Печат

Tайните служби на държавата в живота на църквата: богословски основания

Виктор Костов

Проблемът за ролята на тайните служби в живота на църквата не е типичен само за българската действителност. Ако оставим настрана геополитическите и исторически наслоявания за България като член на международната конвенция на войнстващия атеизъм, вяра и лоялност е библейска категория от времето на Господ Исус Христос. В това есе накратко ще поставя тази сякаш само „нашенска” проблематика в контекста на богословското й значение.

В евангелието на Лука, глава 20:20 e записано, че „издебници” бяха изпратени до Исус, за да го уловят в някое политически неправилно изказване, за да бъде предаден на управниците. Тоест, служителят на вярата и спасението на човечеството бе неудобен поради доста различните и предизвикателни схващания, които бяха различни от тези на властимащите в религиозно и светско отношение. С други думи, Исус беше другомислещ, или казано с българска терминология - беше „сектант”. „Издебниците”, така наречени в превода, от който цитирам, са на практика „агенти-доносници”, както ги наричаме в съвременния ни език.

Исторически и новозаветен контекст

В еврейската общност по него време, 30те години на първи век, политическата система е сравнително сложна. Юдеите нямат изцяло суверенна държавност, въпреки че до голяма степен окупиращият Рим им е дал автономност в рамките на империята. Един пример в този смисъл, юридически, еврейските власти нямат право да присъждат смъртно наказание, нито да го изпълняват. Право на това има само римският губернатор на провинцията, така наречената Палестина, в която се намира ограничената юрисдикция на еврейската светска власт.

По отношение на религиозните въпроси на юдейската религия обаче Рим е дал пълна независимост на юрисдикцията. По тази причина, когато Синедрионът -висшият съвет по светски управленски и религиозни въпроси в Ерусалим, осъжда Исус за богохулство, за което по еврейския закон (Старият завет) се полага смърт, същата институция няма юридическата власт да наложи визираното, според тях, в техния закон смъртно наказание, което те търсят за „самозванеца”. По тази причина те предават Христос на римския управител, за бъде тяхното търсене на смъртно наказание юридически издържано според имперските закони.

Освен това, Пилат, римският управител, който би наложил смъртното наказание, е езичник, докато поради религиозните еврейски празници управниците, които биха наложили смъртно наказание на Господа биха били нечисти в ритуален смисъл, и биха се оказали в неблагоприятно положение по празниците, в нужда от ритуално очистване. С този пример от Евангелието илюстрираме значителното несъответствие между разбирането за служба на Бога и истината у човешкото съзнание, от една страна, и реалното положение по този въпрос, у същите хора, от друга.

Какво е характерно за историята на разпятието на Спасителя? Да я поставим в контекста на нашата тема, като странични наблюдатели. Това, което забелязваме в Евангелията, е че Исус е религиозен водач, който става неудобен на управляващата идеологическа и религиозна клика с учението си. Той е Пророк, който предизвиква трус в установения модел, управленско-обществен, като поставя статуквото под въпрос. Неговото присъствие в обществото постепенно става неприемливо за управляващите, защото Исус поставя два основни въпроса пред обществото по повод на религиозните и светски водачи, и отговоря на тях. Тези два главни въпроса са: (1) представители на Бога ли са наистина тези религиозни и светски лидери, които имат тази претенция?; (2) ако не са – къде е решението на проблема, и в какво се състои претенцията на тези лидери? Освен това, Неговата популярност непрекъснато расте сред народа, а тази на управниците – намалява. Тяхната завист става причина същите да планират легалното убийство на Месията.

