Печат

Мъчениците на държавната грижа

Радослава Петкова

Малко са хората днес, които разбират какво е да си мъченик. Отстояването на някакви ценности и идеи с цената на страдание едва ли би могло да бъде по-далеч от съвременния начин на живот, който е съсредоточен върху постигането на максимално удоволствие и търсене на забавления. И все пак мъчениците не са престанали да съществуват. Те се появяват винаги, когато държавата се опитва да санкционира и контролира области, които са извън нейната компетентност. Мъченичеството е сблъсък между силата на принудата, която привежда в изпълнение действащия закон, и съвестта на хората, която не може да се примири с абсурдността на поредната тирания.

Обикновено сме свикнали да мислим за мъчениците като за аскети с изпити лица, които са хвърлени на арената на римските амфитеатри за да бъдат разкъсани от зверовете. Или като за смели журналисти, които не могат да замълчат пред неправдата, дори с цената на своето уволнение, или даже физическо ликвидиране. Днес обаче, все повече нараства броят на един по-необичаен тип мъченици – родителите, на които държавата е отнела децата заради несъответствието на техните родителски грижи с държавния стандарт.

Държавен стандарт за родителски грижи

Семейството, родителите и децата винаги са заемали централно място в живота на всеки един човек. Векове наред общността на участниците в семейството е била регулирана от религиозни норми, чиято цел е съхранението на отношенията между бащата и майката и осигуряване на грижа и приемственост между тях и децата. „Почитай баща си и майка си” е една от десетте заповеди в Библията, и то първата заповед с обещание „за да ти бъде добре и да живееш дълго”. Затова семейството се възприема масово като основната клетка на обществото, а родителите – като хората, които имат най-голяма роля за възпитанието и оформянето на следващото поколение.

Естествено, в историята не липсват примери, в които държавата е правила опит да нахлуе в тези деликатни отношения под предлог да защити своята власт. Дали ще се опита да убива деца като временна мярка за контрол над числеността на неблагонадеждно население (Египет спрямо децата на евреите), или ще се опита да съсредоточи в ръцете си възпитанието и образованието на децата, за да си осигури силна армия (Спарта), или ще взема периодично момчета, които да обучи и използва срещу техния собствен народ (Османската империя), държавата е показвала, че може да престъпва границите на семейството и да посяга на децата. Но тези тиранични експерименти са показали своя исторически провал и не са създали трайна традиция. Или поне доскоро е било така, докато правилото за намеса на държавата в отношенията между родители и деца е било само за случаи, когато е застрашен животът и благополучието на детето.

Но вече не е. С проекта за Закон за детето държавата излиза от това ограничение и се конституира като архи-родител, който делегира и разписва функциите на фактическите родители. Самото наличие на държавни предписания за позитивно родителство, т.е. за добросъвестни родителски грижи, предполага некомпетентността на родителите да преценяват какво е най-доброто за децата им. Тук не говорим за закрила на деца от родители побойници, от занемаряване, просия по улиците и проституция, а за разминаване между възгледите на родителите и на държавата по отношение на важни аспекти като здравеопазването, образованието и възпитанието на децата. Не може и не трябва държавата да вменява като право на детето имунизации и това да се тълкува като задължение (чл. 28).

Какво би станало, ако всеки информиран отказ на родители да ваксинират децата си бъде тълкуван като нарушаване на правата на последните и бъде използван като повод децата им да бъдат характеризирани като „деца в риск”? Друг пример е политиката на държавата по отношение на сексуалната просвета. Чл. 29 ясно казва, че държавата се заема със сексуална просвета на деца на възраст, която за много родители е прекалено крехка и неподходяща, и с партньори – нестопански организации, които родителите може да не одобряват. И ако държавата провежда тази политика под мотото „право на информираност и образование”, за родителите въпросът се свежда до застрашаване на моралната и физическа цялост на децата им, тласкането им към действия, които ще им нанесат лоши последствия.

Образованието е друга гореща точка на конфликт между държавата и родителите. Държавата отдавна е предявила претенции за монополна позиция в тази сфера, която дълго време е била приемана от родителите за неизбежна реалност. През последните двадесет години нормалността на тази позиция започна да се пропуква под тежестта на упадъка на нашата образователна система, когато на все повече родители им се отвориха очите за необходимостта от алтернатива. И който има желание и възможност – се опитва да я осигури, защото образованието е наистина важна инвестиция в бъдещето на децата. Да, но тук държавата не дава алтернатива и свобода.

Чл. 34 казва, че детето има право на образование, което се получава по реда, предвиден в Закона за просветата. А последният проектозакон за предучилищното и училищното образование, който бе представен, не само, че не дава възможност за свобода и алтернатива, но дори смъква допълнително задължителната възраст на 4 години, с абсурдния мотив, че естествената среда на децата е в детската градина и училището, като че ли те се раждат там.

Частната родителска инициатива, която през изминалите години създаде успешни форми на образование като домашни училища и родителски кооперативи, не е предвидена в закона, и децата, които получават предучилищното и училищното си образование по този алтернативен начин, се считат от закона като деца, лишени от образование, без въобще да се разглеждат техните успехи и постижения, които не са никак малко, и без въобще да се признава, че самото ходене на децата на училище не гарантира правото им на образование, тъй като има твърде много учебни часове в училищата, в които образователен процес практически липсва.

Възпитанието също е гореща точка на конфликт между държавата в лицето на Дирекция „Социално подпомагане“ и родителите. Под предлог, че защитава децата от насилие, експлоатация и въвличане в неподходящи за децата дейности, държавата поставя в позицията на потенциални престъпници всички родители, които приучват децата си да помагат в домакинската работа, които им поставят граници и не толерират определено тяхно поведение от загриженост за дългосрочния интерес на детето, или ги приобщават от малки към своите религиозни ценности.

