Печат

Българската Евангелска църква и тайните служби

Момчил Петров

Темата на настоящия брой на „Свобода за всеки” звучи зловещо за българския християнин от Евангелската общност. Защото с дейността на тайните служби е свързан най-всеобхватният провал на българските евангелисти. Ударът е нанесен от създадените наскоро комунистически тайни служби. На 4 ноември 1948 изненадващо са арестувани 15 водещи пастири на евангелските църкви. Този арест бележи началото на т.нар. Пастирски процес.

Дотук единствено мащабите на акцията са по-различни. Евангелският християнин в България е въоръжен с мисълта, че вярата в Христос върви заедно със страданията за Христос. Той принадлежи на общност, която често е била заплашвана, притискана и ощетявана по най-различни начини от своето възникване през втората половина на 19 век - от невъзможност да пасеш добитъка си на общинското пасище, през унизителни ситуации да не можеш да погребеш починал близък в гробището, до открит полицейски произвол като нахлуване в църковна служба, изготвяне на списък на присъстващите и запечатване на помещението. Тормозът се осъществява предимно на местно ниво - в повечето случаи, свързани с насилие и разрушаване на молитвени домове, се касае за стихийно действие на възбудена тълпа, или в случаите на административен произвол - за актове на безотговорни местни полицейски и граждански власти.

Разбира се, съществуват и репресивни действия, замисляни и провеждани от по-отговорни фактори - като репресиите срещу общообразователните училища на Евангелската църква по време на Режима на пълномощията и практическото затваряне на началните училища към местните евангелски църкви с промените в закона за Народната просвета в началото на 20 век. Най-мащабните действия срещу Евангелската църква 1 са замислени след отменянето на Търновската конституция през 1934, като се плануват неизпълними изисквания за минимален брой членове за съществуване на местна църква и практическа забрана на променяне на религиозните убеждения. Тези планове никога не са приведени изцяло в действие, но с характерния за онзи режим административен произвол частично са извършвани репресии в съгласие с тези мерки.

Арестите на водещите пастири от есента на 1948 отключват събития, за които евангелската общност се оказва тотално неподготвена 2. Към пастирите са отправени безсмислени обвинения в шпионаж, заговор за смяна на властта и естествено сътрудничество с хитлеристка Германия. Разбира се, пастирите симпатизират и някои от тях активно сътрудничат на опозицията, която към времето на арестите вече е буквално унищожена, поддържат връзки с американските дипломати, а някои от тях са учили в Германия и владеят отличен немски. Сведенията, които пастирите според обвинителния акт са „предавали” на американските дипломати, са неща, за които информация човек може да получи и от вестниците, заговорите в които участват, са срещи с водачи на опозицията и пр. Сякаш обвинението е толкова абсурдно именно, за да бъде унижението на евангелската общност по-голямо. Защото същността на замисъла на организаторите на процеса се състои именно в пълното унижение на Евангелската общност. Процесът не цели дискредитиране, защото по принцип привържениците на комунистическото правителство и без този процес не са благосклонни към протестантите, а твърдението на комунистическата пропаганда са без влияние върху противниците на режима. Целта е именно унижение и пречупване на българските евангелисти, и тази цел е съвършено постигната.

След известно време на изтезания в Държавна сигурност, която по това време изпълнява и следствени функции, пастирите са пречупени и са готови да потвърдят обвиненията. Този резултат би могъл да бъде предвиден, като се вземе под внимание огромния опит в изтръгването на самопризнания на сталинските тайни служби. Лично за мен по-страшен е резултатът, който Държавна сигурност постига сред вярващите, които не са непосредствени обвиняеми в процеса. Църквите, чиито ръководители са обвиняеми, започват да приемат с гласуване и изпращат писма, с които се разграничават от „пастирите-шпиони”. Многобройни са свидетелствата за това как семействата на арестуваните пастири попадат в изолация поради страх, че помоща към тях може да доведе до нови обвинения. Държавна сигурност майсторски успява да внесе тотален страх, като в нейната Дирекция са задържани още 24 активисти на евангелските църкви, без обаче да им бъдат повдигнати обвинения. Отделно общо 77 евангелски християни са разпитвани като свидетели. Още по-страшен удар върху обвинените пастири е успехът на Държавна сигурност да принуди съпругите на някои пастири да се отрекат от тях ( какъвто е случая със съпругата на пастир Йончо Дрянов от Варненската петдесятна църква).

