Атина и Йерусалим: Богословски основания за християнското публично свидетелство и съвременната култура

Написана от Венимин Пеев

Църквата е изоставила дълга си да бъде сол на културата” (Франсис Шефър, 1982 г.)

 

Символите на градовете Атина и Йерусалим, които ще бъдат предмет на тази лекция, са заимствани от едно прочуто изказване на раннохристиянския адвокат и теолог Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (ок. 160-ок. 223). В епохата на Тертулиан започва да се прокрадва рязко разграничаване на двата символа – първият - Атина, като модел на враждебните спрямо християнството политика, култура, религия и морал, и вторият - Йерусалим, като гоненото, изтерзаното, унижаваното християнство. Тези два символа ще се окажат твърде устойчиви през последвалите векове на християнската история и ще ги срещнем дори през ХХ век, когато руският религиозен философ Лев Шестов (1866-1938) отново ще припомни Тертулиановото им противопоставяне.1 Разбира се, подети от вълните на времето, по тях полепват песъчинките на различни мисловни и религиозни тенденции, но в своята дълбинна същност те остават едни и същи.

Няма друг латински християнски автор, а може би и друг християнски елинистичен автор, който да поляризира толкова остро Атина и Йерусалим. С трагично извисен замах Тертулиан сипе реторични въпроси към аудиторията:

Какво общо има наистина между Атина и Йерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата? Какво общо има между еретици и християни?... Откажете се от всички опити да произведете пъстро християнство от стоическо, платоническо и диалектическо съчинителство! Не искаме никакви любопитни диспути, след като притежаваме Христа Исуса, никакво изследване, след като сме се наслаждавали на Евангелието! С нашата вяра ние не искаме друго вярване!2

Този пасаж се превръща в “Манифест” на християнския (а и политическия!) консерватизъм през вековете. Ехо от него ще чуваме много често в сферата на политиката, културата и религията, отекващо в крайни шовинистични и сектантски нюанси. Становището на Тертулиан обаче не бива да се приема като модел за адекватна ориентация в обществено-политическата и културна обстановка, в която живеем. Тертулиан в действителност не отхвърля изобщо ползата от философското мислене, светската култура и християнското активно участие в живота на обществото. Зад бляскавия му и остър като меч стил на отрицанието всъщност прозира стоманата на определена философско-теологична позиция. Тертулиан изразява един християнски мироглед, който, ако бъде правилно интерпретиран, разбран и приложен в нашата действителност, може да принесе огромна полза за утвърждаване авторитета на съвременните християни в българското общество.

Затова в настоящата лекция, базирайки се върху този Тертулианов пасаж, ще изложа тезата, че съвременният християнин, който е гражданин на духовния Йерусалим, може и трябва да играе активна и конструктивна роля в съвременното българско общество, което е един вид образ на Тертулиановата Атина. Ще развия тезата си, като разгледам три възможни опции: 1) “Йерусалим” или “Атина”; 2) “Йерусалим” и “Атина”; 3) “Йерусалим” във “Атина”.

 

  1. Йерусалим” или “Атина”

 

Това е опцията на алтернативата: или ... или... Това е опцията: ние или другите, т. е. само едните. Това е опцията на белия или черния цвят. Това е опцията на отделянето и противопоставянето на християнството по отношение на останалата част на света, в който живеем. Избираме или Израил, или Египет. Движим се или с овцете, или с козите. Покланяме се или на Бога, или служим на Цезар. Вярваме или не вярваме. Християни сме или сме езичници. Къпем се в лъчите на слънцето на правдата или разпъваме шатър в долината на мрака. Изразена по този начин, тази опция изглежда елементарна и изборът ни се струва много лесен. Някой би казал, че тъкмо по този начин са изглеждали нещата в епохата на Тертулиан и така трябва да бъдат разбирани и днес. Ние избираме белия цвят, а другите нека тъмнеят под черния!