Ако има някаква причина да открием нещо положително в тази немотивирана от нищо лошо, освен от идеологически различия (поне на пръв поглед) омраза, то същото положително нещо е и доста отрицателно. Това е търсенето на законова причина и начин управлението да се разправи с неудобния учител, считан за богохулник от властимащите, за изцелител и велик водач от тълпите, и за Спасителя на душите ни от Неговите ученици. Положителното – управниците все пак имат усет и отговорно отношение към закона; не търсят някаква безумна анархия и саморазправа. Същото това положително е всъщност отрицателно, проявление на злото у човека – въпреки отговорното отношение към закона, той е третиран като оръдие за установяване на собствените, непроверени, и на дело зли, интереси, а не като рамка на справедливостта.

По първия въпрос – да идеята е наистина тези хора да управляват от името на Бога, но по неговите закони и начини. По втория въпрос – тези хора и управляващи са се отделили от Божия закон и правила и начин на мислене, и са създали своя система, която да им помогне да имат удобен живот и влияние над другите, като претенцията е, че това тяхно поведение е всъщност Божията воля.

В цялата тази картина на противопоставяне на Исус и човеците, изкривили същността на Божия закон, тайните служби изиграват своята критично важна роля.

Ролята на агентите на съвестта

В известната размяна, по повод на която в народното съзнание е останала фразата „Божието - Богу, кесаревото - кесарю”, основни участници са именно шпионите. Ето пасажа:

И като Го наблюдаваха, пратиха издебници, които се преструваха, че са праведни, за да уловят някоя Негова дума, тъй щото да Го предадат на началството и на властта на управителя.

Идеята, ако погледнем целия контекст на случката, е следната – агентите отиват на богослужение при Спасителя, с цел да го уловят в нещо, казано от него, което да го представи като опасен за държавната власт. Тази власт в случая е римският губернатор. Следва да вмъкнем ремарката, че „те се преструваха, че са праведни”. Тоест, те се преструват, че са вярващи християни, че ги интересува Божието Слово и Божието царство. Но кои са тези „те”? Едните „те” са шпионите, изпратени от другите „те”. В предходните стихове на пасажа четем, че това са книжниците и главните свещеници (или „стареите” в други преводи). С оглед на спецификата на еврейското държавно устройство по онова време, това са религиозните и светски водачи на народа.

Дали истинската вяра е цел на шпионите? Дали въпросите, които те задават, са искрени, с цел да научат тайните на спасението на Божието царство? Отговорът е – Не. Тяхната религия е само преструвка, за да може Този, Който разтърсва устоите на общественото удобство с ревизия на дълго градените човешки учения, представяни за Божествено откровение, да бъде уловен и злепоставен пред светската власт. На светската власт Той ще бъде докладван като някой, който я застрашава. Тоест, застрашава политическото устройство. И още – с проповедите си застрашава националното единство.

Тайните служби работят по въпроса влиятелният религиозен водач да бъде елиминиран като конкуренция на политическата система, контролираща обществото към дадения момент. Тези „издебници” бяха вербувани и работеха за управляващите светската и религиозна система на древния Израел.

Съвременно значение

Паралелите със съвременна комунистическа и посткомунистическа България са знаменателни.

По време на пасторските процеси през 1949 г. държавната комунистическа власт скалъпва смехотворни обвинения срещу евангелските пастори на по-големите църкви тогава. Смехотворни са обвиненията за сериозните наблюдатели. За принудените под заплаха от концентрационен лагер или разстрел участници в „съдебната система” изборът е участието в квазиюридическата клоунада и раздяла с морал, чест, достойнство и съвест или раздяла със семейство, свобода и кариера. Така пасторите, духовни служители преди всичко, под натиска на Съветската тогава неприязън към западните си довчерашни партньори във Втората световна война – Англия и САЩ – са обвинени, че са шпиони, тоест издебници в полза на чужда политическа власт. С мъчения комунистическата държавна власт изтръгва самопризнания за „шпионската дейност” от пасторите. С тези превъзходни „юридически” доказателства фарсът придобива завършен вид. Приликата с процеса и обвиненията срещу Исус са сякаш далечни, но не чак дотам:

А главните свещеници и целият синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Исуса, за да Го умъртвят; обаче не намериха, при все че дойдоха много лъжесвидетели. Но сетне дойдоха двама и рекоха: Тоя каза: Мога да разруша Божия храм, и за три дни пак да го съградя. - Матей 26:59-61

 

Свидетели, които да уличат Христос в някакво реално престъпление или богохулство, не се намират. Но се намират някои, които да извадят думите Му от контекста, да експлоатират невежеството на народа, и да ги превърнат в нещо застрашително за живота, здравето и вярата на обществото.