Самите пастири подписват и поддържат показания пред съда, в които взаимно се злепоставят . Единствен пастирът на Русенската петдесятна църква Ладин Попов не прави самопризанния и е осъден за нарушаване на въведения от комунистическата власт валутен режим. В хода на процеса обаче е компроментиран от председателя на неговата деноминация пастир Чернев като хомосексуалист. Тук е мястото да посочим, че по време на следствието синът на пастир Чернев е изтезаван в негово присъствие.

Така унижението на евангелската общност в България е тотално. Практически всички вярващи са въвлечени - било като се отричат от страдащите си братя, било като се самообявяват за зловещи конспиратори, предаващи страната си срещу заплащане. Евангелската църква е принудена да заживее с този факт, следващите нейни ръководители ще бъдат утвърждавани от правителствена структура, пряко контролирана от Държавна сигурност. Успешният погром, нанесен на църквата при Пастирския процес, създава устойчив стереотип на поведение, което се изразява от една страна в липсата на открита съпротива срещу контрола на тайните служби върху делата на църквата, а от друга - с липсата на доверие и сигурност между църковните ръководства и общността на вярващите. Разбира се, това е обобщена картина, която не отразява случаите на открита съпротива, както например пастир Христо Куличев от Първа Евангелска Църква в София.

Този стереотип дава своето отражение върху облика на Евангелската църква и след падането на комунистическия режим. Така и не беше изговорена в общоцърковен кръг истината за събитията около Пастирския процес, не беше потърсен и катарзис за противоречивите обстоятелства, свързани с различните степени на зависимост на ръководството на църквите от тайните служби на комунистическия режим. Единствената реалност, признавана за годините на комунистическия режим, е преследването, страданията и устояването на християните по това време. Остава цялостното впечатление, че пастирите на Евангелската църква в събитията от 1948-49 съсипват плановете на Държавна сигурност, както и че евангелската общност монолитно и непоколебимо отстоява своята свобода и независимост в последвалите десетилетия.

Очевиден факт е, че личният избор на всеки вярващ да бъде част от евангелската общност по онова време е водел до прекратяване на всяка възможност за професионално развитие и до тежка социална изолация, както и до постоянната опасност от тормоз от репресивните органи на режима. Налице са обаче и множество „свидетелства” за времето на режима, по правило пред чужденци или хора, които не са били свидетели на събитията, когато репресиите и проявеното геройство са комично хиперболизирани. В случаите, в които натискът и репресиите на тайните служби са довели да пречупване и до някаква форма на зависимост, се изявява единствено моментът на натиск и понесено страдание, но не и резултатът, който този натиск в определен момент постига. Вероятно зад такова поведение, освен очевидна слабост на характера, се крие и опит да бъде преосмислено миналото с претърпените унижения и провали по един безболезнен начин.

Днес голяма част от евангелската общност се състои от вярващи, присъединили се към църквата след падането на режима. На все повече ръководни позиции застават лидери, които по времето на режима са били в юношеска възраст или дори са повярвали след 1989 година. Това от една страна превръща темата за влиянието на тайните служби върху църквата в нещо несъществено, без отношение към настоящата действителност. От друга страна, тази неизказаност лишава църквата от здравословен имунитет срещу подобен тип външно влияние. Всеизвестна е аксиомата, според която една грешка, ако не бъде осмислена и изповядана, е твърде вероятно да бъде повтаряна и да се превърне в устойчиво поведение.

Очевидно днес Евангелската църква е призвана да изпълнява своята мисия в коренно различно общество, сравнено с годините отпреди 1989. Същевременно, макар юридическата база да е коренно променена, лицата, заемащи административните длъжности, свързани с правителствената политика в областта на вероизповеданията, в много случаи са същите. Факт е, че поне двама от директорите на Дирекция по вероизповеданията през първото десетилетие след падането на комунистическия режим са агенти на комунистическите тайни служби, като Бончо Асенов дори е заемал ръководни позиции, свързани с репресиите спрямо вероизповеданията по времето на режима. Наивно е да се счита, че подобни хора са променили отношението си и вътрешното си убеждение спрямо религиозните общности.