Но такава ли е интерпретацията на Тертулиан? В известен смисъл апологетът върви в такава посока, но това е предизвикано от конкретна политическа ситуация. Не бихме могли да разберем рязко негативната позиция на християнския апологет срещу символа на “Атина” – езическата култура, римската имперска администрация, морала в античния свят – без да установим първо философската му позиция. Тертулиан безспорно има дълбоки основания да противопоставя и отхвърля “Атина”, защото политическият дух на “Атина” е грубо враждебен към “Йерусалим”. Ако прочетем неговата “Апология на християнството”, ще установим, че влизайки в ролята на главен прокурор на Христовото царство, той обвинява представителите на всички обществени прослойки в Римската империя: император, сенат, магистрати, жреци, патриции и плебеи. Обвинението му към цялата нехристиянска общност се свежда до това, че езичниците постъпват несправедливо с християните, третирайки ги като безправни роби. Следователно в Римската империя през ІІ-ри век се е провеждала една дискриминационна политика спрямо християните на религиозно-политически принцип, независимо от етническата им или социална принадлежност. Тогава определението “християнин” било подигравателно и оскърбително (срв. Деян. 11:26; 26:28; І Петр. 4:16)3. То било отъждествявано с “враговете” на римския император и народ. То било синоним на аморалност и нечовешки престъпления. Тертулиан негодува, че официално християните били обвинявани в устройването на тиестовски4 вечéри, отдавали се на човекоядство и се впускали в едиповски кръвосмешения.5 Тези злонамерени клевети били част от антихристиянската пропаганда, защото още в началото на ІІ в. християнството било толкова разпространено из Римската империя, щото било смятано от някои за сериозна заплаха за властта и държавната религия.

В близкото минало и дори в наши дни такива клеветнически прийоми все още продължават да се използват. Комунистическата пропагандна машина правеше опити допреди двайсетина години да представи пред обществото активните християнски представители като “врагове на народа” и “врагове на социализма”. Особено евангелските християни в България бяха дискриминирани до такава степен, че атаките срещу тях ставаха все по-открити и безпардонни. Децата на евангелските християни бяха тероризирани в училище от дружинни ръководители, комсомолски и партийни секретари и директори. Студенти бяха изключвани от университетите, след като опитите да бъдат завербувани за комунистическата идеология се проваляха. Работници и служители бяха уволнявани често само поради това, че са редовни членове на дадена евангелска общност. Евангелските християни в България са единствената християнска общност, срещу която бяха скалъпени два шумни процеса – един в края на 40-те години и друг в края на 70-те години на ХХ в. Евангелските християни в България дадоха и свидни жертви – п-р Георги Тодоров (В. Търново), дякон Натанаил Цачев (Троян), Стефан Николов (Шумен) и др. ревностни служители.

Прийомите на Римската администрация от епохата на Тертулиан и комунистическата идеологическа машина от близкото минало продължават да се прилагат. Макар и спорадично, все още се подемат клеветнически кампании в общественото пространство, целящи да злепоставят евангелските християни пред българския народ. Използват се незначителни поводи, за да се раздуха омраза срещу българския евангелизъм и неговите дейци. Впрягат се медиите и интернет пространството, за да се натрапят на общественото внимание същите ужасни характеристики, срещу които се възмущава Тертулиан.

Нека приведа един случай, който е показателен за изразеното от мен становище. На 18 май 2010 г. в гр. Перник бе проведен дискусионен форум “Християнските ценности и демократичната държава” под патронажа на областния управител инж. Иво Петров и инициативата на Духовния обществен съвет в града.6 На този форум присъстваха много представители на пернишките институции и общественост, официални и неофициални християнски представители, депутати и др. Аз не бях сред официално поканените участници, въпреки че областният управител и Духовният обществен съвет знаят за моето съществуване и квалификация. На форума присъстваха значителен брой представители на Българската православна църква и официално представителство на Св. Синод. Форумът трябваше да дискутира и идеята за въвеждане на Вероучение в училищата.

