, не се защитава; ако го запитат, дори доброволно си признава; ако го осъдят, благодари”. 4 Няма съмнение, че моралът на истинския християнин не може да позволи да се доносничи, да се шпионира, да се вреди на Църквата, да се трепери над личната сигурност, кариерата, дори – живота. От времето на Тертулиан до епохата на п-р Георги Тодоров характеристиките на този уникален християнски морал не са се променили. Ако самият Основател на християнството бе казал, че е невъзможно да се служи едновременно на Бога и на мамона (вж. Мат. 6:24)), нима е допустимо съвременният християнин да бъде лоялен на Христа чрез Църквата и на светската власт – чрез тайните й служби?

Свободата на вярата е свободата в Христа

Водоразделът между различните понятия за “свобода” е очертан от Исус Христос. Още при първата си публична изява в синагогата на галилейското градче Назарет младият Исус обяви програмата на бъдещата Си дейност: “Духът на Господа е върху Мене, защото Ме е помазал да благовествам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господна година” (Лук. 4:18-19; срв. Ис. 61:1,2). Обществото може да немари за сиромасите, пленниците и угнетените. Държавата може да докара онези, които са добре материално, до просяшка тояга или да зароби хората, родени като свободни. Христос обаче извършва точно противоположния процес – когато някой повярва в Него с цялото си сърце, душа и ум, той се обогатява и освобождава. Затова Исус напомня на Своите последователи, че познаването на Неговата истина прави всички свободни (Йоан 8:32).

Между християнското понятие за свободата и политическото разбиране за свободата съществува онтологическа и морална бездна. Човек може да бъде политически “свободен”, но в духовно отношение да е роб на дадена антихристиянска система или идеология. Такава бе крайната цел на Държавна сигурност в нашата страна, чийто отдел ІІІ на Шесто управление работеше усърдно по завербуването на мнозина религиозни представители, проявявайки подчертан интерес към по-младите и по-будни активисти. От 70-те години на ХХ век тактиката на комунистическата пропаганда у нас се промени от войнствен атеизъм към акцента на “сътрудничество” и “лоялност” към властта. Твърдя по лични наблюдения, че тайните служби обещаваха на поддалите се на тяхната агитация млади религиозни дейци да израстнат бързо в кариерата си и да заемат лидерски постове в структурите на своите църковни организации. За това има реални случаи, които са известни на мнозина. 5 Към кариерното развитие се прибавяха редица облаги като политическа протекция в България и чести пътувания в чужбина, където се получаваха материални подаръци. В замяна на благосклонното отношение на Държавна сигурност и Комитета по вероизповеданията към такива “сътрудници” на комунистическата власт трябваше да се доставя ценна информация за състоянието и намеренията на западните религиозни структури по отношение на вярващите у нас. 6 Разбира се, онези, които отказваха да “сътрудничат”, бяха ограничавани в своята религиозна дейност и бяха лишавани от предложените облаги. За това също има реални случаи! 7

Християнското разбиране за свободата – освен духовните си и морални аспекти – има и подчертана гражданска позиция. Тя може да бъде формулирана така: истинската свобода има вътрешни, а не външни измерения. Тя е свобода на мисленето, чувстването и личния избор. Тя може да се изявява дори зад решетките на затвора. Американският неконформист Хенри Дейвид Торо (1817-1862) издига като знаме принципа, че “истинското място за справедливия човек ... е затворът”, когато стане безпределно ясно, че неговото правителство е несправедливо. 8 Торо сам прилага този принцип при един случай, когато държавен чиновник му нарежда да плати известна сума за издръжката на някакъв църковен служител, като го предупреждава, че ако откаже, ще бъде хвърлен в затвора. Тъй като Торо има основателни причини да не се подчини на заповедта, предпочита затвора пред компромиса със своята съвест. 9 Такова решение свидетелства за нестандартна, но високо морална гражданска позиция.

Великият Карл Барт (1886-1968), за когото основателно се смята, че е най-влиятелният западноевропейски богослов след Лутер и Калвин, ни дава нагледен пример за автентичното християнско разбиране за свободата в контекста на враждебни към него режими. Още в самото начало на хитлеристкия режим в Германия лидерите на протестантската църква подписват верноподанически документи и се вклюват в редица унизителни инициативи, свидетелстващи за “лоялност” и “сътрудничество” на режима. През периода 1930-34 г. Барт е професор в Берлинския университет, но тайните служби донасят, че той отказва да подпише декларация за “лоялност” и “сътрудничество”. Под натиска на режима Барт е уволнен и принуден да се върне в родината си Швейцария. Там, заедно с други неколаборационисти, Барт поставя началото на независимата от светските власти Изповедна църква на протестантизма, в чиято идейна платформа се вижда ясното разграничаване на християнската доктрина и морал от идеологията на всеки антихристиянски режим. Случаят с безкомпромисната позиция на Барт в една изключително трудна за християнската вяра позиция показва, че християнското учение като цяло притежава уникално съдържание, обуславя се от собствени принципи и притежава специфична концепция за истината. Без значение каква е епохата, в която християнинът живее, понятието за християнската свобода и нейното реално приложение остава автентично, само ако се избягва агресията и примеса на чужди идеологии. Затова реторичните въпроси на Тертулиан звучат актуално и в епохата на модернизма и постмодернизма: “Какво общо има между Атина и Йерусалим? Между академията и църквата? Между еретиците и християните? Нашето учение идва от портика, ала на Соломона, който сам ни учи да дирим Господа в простотата на сърцето си... Ние вярваме и нищо повече от вярата не желаем. Защото това е първото, в което вярваме, и извън вярата не се нуждаем от нищо”. 10 Свободата на християнина се изразява в избора му на Христа пред заплахата на всякакви лишения, дори пред лицето на смъртта.