По подобен начин беше обвиняван и апостол Павел, един от най-известните служители в християнската църква от първите векове:

И като дойде, юдеите, които бяха слезли от Ерусалим, го обиколиха и обвиняваха го с много и тежки обвинения, които не можеха да докажат; -- Деяния 25:7.

Интересно е да отбележим, че предателството и лъжливите обвинения срещу Исус Христос всъщност работеха за изпълнението на Божия план за спасение на човечеството. Въпреки това, за еврейските управници залавянето и неутрализирането на Христос и учението Му беше дело в защита на националната кауза:

Ако Го оставим (Христос) така, всички ще повярват в Него; и римляните като дойдат ще отнемат и страната ни и народа ни. А един от тях на име Каиафа, който беше първосвещеник през тая година, им рече: Вие нищо не знаете, нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ. - Йоан 11:48-50

 Да се върнем в наши дни. За чия кауза работеха издебниците на ДС в църквата по време на комунистическия режим? За тези, които владееха политически и идеологически обществото, и не позволяваха нищо и никой да постави под въпрос нито властта им, нито идеологията им. Въпреки че има огромна разлика между юдейското гражданско-религиозно общество от 1ви век и българската тоталитарна държава от 20 век, някои принципи, които визират идеологическото шпиониране и „издебничество”, са почти идентични.

Съвременните тайни служби нееднозначно третират последователите на Христос - тези, които изповядват евангелско християнство недвусмислено, точно като „заплаха за националната сигурност” на България. Според показателното окръжно на Бургаския кмет и полиция от 2008 г., подсказано от тайната полиция, която към момента са именува Държавна агенция „Национална сигурност”, евангелските и петдесетни християни „нарушават законите и са заплаха за обществения ред, въпреки, че са регистрирани”. Тази фактологически невярна и идеологически натоварена констатация е подсказана пак от тайните служби. Каква е целта им? Да дискредитират и попречат на каквото и да е влияние в обществото на визираните християнски общности; да се консолидира идеологическото господство на войнстващия атеизъм или идеологическия национализъм или каквото и да било там, което плаши управляващите от свободата на вярата, против правото на хората свободно да формират и изповядва убежденията си.

И тук ще направя уговорката, че в никакъв случай в ума ми не си представям свободата като някаква обществена анархия или идейна каша, умножена до безкрай. Духовният и идеен еклектизъм са факти в българското обществено мислене, а свобода на съвестта, както виждаме, няма. Но от друга страна, просто идеята, че държавата има за задача да унифицира мисловната и духовна дейност на хората, е потресаваща и тиранична. Държавата може да организира само поведението на хората и да наказва за престъпления, но не и за изследване на учението за спасението и вечността и делото на Бог сред хората. В тази връзка непрестанните призиви от български националисти в последните 20 години за запазване на българската православна вяра и ограничаване на свободата на религията са заплаха за конституционните ценности в страната, точно толкова, колкото и поведението на агенцията за национална сигурност в тази насока.