Като главен говорител по неведоми линии бе поканен о. Никанор от Гигинския монастир, който трябваше да говори за възможните начини, по които следва да се възпитава младото поколение в духа на християнските ценности. Словото му бе шокиращо със своята некомпетентност като концепции, принципи и методи на възпитание и бе сведено до нелепата идея “да се насаждат християнските ценности с пръчка”, защото така ни учели св. цар Соломон и св. Йоан Златоуст. Освен това семейството, училището и демократичната държава бяха нарочени за това, че са виновни за “изпускането” на младото поколение. Всички християнски “секти” и “ереси”, сред които бяха визирани евангелските общества, също бяха наредени в редицата на “виновниците” за лошото възпитание на младото поколение. Бе обявено, че само Българската православна църква можела да оправи положението, но всички горепосочени “виновници” пречели на нейните прекрасни намерения. Когато бе дадена думата за изказвания, се намесих веднага, като възразих, че говорителят отправя необосновани хули срещу семейството, училището, църковните общности, обществото и държавата – една тактика, която служи на идеологията на разделението в обществото и води към ненужен антагонизъм. Ако искаме на дело да постигнем християнско възпитание на децата, трябва да обединим усилията си – независимо каква институция или конфесия представляваме. “В едно демократическо общество трябва да бъде дадена възможност на всеки да даде своята лепта в изграждането на християнските ценности” – подчертах в заключение. Бях приятно изненадан, че последвалите изказвания подкрепиха моята теза, а не тезата на официалния говорител. Този факт ми показа, че вече не е време за чертаене на разделителни линии и използването на робовладелска, феодална и тоталитарна реторика. Времето на Студената война е отминало и Берлинската стена е съборена. Демократичната държава и днешното общество в България трябва да признаят необходимостта от сътрудничество с всички добронамерени представителства, включително и евангелските общности. Клеветническите кампании срещу нас трябва да бъдат изпратени в архива на тоталитарното мислене. Днес ние вече сме европейци и нашите идеи и дела трябва да бъдат маркирани с характеристиките на цивилизованите общества!

 

  1. Йерусалим” и “Атина”

 

В епохата на постмодерното човечество не могат да се натрапват алтернативи. Ретроградно е днес да се избира или Йерусалим, или Атина в обществените дейности, т. е. една част от обществото – светска или религиозна – да отнема правото на останалите да бъдат полезни на останалите хора в своите дейности. Социалният философ от близкото минало Карл Попър (1902-1994) каза преди двайсетина години в едно интервю пред сп. Der Spiegel, че всички ние днес сме морално отговорни пред бъдещето. “Трябва да направим най-доброто, на което сме способни – подчерта Попър – без каквито и да е иделогически очила дори и тогава, когато перспективите не са най-добри”.7 Попър, който е известен като един от най-проникновените съвременни критици на марксистката идеология, обяви необходимостта от едно “отворено общество8, което е единствено адекватната демократична формация за епохата на пост-модерността. В отвореното общество конфликтите между хората на политическа, расова, религиозна основа трябва да бъдат сведени до минимум, защото ние сме отговорни пред своите деца и внуци за начина, по който общуваме помежду си.

Аз не споделям някои от възгледите на Попър по отношение на религията и възможността да се предсказва бъдещето, но що се отнася до необходимостта антагонизмът между носителите на различни философии и идеологически системи да бъде туширан, се присъединявам с цялата си душа към неговия апел. Човечеството и планетата нямат бъдеще, ако разравят и активизират старите си минни полета!

В областта на културата християните в източната част на съвременния свят притежават традиции, които не противопоставят така рязко като Тертулиан “Йерусалим” и “Атина”. Дори бих казал, че в Западната Църква негативистичният мотив на картагенския апологет срещу “Атина” като че ли се подема през вековете и от други видни църковни дейци, които разделят класическата философия и култура от християнската религия, разума - от вярата и ги противопоставят като “смъртни врагове”. Ще посоча само два примера. Аврелий Августин (354-430), който е един от най-ерудираните християнски писатели за всички времена, смята, че “нещастен е човекът, който всичко това (т. е. философията, литературата, науката) знае, но Тебе (т. е. Бога) не знае, а блажен е оня, който Те знае, макар и друго да не знае”.9 Бащата на Реформацията Мартин Лутер (1483-1546), който е бивш преподавател по класическа философия и много добър познавач на Платон и Аристотел, отрича положителната роля на разума в човешкия живот. С характерния си остър метафоричен език Лутер определя “г-жа Разум” като “изменница спрямо Бога”.10 Нещо повече, реформаторът квалифицира разума като “най-голямата блудница, която дяволът е имал”.11 И днес има християнски водачи и доктрини, които се изразяват презрително към философските познания, художествената литература, науката и светската култура изобщо. Макар и сведен до възможно най-елементарното ниво, популярният у нас сектантски апел: “Четете само Библията” илюстрира такава една анти-културна тенденция, която се е съхранила в някои християнски кръгове. Основателна ли е тя обаче? Тертулиан, Августин и Мартин Лутер са имали своите конкретни политически, а не културни основания, за да реагират по такъв начин. Тертулиан се противопоставя на римската имперска политика срещу християните. Аврелий Августин се бори срещу опасната пропаганда на манихейците. Мартин Лутер въстава срещу небиблейските учения в римокатолицизма, които са заразени от езическата философия и логически конструкции на Аристотел.

