Печат

Опит за етическа, семантична и психологическа критика към новия Законопроект за детето

Велислав Алтънов

Тази поредна приумица на новите/стари управляващи вече успя да разбуни духовете в обществото на и без друго раздираната от противоречия и недоволства България. И тъй като в основата на всяко законодателно решение стои определена ценностна система или отрицанието й, този акт свидетелства за някои скрити стремежи на управляващите. Нека видим кои и какви са те.

За добро или за зло... За добро едва ли, но за много зло нашето съвремие протича под знака на стереотипи, очертани в България от комунистическото управление (1944-1989 г.), повечето от които са непроменени и до днес. Това са стремежът към тотален контрол от държавната администрация над гражданите, перманентното нарушаване на техните права, настройване на хората едни срещу други, недопустимата намеса в личния живот и вярванията им и др.

Днес малцина са мислещите българи, които все още се съмняват, че в страната ни е налице само фасадна, външна демокрация, но не и реална такава (доказват го примерите за многократно оказан натиск от МВР над блогъри да не приканват хора към протести или демонстрации; силовите министерства закупиха софтуер, за да контролират и-нет пространството, независимо от свободата на словото и изразяването, което имаме, сякаш че свободно пишещите са основният проблем на страната; прозрачността в управлението и дългосрочните обвързващи страната договори от години са само добро пожелание, но не и реалност и др. п.).

По същия начин, министърът на икономиката в Тройната коалиция Петър Димитров преди години официално обяви края на прехода към пазарно стопанство, но всъщност това, в което живеем, изобщо не е реална капиталистическа икономика, а маскирана като такава и по-скоро хибрид, обединил в себе си най-лошите черти и на феодализма (например, абонатите на „Топлофикация“ практически не могат да се откажат от „услугите” й; застраховката на автомобил и имунизациите са задължителни и др.), и от робовладелския строй (не едно и две предприятия с месеци не плащат на работниците си, а някои дори „изтриват” финансовите си задължения за заплати чрез мним фалит), и от социалистическото държавно планово стопанство (здравеопазването и образованието уж са безплатни, а всъщност не са, както и това, че държавната администрация не е престанала да контролира и потиска бизнеса).

И всичко е скрепено с криминални „правила”, определени като „законни” от най-високо ниво (както задължението безработните да си плащат здравни осигуровки или преотстъпването от мобилни оператори и банки на дългове към тях в полза на частни съдебни изпълнители,наречени благовидно „фирми за вземания“), които би следвало да бъдат наречени по-скоро „нео рекетьори” или „нео мутри”...

Причините да властват все още тоталитарни и криминални порядки тук са тривиални. На практика, днес повечето управляващи или хората на ключови постове във властта са синове и дъщери на комунисти. И ако е вярна максимата, че „крушката не пада по-далеч от дървото си”, става ясно защо потомците на участвалите в режима на „народна” диктатура у нас до 1989 г. не правят нищо по-различно от това, на което бащите и майките им са ги учили в една деспотична среда на комунистическа демагогия. Проблемът обаче е, че днес, поне на теория, вече не е комунизъм... Обаче, поведението и типа управление на държавната администрация продължава да е същото.

И така, освен че не желаят, потомците на пишман държавниците ни от времето на „соца” явно не са и способни да устроят една държава от реално западен европейски тип. И каквото и да предложат като законова или подзаконова разпоредба, мерки или реформи, то неминуемо кореспондира с най-неприятните спомени от срамната политика в управлението на БКП, като вместо да решават проблеми, те създават все повече и повече такива (като законите за „пререгистрация” – чл. 133а,ЗЛС; за НПО; за изповеданията; за фирмите и др.). Всички те постигат само изискване на още и още пари, притискане и контрол над производителите и търговците; ограничават и спъват, но не либерализират обществените отношения, нито демократизират пазара, нито условията за проява на гражданската свобода или инициативност.

По същия начин учебниците явно се пишат от апаратчици, които само оправдават средства, но не помагат, щом не само че не олекотяват образованието, нито го европеизират, а напротив, затрудняват го и с всеки изминал ден снижават качеството и нивото му). А това като в омагьосан кръг удължава неограничено мъчителния период на Прехода и ни препраща обратно към политическия строй, с който трябваше да сме приключили в края на миналия век и който други източноевропейски държави отдавна заклеймиха като вреден и го изхвърлиха на бунището на историята.