Същността на ограничителния режим днес

Някой би възразил, че днес в България няма политически затворници и такива на съвестта. Да, така е. Но методите на издебниците са малко по-различни. Защо е нужно да затваряш някого в затвор, ако може да го изолираш от обществото поради собствените му страхове, и така да направиш посланието му ирелевантно за хората. Или обратното – да наплашиш обществото толкова от „сектите”, че на практика да обезсмислиш всеки опит за християнско свидетелство вън от и без това малката евангелска християнска общност. Ако отговорните държавни агенции и органи твърдят, че евангелистите заплашват реда и сигурността, кой ще си направи труда да чуе Евангелието, което тези християни проповядват? Още повече, хората биха приели проповедта като някакъв трик за подкопаване на тяхната лична сигурност и благосъстояние, и сами биха предприели действия срещу опасните „сектанти”.

Това се случи срещу Свидетелите на Йехова на 17 април, които също бяха част от споменатото бургаско писмо. Въпреки че тяхното богословие е силно встрани от библейското християнство, и на практика е ерес, атаката срещу тях беше не чрез методите на дебата и разискването, а на насилието, заплахата и враждата. Метод на действие, типичен за тълпата, която не мисли, а иска зрелища и е лесна за вкарване в действие след нужната идеологическа обработка на масите с мантрата „сектанти”, „опасни”, „различни”. Кой би си упражнил правото на свобода на словото и съвестта чрез публична проповед след такава демонстрация на насилие заради другомислие? Само този, който е готов да понесе физическо насилие заради посланието си.

Политика и вяра

Неизменно в български условия вярата, като основно право на човека да търси Бога и да му се покланя, е и политически проблем. Причината за това е силното идеологизиране на политиката. Тоест държавата не обслужва само практичните нужди на обществото от ред и справедливост. Тя е и идеолог на народа, тоест казва на хората какъв е задължителният им мироглед. Ето тук вече имаме проблем.

Но нека да си послужим с примери. Първият пример е това, че според българските закони религията не може да се използва за „политически цели”. А кой прави разграничението например при противопоставяне на публичната хомосексуалност дали вярващият действа от политически, морални или религиозни убеждения? Законодателят и в посткомунистически условия демонстрира страх от влиянието на религията в живота на хората.

Преди години моят добър приятел и колега адв. Иван Груйкин бе издигнат като възможен кандидат за президент от дясна политическа партия. Веднага по вестниците се появиха „компромати”, че той бил „евангелист” и че бил „сектант”. С този аргумент сякаш се изчерпаха както качествата на кандидата, така и неговите шансове да се включи в политическата надпревара за президентското място. Независимо от забележителните лични и професионални качества на г-н Груйкин, същите не можеха да бъдат предмет на дискусия, защото той бе различен от владеещите политическите лостове, и поради тези свои различия, би могъл да разклати статуквото.

Подобен е примера с друг, известен и утвърден политик – Мартин Димитров. Той също бе атакуван многократно в медиите за това, че бил „сектант” и „протестант”. Сякаш тези квалификации сами по себе си са морално осъдителни. Всъщност, те са – в условията на българския модел на обществено устройство и управление, където отклонението от колектива и масовото, унифицирано мислене обикновено е виждано като сектантско изстъпление. И там, където има политически интереси, има и шпиони, а и шпиономания.

Не бива у читателя да остава илюзията обаче, че моят стремеж е да правя промоция на някаква евангелско- християнска инвазия в политиката. Политическите стремежи у християните са плод на призванието на единици. Освен това, от няколкото опита за създаване на партии с християнски ценности не можем да кажем, че има сериозен успех. Нужно е време, за да се отърси самата църква от конформизма си със светските навици и методи на работа, за да може да предложи някаква истинска алтернатива на политическата сцена.

Нуждата от разделяне на религиозна институция и държава

Разделянето на църква и държава или джамия и държава, поради коренно различните цели на светската власт и духовната власт на църквата, светските дела следва да бъдат управлявани праведно, но не просто по църковному. Смесването на църковното и държавното води до продължителния колапс на тези взаимоотношения, илюстриран красноречиво от събитията в последните години, особено между държавата и православната църква.