В източната част на християнството още от самото му начало се установява едно по-благосклонно отношение към културните плодове на “Атина”. Видни християнски мислители като Юстин Философ, Климент Александрийски, Ориген, Василий Велики, Григорий Нисийски и мн. други са били отлични познавачи на езическата култура и това е било най-силното им защитно оръжие срещу нападките на техните противници. Тези достойни мъже съчетавали успешно мощта на разума и всеотдайността на християнската вяра. А нима ап. Павел, който държа такава блестяща философско-религиозна реч на Ареопага пред избрано слушателство от епикурейски и стоически философи (Деян. 17:22-31), не е убедителен пример за благоприятните възможности “Йерусалим” и “Атина” да бъдат помирени? Последователите на философа Епикур и мисионерите на стоицизма били непримирими врагове, но след финала на Павловата реч поне половината от тях се съгласяват в едно: “За това пак искаме да те слушаме” (ст. 32 б). Речта на християнския мъдрец принася и реални плодове – в истинността на християнските принципи е убеден Дионисий Ареопагит (ст. 34), който сам ще стане родоначалник на една християнска философия.

Мисля, че тези примери са достатъчни за днешното слушателство, за да се убеди в истината, че ако успеем да се издигнем до нивото на съвременната философия, наука и култура, ще можем да поднесем едно по-успешно послание на света от Христово име. Само емоционалност, ентусиазъм и реторични способности не са достатъчни! Нуждаем се необходимите средства, знания и умения, за да бъдем чути, разбрани и възприети. Длъжни сме да признаем, че в днешното широко информирано, достатъчно образовано и критично общество една успешна мисионерска стратегия изисква помирението между “Йерусалим” и “Атина”. Съвременният проповедник и благовестител трябва да се поучи от герои на вярата като споменатите по-горе църковни учители и да следва образеца на ап. Павел, за да бъдат спечелени за Христа мнозина Дионисиевци! Василий Велики препоръчва на младите християни в едно специално слово по тази тема12 да усвояват богатствата на елинистичната култура, защото, ако вярата дава хранителни духовни плодове, знанията, получени от “Атина”, са листата в короната на дървото, които ги запазват от чуждо посегателство. Василий Велики определя извънхристиянските знания като “украса” и “защита” на ума. Смятам, че тази илюстрация е достатъчно красноречива подкрепа за необходимостта от сътрудничество между “Йерусалим” и “Атина”.

Един от най-впечатляващите примери на такъв синхрон в съвременното протестантско християнство е големият философ и пастир Франсис Шефър (1912-1984). След особено успешно 10-годишно служение в родината си Шефър се установява в швейцарските Алпи, където основава през 1955 г. прочутия център L’Abri (“Заслонът”). Идеята му е да се среща с представители на интелигенцията, които са попаднали под влиянието на песимистичните настроения, породени след края на Втората световна война и заплахата за ново разделяне на човечеството. Шефър написва “Християнски манифест” (1981), който представлява една реплика срещу “Манифест на комунистическата партия” (1848) на Маркс и Енгелс. Докато манифестът на комунистите открито настоява за разделяне и противопоставяне на човечеството на два лагера, на което светът е свидетел през последните две столетия, манифестът на християните има за цел да обединява хората. Докато “Комунистическият манифест” настоява двете враждуващи половини в тогавашна Европа да се вкопчат в смъртоносна схватка, “Християнският манифест” апелира Божието царство да бъде установено на земята реално, а не есхатологически с благодатта на Христовата любов. Докато манифестът на комунистите призовава към военно въоръжаване, манифестът на християните насочва вниманието към ценностите на човешката култура. Шефър отправи преди две десетилетия основателен упрек към християните: “Църквата е изоставила дълга си да бъде сол на културата!”13

 

  1. Йерусалим” в “Атина”

 