Поредното доказателство за всичко гореописано е и поредната про-тоталитарна законодателна инициатива на управляващите, наречена благовидно Закон за детето (ЗД). С него скритото завръщане на диктаторските порядки излиза наяве и потвърждава казаното някога от Михаил Горбачов: „Ние не изоставяме социализма, напротив, пристъпваме към него”...

Тук се налага да уточним нещо: макар и оправдаващи се с прилагане на задължителната Конвенция за правата на детето, създателите на българския вариант на закона скриват, че всъщност са взели само онези текстове от нея, които задължават, забраняват на родителите и ги санкционират, но премълчават, че в оригинала на документа се подчертава, че изграждането, възпитаването и формирането на детето произтича единствено и само от семейството и е изцяло свързано с него, а държавата трябва да помага на родителите в това.

Българският вариант на закона е точно в изпълнение на максимата „дяволът чете Евангелието”: тук ляво ориентираните политически вносители са „предъвкали” по своему международния закон и в български вариант той звучи като: „Държавата отговаря за възпитаване и изграждане на децата, а родителите й помагат в това”?!? [1] Точно това гласеше и Живковата Конституция от 1971 г., която беше отменена през 1991 г.

Ето само някои от драстичните противоречия с принципите на справедливостта, законността и демокрацията, доказващи всичко това: едно от тях е поредното нарушение на презумпцията за невинност: законът определя всички родители като лоши, като престъпници или като принципна заплаха за детето (на което държавата се представя като „закрилник”), без да прави разлика между деца, жертва на системно малтретиране и такива, спрямо които понякога се прилагат строги мерки. Друго голямо недомислие е предпоставката, че всички деца могат да преценяват като възрастни кога родителят е завишил несправедливо изискванията си или кога е престъпил границата на мярката. Третото (но не последно) недоразумение е свързано с опита да се попречи на родителите да възпитат детето си в определени верско-религиозни схващания по преценка на властта. Така законодателният абсурд стига до крайност, по няколко причини:

(1) Най-напред, защото всеки учебник по педагогика определя възрастта, през която се развива абстрактно-логическото (критично) мислене и тя е в средата на пубертета (14-15 г.), което означава, че преди тази „граница” децата не са в състояние обективно да анализират произволна ситуация, нито да дадат най-правилната оценка на случващото се с тях. След това,

(2)Създателите на закона или не са чели психология, или се правят, че не им известно, че мисленето се развива през целия живот и гледните точки многократно се променят чак до смъртта. Необходима е сериозна зрялост на индивида (20-30 г.), за да достигне той до такава ниво на самокритичност, че да може да отсъди кога това, което родителят му забранява и с което го наказва, е добро за него и кога е несправедливо. Което е невъзможно, преди да оставят детската си възраст.

А сега, на практика въпросният закон предпоставя всички деца (от 1-18 г.) като зрели и способни на критично мислене, че да са в състояние да преценяват трезво и разумно дали родителите им са превишили или не възпитателните мерки (?!?). Което често не може да направи дори възрастен човек, защото, ако беше така, то цялата правна система щеше да е излишна. А тя съществува, именно защото животът е пълен с трудно разрешими казуси и противоречия, които се налага да бъдат определени единствено и само според компетенцията и арбитража на съда.

(3) смисъл, законът погазва дори правно-конституционния ред у нас, който определя годините до пълнолетие (преди 18 г.) като невменяващи съдебна отговорност (или право на глас), което означава, че столетията на педагогическа и съдебна практика на европейската цивилизация автоматически биват отречени като ненужни и неправилни от този „гений” на нечие законодателно хрумване. Неслучайно принципът повелява при извършено административно нарушение или престъпление от непълнолетно лице отговорността – съдебна и наказателна – да понасят родителите. Именно защото до определена възраст индивидът не е в състояние да носи необходимата отговорност за действията си пред закона, да понася вина или съдебно преследване самостоятелно.

