Съвременни механизми на тоталитаризма: Проектозакон за детето – Март 2012

Написана от Уводни думи на редактора

Всички статии в този брой имат един общ тон – скептицизъм и недоверие към способността и намеренията на държавата по отношение на родителството и децата. И с основание. Когато държавата, тоест светската управа, реши да бърка в душите на хората, тя няма проблем да се разпорежда с най-съкровените аспекти на човешката личност и съществувание. Точно такава, запазена от държавна намеса, област за хората е семейството, отношенията родители-деца, семейната обич и щастие. Българската светска управа, по типичен от миналото атеистичен образец, отново не зачете тази сакралност на семейната територия с остро дебатирания проект за Закон за детето. Редица родители, личности и организации, сред които и „Свобода за всеки – адвокати”, се противопоставиха на проекта по морални, етични, правни и лични съображения. Най-личният от всички мотиви е желанието на родителя да запази децата си от зло. Критиките към проекта за закон разкриха именно злото, което е укрито в него. Това не пиша с цел да обвиня личностите в съответните ресорни институции и организации, улисани в своите програми и уловени във водовъртежа на незабележимата идеологическа война срещу семейната и всякаква друга богоустановена власт и същност. Но за тях стои въпросът, дали добрият човек в злата система остава добър и изпълнява само заповеди?

Някои биха задали въпроса доколко темата е свързана с основния фокус на списанието „Свобода за всеки”. Отговорът ми е – изцяло. Семейството е боговдъхновена институция. И въпреки че в историята на човечеството езическият модел е взимал връх или е доминирал в една или друга цивилизация, практикуването на семейните отношения се различава в незначителни детайли сред различните култури. Основната клетка на семейството винаги е била една, и такава ще остане – връзка на любов и посвещение между един мъж и една жена, които раждат деца, плод на тази връзка. Във фундамента си семейството и връзката родители-деца е религиозен и християнски принцип. Никакъв опит за идеологическо, пропагандно и законодателно предефиниране на този принцип няма да промени същността му. Също както вярата не може да бъде отнета, въпреки че може да бъде ограничена от държавата, семейството може да бъде законово предефинирано, но всякакви нови и измислени и уродливи форми на „семейственост” ще се разпаднат и ще доведат до по-пълната деградация на личностите, които ги практикуват, и на народите, които ги въвеждат.

Защитата на семейството е защита на вярата и свободата вярата да бъде практикувана. Планираната разруха на семейството е война срещу плана на Създателя за любов и щастие. Войната срещу семейството е бунт срещу Бога и срещу фундаментални аспекти на творческият Му дизайн. Този модел е видим директно и индиректно във визирания законопроект. Но аз дори не споменавам в моето есе чл. 23, ал. 3 от ПЗД, в който държавата отново закриля децата „въвлечени в религиозна дейност”. Грозното лице на войнстващия атеизъм, понагримирано с „европейски стандарти”, се показва иззад ъгъла на историята, за да ни учи как да си възпитаваме децата и да се страхуваме да ги водим към вярата и Бога. Но тезата за атеистичната идеологическа държава е видима от всичко останало, казано тук, и от самата антисемейна същност на критикувания законопроект, въпреки че е достойна за отделно изследване.

В този смисъл, бунтът на светската държава срещу Божия закон, чрез предефиниране на семейния модел, е изцяло в категорията на преценката за това кое е Божие и кое – на кесаря. Тази преценка е въпрос на вяра, светоглед и убеждения – религиозни или атеистични.

Поради тази причина предефинирането на пола и на семейството вече е и ще остане в центъра на битката за основни човешки права, справедливост и свобода.

За тази война на идеологии говори Петър Порумбачанов в своята статия. Радослава Петкова сочи конкретни примери, в които тезата от дебатите по законопроекта, че социалните работници не били „някакви дяволи” на практика подлежи на проверка, ако те обслужват политика за противопоставяне на родители и деца. Роджър Кишка представя международноправни аргументи защо проектът за Закон за детето е радикален и ненужен. Вили Алтънов поставя ПЗД в по-широкия план на типичната за българското общество и държавност социална несправедливост. Явор Костов представя дисидентската и авторска нетърпимост към сухото и безжизнено отношение към семейството на ПЗД и „новия морал”, който стои зад него. Борис Танушев повдига темата за физическото наказание от родители във френския контекст, като го сравнява с българската ситуация.

Моята статия документира и разяснява редица подходи, юридически и идеологически, за преформулиране на ценностите с цел реализацията на тоталния механизъм на контрол на хората и тяхното право на семейна обич. Тези подходи са именно скритите механизми на съвременния тоталитаризъм.