Когато говорим за богословски основания за необходимостта от християнско свидетелство в съвременното общество, трябва преди всичко да си припомним онова прошение, което нашият Господ Исус Христос отправя към небесния Си Отец в Първосвещеническата молитва: “Аз им предадох Твоето слово; и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него. Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия. Те не са от света, както и Аз не съм от света” (Йоан 17:14-16). От тези думи на Христа можем да извлечем следните теологични принципи: (1) Христовото учение е различно от онова, което светът предлага, т. е. “Йерусалим” и “Атина” са същностно различни; (2) Светът се отнася с омраза към Христовите последователи, т. е. “Атина” поражда враждебност към “Йерусалим”; (3) Въпреки това обаче Христовото намерение не е да противопостави християните от света, т. е. “Йерусалим” трябва да продължи да служи във “Атина”. “Йерусалим” и “Атина” не могат да се смесят и слеят. По своята дълбинна същност те са различни, но “Йерусалим” не е изваден от и противопоставен на “Атина”. Мястото и служението на “Йерусалим” е в самото сърце на “Атина”, защото такава е Божията воля.

Христовата стратегия за християнската роля в обществото е целенасочена. Въпреки често негативно изразяваното отношение на представителите на официалните светски и религиозни институции към посветените християни, те са призовани да служат по най-добрия начин на своето общество. Това касае не само специфичната им вероизповедна, богослужебна или благотворителна дейност. Посветените християни могат да бъдат полезни в областите на политиката, науката, културата. Особено в науката и културата може да се види благотворното присъствие и влияние на вярващия в Христа човек.

Един впечатляващ пример на учен и културен деец е руският свещ. Павел Флоренски (1882-вер. 1937). Последните му години преминават в заточение по време на сталинисткия режим и вероятно е убит още преди избухването на Втората световна война. Като православен свещеник и професор по няколко богословски дисциплини, свещ. Флоренски работи успешно както в областите на хуманитаристиката, така и в положителните науки. Той е математик, физик, физиолог, инженер, геодезист, изкуствовед, естет, писател, философ. Има научни разработки и оригинални проекти във всички области, в които е работил. Оставил е ярки следи и в сферата на руската и световната култура. Мнозина изследователи го сравняват по дълбочината на неговия ум и широтата на интересите му с Леонардо да Винчи, Блез Паскал, Михаил Ломоносов.14 Влиянието на свещ. Флоренски в неговата родина е огромно и остава непомрачено, въпреки жестоките репресии на болшевишкия режим. С живота и делото си той изпълнява Христовото намерение да бъде оставен в света, но да бъде опазен духом от лукавия.

Защо припомням този пример на днешния форум? Защото реално успешното свидетелство на християнина в съвременната епоха е на сцената на обществения и културен живот. Личното благовестие и църковното служение имат своето достойно място в християнския ни живот. Ако ние останем обаче фокусирани единствено върху непосредствената си църковническа или мисионерска дейност, има реална опасност да останем в самоизолация. Ще бъдем граждани на “Йерусалим”, който е обърнал гръб на “Атина”. Между нас и обществото ще зее пропастта на отчуждението, в която ще продължават да се раждат и размножават демоните на антагонизма. Обществото ще създава своя собствена култура, която няма да бъде, както алармира Франсис Шефър, осолена от благотворното християнско присъствие.

В заключение бих искал да привлека вниманието на участниците в този форум към един прецедент в родната ни култура. Става дума за писателя и мислителя Стоян Михайловски (1856-1927). Авторът на химна “Върви, народе възродени” е единственият крупен творец от първата половина на ХХ в. не само у нас, но може да се каже – и на Балканите, чието литературно-философско творчество и обществено дело представлява почти изцяло превъплъщение на християнското учение и нравствени принципи.15 Руснаците имат Толстой, Соловьов, Булгаков, Флоренски. Поляците имат Сенкевич. Ние имаме Михайловски. Общото между тези творци в епохата на модерността е тяхната визия за централната роля на християнството в съвременната култура. Михайловски заявява: “Историята на Българската църква, това е историята на българската култура и държава, и следователно, измяна на българските идеали ще извършат тия, които спират развоя и свободата на българското църковно дело”16. В това мнение личи безкомпромисната убеденост на един голям творец, че християнство и култура за неотделими ценности за нашия народ. Противното становище е “измяна” не само спрямо родните ни традиции, но и спрямо повелята на Христа - “Йерусалим” да бъде активен във “Атина”. В епохата на постмодерността у нас знамето на този завет се носи от редакторите на сп. “Християнство и култура”, но то има подчертана православна насоченост.