Същото се отнася и за избора на политици и партии. И фактът, че само възрастни могат да участват в избори за управление на страната си и само родителят може да поема върху себе си вината и наказанието за действията на детето си категорично доказва, че той е, който следва да носи отговорността до встъпването на малките в пълнолетие. Освен съдебно преследване, това се отнася и до възпитанието, а и до строгите понякога мерки от страна на възрастните, необходими да респектират често проявяващото се непослушание и неизградено още съзнание у децата. А ако противоречивият проект за закон (ЗД) бъде приет, ще се получи поредното несъгласие с правната система в българската действителност, нарушаващо добрите нрави и традиции: родителят ще може само да носи вина за извършено от детето му престъпление, но ще му се забранява да го възпитава в почит спрямо същия този закон с помощта на остри мерки, защото детето му ще има право да се оплаква от него пред държавната администрация, ако нещо не му допадне в родителското поведение. След което възрастните ще бъдат санкционирани, а детето ще добие съзнание за безнаканост или някакви свръх права (нещо, което се е случило с ромското малцинство у нас заради десетилетията политика в подобна безпринципност).

(4) И нека си признаем честно, кой от нас някога е бил доволен от което и да било наказание на родителите си или да речем от закона, който му налагат отгоре? Обикновено човешката личност заема отбранителна позиция всеки път, когато почувства върху себе си форма на натиск, пък била тя и справедлива. Т.е., абсурдно е да се приеме, че което и да било дете някога ще бъде доволно от които и да било строги възпитателни мерки на родителите си, даже и когато те са справедливи. Напротив, никой малчуган не обича да се мие, да учи, да се труди, да изпълнява задълженията си, да чисти или да си прибира играчките, ако не е възпитан на това. А приучването на грижа към нещо, което е неприятно, към дисциплина или режим по принцип не се харесва и носи дискомфорт. И затова се налага то да се постига с непопулярни мерки – повишаване на тон, лишаване от нещо, отпращане в другата стая, а в редки случаи хващане на детето и разтърсване и др. Е, че в кой от тези случаи малчуганът ще е доволен? В никой. Тогава?

Тогава въпросният закон ще дава пълно право на малкия да се жалва пред държавата за щяло и не щяло всеки път, когато е недоволно или нещо не му хареса. С други думи, законът стимулира разпалване на вражди и задълбочаващи се конфликти между родители и деца, както и насърчение към непослушание и оплакване от страна на малките дори и по незначителен повод...

(5) А това влече след себе си и следващите по-големи абсурди: държавната администрация и социалните служби да определят себе си като по-важни и по-загрижени за детето, отколкото самите му родители (което може и да е вярно за отделни случаи на редовно насилие, но не и като принцип на отношение към всички родители, хора и семейства в държавата). Така се отваря и още една, меко казано опасна, вратичка:

(6) Тази на интригите: властта ще е в състояние да се вклинява между родители и деца и да настройва едните срещу другите, представяйки себе си като приятел на малките и като строг съдия-арбитър над по-големите – възрастните. Това носи и следваща вреда –

(7) Ще нанася удар по авторитета на родителя (респективно семейството) и ще помага детето му да се разочарова от него. А дидактиката свидетелства, че ценностната система на малките, усетът им към красиво и добро, към истината и справедливостта се формира, преди всичко въз основа на това, което виждат и възприемат от родителите в семейна среда. Което става възможно само поради изключителния авторитет, който имат възрастните и респекта на малките към тях. Но когато достойнството на майката и бащата бъдат ощетени и дискредитирани, това почти напълно ще ерозира уважението на подрастващите и почитта им, като спомогне за нарушаване и прекъсване на връзките помежду им. Иначе казано,

(8) Въпросният закон ще може да помага за това децата да се разочароват от родителите си и да се срива в тях доверието към всичко свято, на което са били възпитавани до преди намесата на административната власт или социалните служби, които да „вразумяват” родителите, вместо да им помагат... И какво уважение ще има после детето към своите най-близки същества? Към тези, които по принцип най-много го обичат и дори биха се жертвали за него... Какъв авторитет ще имат те пред него? И нима някой социален работник би проявил по-истинска грижа и любов от майката и бащата? И би ли се жертвал изобщо кой да е чиновник така, както родителите биха го направили?