Трудно можем да си представим и промяна на манталитета на самите тайни служби. На интернет страницата на ДАНС в раздел „История” половината от материала се отнася за времето на комунистическия режим, на чиито тайни служби очевидно ДАНС се счита за наследник. Този второстепенен по принцип факт е красноречиво свидетелство за духа и самосъзнанието на хората, ръководещи службата.

Далеч по-показателна е информацията, която самата ДАНС дава за приоритетните направления, по които работи в своя „Годишен доклад за състоянието на националната сигурност 2010 година”. Второто по значение направление за работа на съвременните български тайни служби след „Международен тероризъм” е именно „Екстремизъм и противоконституционна дейност”. Читателят с удивление научава, че основната заплаха по това направление са „нетрадиционни религиозни деноминации, секти и окултни течения“ и техните „опити за привличане на последователи“. Докладът съвсем насериозно твърди, че „ Въпреки че не представляват пряка опасност за националната сигурност, действията на тези религиозни общности допълнително способстват дезинтеграцията (курсивът е оригинален б.а.). Разпространението им ще остане в зависимост от степента на развитието на предпоставки от социално-икономическо естество.“

Като оставим настрана професионализма на авторите на доклада и очевидната безсмисленост на тяхната оценка за заплахата от въпросните „нетрадиционни деноминации”, прави впечатление нарочната неопределеност, която стои зад използваните термини. От една страна, не се разбира в какво се изразява непокътнатото състояние и идеалът за нация, която ДАНС защитава от „дезинтеграция”. От друга страна терминът „нетрадиционни деноминации” поставя едно изкушение пред лидерите на всички религиозни общности. Тъй като не е ясно кои са традиционни и кои са нетрадиционни деноминации, а това сертифициране авторите на доклада считат, че е от компетенциите на ДАНС, това предполага една възможност за сътрудничество с тайните служби и въвличането във взаимоотношения, в които да бъде доказвана безопасността на отделната религиозна общност за „нацията” и нейното право на съществуване .Част от това сътрудничество би включвало и съгласие с оценката на тайните служби за надвисналата опасност от „екстремизъм и противоконституционна дейност” на религиозните общности. Под тази заплаха не бива да разбираме безспорния проблем с ислямския тероризъм, защото той е от компетенциите на друго споменато вече направление -„Международен тероризъм”. Нагледен пример за произволния характер на тези оценки е изпратеното през 2008 година съвместно писмо на община Бургас и МВР да бургаските училища, където като „особено опасни” наред със „Сведетелите на Йехова” и други нехристиянски общности са посочени и Петдесятните църкви.

На този фон изпъкват предложенията на депутати, част от правителственото мнозинство, за принудително окрупняване на вероизповеданията, както и за минимални прагове за съществуване на религиозна общност. Очевидно оценките на съвременните тайни служби и определени възгледи за промяна на законовата база в областта на свободата на съвестта изправят отново лидерите на Евангелската общност пред потенциалната възможност да бъдат подлагани на натиск или да бъдат въвличани във взаимоотношения, които биха обслужвали враждебни на християнската общност среди. Иска ми се да вярвам, че трагичният опит от времето на комунистическия режим ще предпази Евангелската общност от действия, които ще бъдат в противоречие с етиката, която е призвана да отстоява.

Свобода за всеки © 2011.. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.


m petrov 120Момчил Петров е завършил История в СУ “Св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни". Автор е на публикации в областта на историята на българското протестантство. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с три дъщери.

 

 

 

Бележки

1. Тук и в цялата статия под Евангелска църква имам предвид всички деноминации и общности на българските протестанти. [горе]

2. Данните за Пастирския процес в настоящата статия са от „Процесът срещу протестантските пастири-шпиони”. София 1949 и от Михайлов, Тимотей. „Пастирска голгота”.София 1992.[горе]