Нещо повече, предвид разтегливите дефиниции в закона и презумпцията, че най-добрите интереси на детето се определят от държавата, а родителите са единствено изпълнители на предписанията на социалните служби, чл. 123 звучи направо зловещо, като твърди, че „осиновяване без съгласие на родителя се допуска, когато той…го отглежда и възпитава по вреден за развитието му начин.” Предвид гореизложените горещи точки на конфликт между държава и родители, кой ще гарантира, че „вреден начин на възпитание” няма да се окажат действия, които по никакъв начин не ощетяват децата, но са различни от държавните стандарти за „позитивно родителство”? И струва ли си да лекуваме една обществена рана с отварянето на друга, още по-дълбока?

Как добрите намерения водят до разбиване на семейства

И за да не бъдем абстрактни, нека да разгледаме конкретни примери, които показват как подобен тип законодателства действително са довели до множество лични трагедии и са превърнали обикновени родители и деца в мъченици на държавната политика.

Запознайте се със семейство Йохансон от Швеция. Безметежният път на тяхното семейство е прекъснат преди две години, когато социалните служби идват в самолета, с който семейството ще пътува до Индия, и отнемат единственото им дете. Причина – обучавали са го вкъщи, не са му направили задължителните имунизации, и не са му лекували навреме кариесите. На родителите е отнето правото да вземат решение относно образованието и здравеопазването на децата.

Запознайте се с Мелиса Бузекрос от Германия, едно усмихнато и умно момиче от многобройно християнско семейство, което на 15 години решава да учи вкъщи заради по-добрата учебна среда и спокойствие. Останалите братя и сестри на Мелиса ходят на училище. Семейството фигурира на страниците на местен вестник като пример за общността.

Мелиса е откарана на задължителен психиатричен преглед, после е взета от семейството си и преминава през няколко институции и приемни семейства, докато накрая успява сама да си тръгне и да се прибере при родителите си, когато навършва 16 години. И до днес родителите й изпитват болка само от спомена за тези преживявания. А аргументите на социалните за ограничаване на родителските им права са били, че детето е спряно от училище, без да отчитат факта, че учи вкъщи. На родителите и на самото дете е забранено да изберат друга форма на образование, освен предоставяната от държавата.

Запознайте се със семейство Смит от САЩ, чийто 14-годишен син умира от дълга употреба на лекарството Риталин, предписано по настояване на училищния психолог. Родителите му се колебаят дали да започнат лечението, но са заплашени от социалните служби, че ще бъдат обвинени в пренебрегване на здравните и емоционалните нужди на детето и ще изгубят родителските си права. По свидетелства на родителите социалните служби в САЩ използват редовно този метод, за да принудят родителите да дават тежки психотропни лекарства на децата си заради диагнозата „хиперактивност” и „дефицит на вниманието”. На родителите е отнето правото да вземат решения за здравето на децата си.

Запознайте се със семейството на Хайнрих и Ирене Вийнс от Германия, които са били осъдени на по 43 дена затвор всеки от тях заради това, че не са пуснали децата си да участват в специалната програма по сексуално образование на училището. Позицията на родителите е, че програмата включва материали и сценки, които са прекалено графични и подкопават ценностите, на които те учат децата си. На родителите е отнето правото да формират моралното възпитание на своите деца.

Списъкът с примери може да продължи, тъй като сред поводите за ограничаване на родителски права са били такива абсурдни неща като хранене на децата с ръка и това, че спят с родителите си (Великобритания), че детето е прекалено затлъстяло (Великобритания), че е дошло тъжно на училище и следователно получава лошо отношение вкъщи (Норвегия), или пък че страда от „задушаваща майчина любов” (Франция).

И докато в България застъпниците на този закон го хвалят като прогресивен и напълно отговарящ на европейските норми, то в самата Европа вече се надигат твърде много критични гласове против безконтролната власт на социалните служби и се поставя под съмнение основателността на техните решения предвид прекалено високия брой на случаите на отнети от родителите им деца, които впоследствие са пласирани по домове, приемни семейства и осиновители.

Законът за детето се представя като решението на редица проблеми, които измъчват българското общество – като огромният брой деца в институции и насилието над децата. Но може ли с насилие да лекуваме насилие?

Нормално ли е държавата да защитава децата, като им гарантира „свобода” от властта на родителите?

Нима сме стигнали дъното на социалното здраве, за да гледаме с подозрение на институцията, която създава децата – семейството? Нормално ли е да превръщаме в мъченици обикновени отрудени хора, които дават най-доброто от себе си за своите деца? Нормално ли е държавата да определя позитивен стандарт за родителство и по този начин да се намесва в деликатните отношения между деца и родители, когато нейните собствени институции за отглеждане на деца се провалят рутинно. Ако държавата разбира толкова много от родителство, че да казва на родителите как да си гледат децата, защо не приложи знанията си, за да отгледа щастливи деца в домовете?

Ето затова е необходимо ние, гражданите, да не приемаме по инерция всички действия на държавата като правилни, защото нейните тиранични действия неизбежно ще превърнат невинни хора в мъченици. Историята показва, че държавата е склонна да излиза извън своята сфера на компетентност, и единственият лек е за това е съзнателната и активна съпротива на гражданите. Ако не сторим това, мъчениците ще се увеличават, а с тях и детската болка и сълзи, които крещят за възмездие и справедливост.


Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


radoslava_petkova_120.jpgРадослава Петкова е майка на три деца. Дългогодишен активист за домашното образование и за свободата на родителите да възпитават децата си според своите убеждения. Работи като преводач на свободна практика.