С това твърдение обаче не отричаме взаимодействието между ДУХОВНОТО И ДЪРЖАВНОТО. Държавната власт винаги е под някакво духовно, тоест разбирай – религиозно или идеологическо светогледно влияние. Държавната власт е в апетитите на мнозина месиански настроени лидери, чиято идеология няма самочувствието, че е истинна, освен ако не е наложена на всички. Държавната власт е и в мечтите на масите гласоподаватели, които възлагат месиански мечти на своите светски лидери. Единственият важен въпрос обаче е коя духовност владее държавността?

Духовността, или по-скоро бездуховността, на отричащите Бога гневни атеисти владееше най-високите и най-ниските етажи по времето на комунизма. Светската държава настояваше на това всички да приемат нейната квази-божественост като автентична, и това да стане безкритично. В резултата на това приемане следваше поклонение на тази държавност и нейните атрибути. В какво се изразяваше това поклонение. За тези на възраст над 40 години днес e споменът за безкрайните недоброволни манифестации и скандирания „Ка- Пе – Ес - Ес- Бе – Ка - Пе, Ка-пе-ес-ес, бе-ка-пе (КПСС беше съветската комунистическа партия, а БКП – българската, б. авт.). Лозунгите, които тълпите трудови и селски колективи носеха ентусиазирано по поръчка на идеологическата ламя, която душеше държавата – комунистическата партия – също са показателни. Цитирам по спомен: „Да живее вечната и нерушима българо-съветска дружба!”, „Слава на Партията”, „Вечна дружба!”

Тези оркестрирани възгласи не са нищо друго, освен едно религиозно или квази-религиозно поклонение. Те са до голяма степен сравними с библейското старозветно и християнско поклонение към Бога.

Употребявам латинската представка „квази” ( с изглед на, сякаш е), единствено защото войнстващият атеизъм не се покланя директно на Бога, а сме свикнали да наричаме „религия” преди всичко тези вярвания и системи от вярвания, които сочат към Бог. Но иначе, в същността си войнстващият атеизъм е много силно духовно присъствие. То е духовност, която е контра-пункт, противопоставяне на Бога и обяснението на света чрез поклонението към Бога. Войнстващият атеизъм не е просто защита на тезата, че Бог не съществува. Той е битка и борба срещу правото на другите да търсят Бога и да твърдят, че са Го намерили и че Той е реалност. Затова е и войнстващ. Всред истинското християнство няма да намерите „войнстващи християни”. В този смисъл, войнстващият атеизъм, било той хуманистичен или комунистически, трудно допуска свобода на съвестта, ако това е религиозната съвест. Разбира се, ще срещнете надъхани християни, или квази-хриситяни, възпитани по комсомолски, и те може би ще изглеждат войнствено и войнстващи. Но те са такива не защото са християни, а точно обратното -- защото или не са зрели християни, или не са такива въобще. Така истинските Християни, последователите на Христос, които държат на Неговото учение и единственост като Спасител на човечеството, са непопулярни както сред войнстващите атеисти, така и сред войнстващите „хриситянстващи”.

В това разделение не включвам другите религии – войнстващия ислям, войнстващия индуизъм и въобще всяка войнстваща идеология, която няма истината и се бои от истината и може да прикрие себе си, че не е истина, като омаскари и обезобрази истината. Та в тези разделения, в този сблъсък на различен светоглед и идеологии, въпросът за предателството стои на равна нога с въпрос за лоялността.

Предателство и лоялност

Към кого сме лоялни преди всичко? Този, към когото сме лоялни, той определя кому се покланяме. Нашата лоялност формира и дефинира и нашата идентичност и самоопределение. Нашата способност да оправдаем предателството и смяната на лоялността е също част от това сложно уравнение.