В заключение трябва да подчертаем, че темата за деструктивното влияние и продължаващата опасност на дейността на тайните служби не бива да бъде пренебрегвана и забравяна. Тя е част от посткомунистическата действителност на цялото ни общество, включително и на Христовата Църква. Опасявам се обаче, че у нас са налице опити в религиозната област тази тема преднамерено да се поставя под сурдинка. Нейното заглушаване не може да има никакви логически и морални обяснения. Анализите и откровеността по отношение на тази тема са дълг на съвременните християни. Те трябва да бъдат изразявани обаче не с омраза и желание за мъст и реваншизъм. Такава може да бъде позицията на всеки, който стои извън принципите на християнството. Свидетели сме на много грозни престрелки с компромати в българското публично пространство, включително и на християнски представители. В християнската сфера всяка реакция, дори и укоризнената, трябва да бъде изпълнена с любов, колкото и откровена да е тя. Болезнеността на християнската истина, изречена смело и открито, има лечебна, а не убийствена сила за човека, към когото е адресирана.

Свобода за всеки © 2011.. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.


veniamin_peev_smallД-р Вениамин Пеев е възпитан в посветено християнско семейство, в което вярата в Христос като Божи Син и Спасител стои на първо място. Д-р Пеев е специализирал библеистика в Лайпцигския университет (1990). Придобива магистърска степен по библейска херменевтика в Теологичния факултет на лондонския Университет Брунел (1994). За периода 2000-2003 г. подготвя дисертационен проект като частен докторант в Оксфорд под ръководството на видния православен теолог и йерарх митрополит д-р Калистос (Уеър). През 2009 г. защитава успешно дисертацията си в областта на руската религиозна философия в НБУ (София). Научните му интереси са в областта на религиозната философия и модерната и пост-модерна теология. Понастоящем е редовен гимназиален преподавател по английски език и литература в гр. Перник, и лектор по Съвременно богословие и История на философията във ВЕБИ (София). Автор е на редица статии и монографии в областта на съвременното богословие и религиозната философия след Просвещението.

Бележки

1. Чебриков, В. М., генерал-лейтенант и др. (ред). История советских органов безопасности, № 12179. Москва, 1977, с. 486. Цит. по: М. Креймър. Сталин, съветската политика и консолидирането на комунистическия блок в Източна Европа (1944-1953). – В: И. Знеполски (ред). Тоталитаризмите на ХХ век в сравнителна перспектива. С., 2010, 68-69. [горе]

2. От 1967 г. в България се обособява Шесто управление на Държавна сигурност “за борба с идеологическата диверсия”, чийто отдел ІІІ се занимава с проследяване и разработка на религиозни дейци.[горе]

3. Квинт Септимий Тертулиан. Апология на християнството І.1. Bibliotheca Christiana 2, Ratio theologica. С., 1991.[горе]

4. Пак там, 12.[горе]

5. След падането на комунистическите режими във всяка една бивша комунистическа страна бяха публикувани мемоари на лица, служещи в религиозната област, които са пострадали от действията на тайните служби и доносите на свои колеги и дори членове на своите семейства. У нас заслужава сериозно внимание мемоарната книга на д-р Стефан Банков, в която са представени факсимилета на автентични документи от архива на Държавна сигурност (вж. Банков, Ст. Досието. От двете страни на желязната завеса. Бургас, 2001).[горе]

6. Знам със сигурност имената на някои бивши и настоящи евангелски лидери, които са били известни на някои западноевропейски християнски организации, че са се занимавали с активна шпионска дейност в полза на ІІІ отдел на Шесто управление на българската Държавна сигурност. При посещението ми на Кестън колидж във Великобритания след промените у нас, когато специализирах богословие в Лондон, ми бе предоставен списък на такива евангелски “сътрудници”, които са добре известни у нас и в чужбина.[горе]

7. На мен ми бе напомняно неведнъж от деноминационните ми лидери и мои колеги, че вместо да пиша книги, би трябвало да се науча “да пиша рапорти” за Държавна сигурност – умение, което не успях да усвоя.[горе]

8. Торо, Х. Гражданско неподчинение. – В: Кр. Дянков (подбор и ред.). Гражданско неподчинение. Американски есета. Варна, Книгоизд. “Г. Бакалов”, 1981, с. 87.[горе]

9. Пак там, с. 90.[горе]

10.Tertullian. De prescriptione haereticorum VII. – In: A. Roberts & J. Donaldson (eds.). Ante-Nicene Fathers, vol. 3. Latin Christianity: Its Founder, Tertullian. Part II: Anti-Marcion. Peabody: Hendrickson Publ., 2004; 4th printing, p. 246.[горе]