Какво прави българският евангелизъм за активно участие в културния живот на страната ни? Опасявам се, че прави много малко. Бих определил без реверанси дискусионния форум “Бог и цезар” като една много сериозна заявка за навлизане в културния свят на страната ни. Трябва да признаем обаче, че форумът се сблъсква с трудности от страна на някои евангелски дейци, чието тесногръдо мислене не се е променило от времето на тоталитаризма. Те все още живеят в своето егоистично минало и не са разбрали, че Берлинската стена на разделението бе съборена от нашите ръце преди двайсетина години. Те живеят все още в някое от най-мрачните кварталчета на своя “Йерусалим”, предпочитайки разделението и антагонизма. Подобна религиозна идеология е неадекватна за нашето време, което е време на единението. Днес ние сме призовани да изградим своя духовен “Йерусалим” във “Атина”! Такава е повелята на Основателя на християнската вяра: “Вие сте солта на земята... Вие сте виделината на света” (Мат. 5:13-14).


Бележки

1 Шестов, Л. Атина и Иерусалим. – В: Шестов, Л. Съчинения в 4 т. Т. 4. С., Изд. “Захарий Стоянов/УИ “Св. Кл. Охридски”, 2004.
2 Tertullian, De prescriptione haereticorum (Опровержение на еретиците), VII.
3 Вж. Поснов, М. История на християнската църква в 3 т. Т. 1. С., “Анубис”, 1993. 85.
4 По името на Тиест, който в гръцката митология бил поканен от своя брат-близнак Атрей на вечеря, на която ял – без да знае – месо от собствените си деца.
5 Тертулиан. Апология на християнството. І.7-10.
6 Вж. М. Грозданова, “Християнските ценности сблъскаха противоположни мнения в Перник”. – В: в. “Вяра” (18 май 2010).
7 Попър, К. “Да воюваме в името на мира”. – В: Попър, К. Целият живот е решаване на проблеми. С., “Калъс и Космополит”, 2005. 150.
8 Вж. Попър, К. Отвореното общество и неговите врагове. Т. 1 2. С., Изд. “Отворено общество”, 1995.
9 Августин. Изповеди. V.ІV.7.
10 D. Martin Luthers Werke. Kritische Gesamtausgabe. In 58 Bände Böhlau, 1833. B. 10/1, 326.
11 Ibid. B. 51, 126.
12 Basil. “Address to Young Men on the Right Use of Greek Literature”. – In: Padelford, Fr. M. Essays on the Study and Use of Poetry by Plutarch and Basil the Great. Yale Studies in English 15 (1902). 99-120.
13 Schaeffer, Fr. “A Christian Manifesto” (a sermon, delivered in 1982).
14 Бердяев, Н. Съчинения в 6 т. Т. 6: Самопознанието. С., Изд. “Захарий Стоянов”, 2007. 473. Лосский, Н. История русской философии. Москва, “Высшая школа, 1991. 229.
15 Вж. Пенков, Д. Религиозни аспекти в творчеството на Иван Вазов и Стоян Михайловски. С., УИ “Св. Кл. Охридски”, 2009. 52.
16 Църковен вестник, бр. 24 (1922). Цит. по: Пенков, Д. Цит. съч. 102.


veniamin_peev_smallВениамин Пеев е възпитан в посветено християнско семейство, в което вярата в Христос като Божи Син и Спасител стои на първо място. Този основен протестантски принцип предизвиква редица неблагоприятни последици в неговия живот. Като първокурсник във филологическия факултет на Великотърновския университет

“Св. Св. Кирил и Методий” е изключен за това, че завежда свои състуденти на великденска литургия (1970). Записва и се дипломира като богослов в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (1978). Поради протестантския си произход се посвещава на 10-годишна пасторска дейност в Съюза на ЕПЦ (до 1989), но напуска тази организация в знак на несъгласие с политиката на нейното ръководство към тоталитарния режим. Оттогава се посвещава на научна богословска и преподавателска дейност. Д-р Пееев е специализирал библеистика в Лайпцигския университет (1990). Придобива магистърска степен по библейска херменевтика в Теологичния факултет на лондонския Университет Брунел (1994). През 2009 г. защитава успешно дисертацията си в областта на руската религиозна философия в НБУ (София). Неговите научни интереси са в областта на религиозната философия и модерната и пост-модерна теология. Автор е на наскоро излязлото от печат изследване за “Съвременните богословски системи” след Просвещението (2009).