По този начин обектът на лоялност на едни не е обект на лоялност на други. Предателството за едни е вярна служба за други. Тези, които комунистите наричаха „невъзвращенци” и „родоотстъпници”, всъщност бяха много будни патриоти, ако ползваме политическата терминология. Просто първите имаха държавната власт, с чиято принуда и чрез добавен терор успяваха да наложат своето разбиране за патриотизъм пред това на тези, които поради различното си разбиране за служба на родината живееха извън нея като „врагове на народа”. Така отправната точка за единство е в ръцете на този, който владее войската и полицията. Но правилна ли е тази парадигма? Гешев, царският полицейски инспектор, е експерт и детектив на века за едни и мъчител за други. Г. Димитров е пияница и предател за едни и лидер на народоосвободително движение за други. Художникът, изрисувал паметника на Съветската армия, е престъпник за вкопаните в миналото, а за хората, уморени от поклонението пред фалшиви военни идоли, е артист на века.

Има ли абсолютна точка която определя нашата лоялност? Нима само държавата, с нейната възможност чрез принуда да наложи една идеология, е единственият вариант на търсене на човешко, обществено и духовно единение?

Основната отправна точка

В света на плурализма тези различни лоялности трябва да са търпими. Винаги обаче войнстващата идеология има нетърпимост към всички лоялности, които не са насочени към нея. И в този свят на различни интереси, богове, идеологии и лоялности не е ли добре да има някакво единство? Под този претекст радетелите на духовното потисничество искат да наложат на всички, чрез метода на държавната принуда, я комунизъм, я ислям, я някаква пост-комунистическа форма на православна държавност.

Има точка на изпита на лоялността за всеки човек, и това е вярата в Христос. Лоялността към Бога, Неговата истина и избрания от Него начин за спасение на човечеството и отделната личност е разделителната линия. Затова всяко предателство, което донякъде е предателство срещу Христос и истината, е наистина такова. Предателят в очите на нацистите, който укрива еврейски семейства от депортиране всъщност не е предател, а благодетел. Предателят в очите на комунистите, който е бил допуснат до техните тайни, но отвратен от тях ги разгласява, не е предател, а герой, заради истината. Предателят в очите на наркокартела, който помага на властите да неутрализират наркобосовете, не е такъв, а защитник на законността и реда.

Оттук можем да си представим защо лоялността към Божието царство, прокламирано от Христос, се явява конкуренция на земните царства и техните владетели. Служителите на Христос и Царството на Бога не се състезават да бъдат непременно един от много участници в надпреварата за земната власт, защото духът и вечността не могат да служат като украшение на често пошлата политическа надежда, с която се украсяват лозунгите на политиците. Както по времето на Христос, тази конкуренция между земните царства и царстото на Бога не е поради политически причини, а поради духовни такива. Управляващите, които държат на политическия контрол във властта, търсят непременно да установят и идеологически такъв. Когато дискусията и плурализма са ограничени, нещата са някак си по-единни, по сигурни за хората, които са на власт; въпреки, че това единство е привидно. Божиите последователи обаче имат способността да бъдат независими от крайните измерения на надеждата в света, защото имат връзка с Бога.

Ненавистта на общество, което се противи на Бога срещу проповедниците на Христовото учение, е библейски предсказана. Общественото отхвърляне на християнското послание логично може да се прехвърли в действия на властите срещу вярващите. На първо място, сам Христос обявява, че омразата срещу него ще бъде доразвита в омраза срещу Неговите ученици.

Блажени сте, когато ви намразят човеците, и когато ви отлъчват от себе си и ви похулят и отхвърлят името ви като лошо, поради Човешкия Син; -- Лука 6:22.

В тази част „човеците” са хората, които не принадлежат на вярата. В друга част от учението си Христос заявява че самите християни ще се надигнат един срещу друг в търсене на истинската лоялност във вярата. Тоест комсомолските и войнстващи настроените ще нападнат тези, които вярват истински:

И тогава мнозина ще се съблазнят, и един друг ще се предадат, и един друг ще се намразят. -- Матей 24:10.