Задаването на подобен въпрос само по себе си вече граничи с безумието... Да припомним, че един от „гениите”, „строителите” на комунистическия терор в Русия след 1917 г. – Лев Троцки – казва именно това: „Възпитанието на децата един ден ще бъде изцяло поверено на социалистическата държава”... [2]

И (9) Въпросите, свързани с възможността властта да се меси и да пречи на родителите да дават по свой избор верско-религиозна ориентация и насоки на детето си към определена група или общност (?!?). Вярата и религията винаги са били предпоставящи и фундаментални спрямо всичко останало – ценностите, правата и свободите на личността. Именно защото всяка ценностна система се развива въз основа на дадена религия (дори и атеизмът е определен като такава). Нещо повече, на света не съществува правна система, която да не е възникнала въз основа на някаква религия...

Излиза, че ако твърдим как родителите трябва да изграждат характера и възпитанието на малките, съобразно ценностите, почерпени от вярата им в определен Бог, в даден момент безапелационно държавата ще може да ги разкритикува, че насочват децата си към същата църковна група, която те посещават, особено, ако това не се харесва на някой, овластен от въпросния закон и следващ определени политически жалони!? С което държавната администрация си отваря възможност да оказва перманентен натиск и контрол върху вярванията и религиозността на бъдещия индивид дори в ущърб на неговите родители (!!!).

Изобщо, трудно бихме могли да си представим нещо по-вредно за детето, за родителите, за семействата като основна клетка на обществото, в която се формират ценностите на индивида и като цяло – бъдещето на една нация...

Действително, ще излезе така, че това, което Живковият режим не успя да постигне, ще са на път да го осъществят децата и внуците на всичките му велможи, които днес управляват страната ни...

И покрай шума и протестите около АСТА, някак встрани от общественото внимание остана необходимостта от обсъждане и на ЗД, който изглежда доста по-опасно и вредно от закона за опазване авторското право, най-голям интерес, от който имат големите световни монополисти.

В заключение, всичко гореописано поразително много прилича на „чистия” социализъм или ако щете на сталинизма в действие. В СССР например, е имало множество случаи, при които деца са били отнемани от родителите им, понеже са ги възпитавали във вяра или религиозност (защото противоречи на стремящите се да установят задължителен атеизъм служби на НКВД – КГБ). Същото е ставало и в България, макар че тук случаите са спорадични, но причината е една: че БКП прилага в България едно към едно изпитаните в СССР човеко ненавистни тоталитарни модели, след като заграбва властта през 1944 г.

Проблемът обаче е, че към днешна дата вече текат 23 години от падането на социализма и края на Живковия режим (от 1989 г.). И въпреки това, явно определени политически кръгове продължават да питаят носталгия по тяхното „добро старо време”, в което можеха да правят с гражданите, имуществото и семействата им каквото и когато си поискат в условия на пролетарска диктатура. И явно пробват да възродят този тираничен експеримент.

И сигурно ще го направят. Ако им го позволим.


Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


velislav_altanovД-р Велислав Алтънов е с магистратура по Богословие към СУ „Св. Климент Охридски”, с ІІ специалност „културология”, а докторската му степен към НБУ е свързана с областите християнска антропология, църковна социология и етнография. В нея разглежда ревитализацията на интереса към вяра и религия в България от края на ХХ и началото на ХХІ в. Преподава във ВЕБИ християнска етика, българска народопсихология, библейска археология и др. Основател е на няколко НПО като Национален християнски младежки форум, Движение за религиозно равноправие и веротърпимост, Национален младежки съюз „Млада България” и др. Сътрудничил е на фондация „Толерантност” и Български Хелзинкски комитет. Публикува научни статии в списания и сборници: България между Европа и Русия, Проблеми на изкуството, Християнство и култура, Разум, Българско богословие и др.

Бележки

[1] Източник: Явор Ганчев: Проектозаконът за детето отнема основното му право на семейство. [горе]

[2] Източник: СДС: Законопроектът за детето е опасен, връща идеи от времето на Троцки. [горе]