Това „тогава” е всъщност „днес”. Терминът „съблазнят” има значение на „ще се откажат от вярата”, „ще отстъпят” и „ще счетат, че вярата в Бога не си заслужава риска”. „Един друг ще се намразят” доказва тезата, че става дума за вярващи, последователи (или някои от тях поне привидно) на Христос. Подобна е тезата на апостол Павел в посланието му да вярващите в Галатия: в гл. 6 апостолът разяснява, че тези, които не искат да бъдат гонени заради Христос, са готови на религия, която държи на външните белези, но отрича „новото създание” като основа на Христовата вяра. Тоест, големият християнски мислител и практик отбелязва също вътрешно разделение в групата, която за външните хора изглежда единна – християните.

Всичко, казано дотук, е за да отбележим, че въпросът за предателството е въпрос за лоялността. От една страна, той е сложен, многообразен и противоречив въпрос, който иска внимателно изследване на човешката душа и морална мотивация. Юда Искариотски имаше своите мотиви да предаде Исус на враговете Му. Те може би му изглеждаха много важни и логични. От друга страна, проблемът е прост. Отправната точка е лоялност към Истината, от една страна, или към друга човешка идеология и удобно нагодима перспектива за живота. Юда, който първоначално е оправдал своето предателство, трябваше неизбежно да се изправи пред последствията на собствената си неспособност за различаване на важното от маловажното, и да изведе лоялността към Бога преди лоялността към политическите пристрастия. Угризенията на собствената му съвест, в противопоставяне на Бога и Спасителя, го доведоха до самоубийство.

Но каквито и да са философските и теологични обяснения, едно е ясно, че съвременните проявления на тайните служби в българската действителност имат своето библейско основание и обяснение. Разбира се, изборът на лоялност, към Бога и Христос, или към държавата и държавния идол, има своите последствия.

Как да направим разликата? Христос помогна на издебниците, които търсеха да го уловят в някаква политически неправилна позиция, да си отговорят на този въпрос. Кесарят, тоест държавата, има някаква територия на юрисдикция, но не по-малко Бог има претенция към нашата лоялност: Дайте на Бога Божието и на кесаря кесаревото. Къде се намира тази граница, кое принадлежи на Бога и кое на държавата, остава наша задача да установим и да устояваме. В никакъв случай обаче поклонението към държавата като към Бог не е част от учението, което ни даде Христос. А сякаш тези теза витае в умовете на хората, а и на църковните водачи до този момент, без да е критично разгледана от богословска страна.

В заключение

Това, че предателството е добре позната исторически и библейски категория, и че мотивите за смяна на лоялностите са често сложни и многопластови, не означава, че предателството е морално неутрална категория. Напротив. Смяната на лоялността към злото в лоялност към доброто не е предателство, а морален подвиг.

Когото говорим за предателството и шпионирането в религиозната сфера, особено за държавната намеса чрез агенти и тайни служби във вярата и съвестта на хората с християнски убеждения, държавата не е от добрите, а от лошите. Доказателствата за това се съдържат не само в Библията, която определя зло като отклонение от Божиите принципи и ролята на държавата (управниците) в справедливото поддържане на законвия ред (Римляни 13). Те са и в самите висши закони, приети от държавата, чиито тайни служби нарушават принципите, залегнали в тези закони (свобода на религията и съвестта в КРБ и ЕКПЧ), и превръщат неконтролираната мисъл в заплаха за общественото благо. Заплаха, която реално не съществува. А войнстващият атеизъм, било той в комунистически или пост-комунистически условия, е зло. Зли са и силите, които използват държавата, дадена ни от Бога да поддържа ред и справедливост, като оръдие на собствената си фалшива идеология или религия, в която няма място за Истината.

Свобода за всеки © 2011. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.


v_kostov_smallВиктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Fuller Theological Seminary, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта и свободата на религията от 1992 година.  Главен редактор и издател на „Свобода за всеки”.