Екзистенциални въпроси на свободата на вероизповедание

Написана от Атанас Кръстев

Брой 3

Доклад
Атанас Кръстев
Адвокат, Европейски център по право

Представен на Кръгла Маса
“Религиозен диалог и отношенията църква - държава в съвременна България”,
София 25-26 март 2005 г.
организиран от “Свобода за всеки” електронно издание за свобода на религията и съвестта проект на фондация “Преображение”
www.Center-ReligiousFreedom.com
Въпроси на темата: Свободата на религия счита ли се за важно и основно човешко право или не? Има ли разбиране за тези свободи като ключови за изграждането на демократично и гражданско общество или са игнорирани? От кого? Примери.

 

Замисълът на проекта да се разглеждат въпроси, предварително поставени от организаторите, в някаква степен ми наложи една предхождаща транскрипция, разшифроване и вникване в тяхната гледна точка. Това предварително нагласяне на мушката, така да се каже, се усложни и от синетичния замисъл на подхода, който цели да придаде релеф на проблематиката като я освети от много ъгли – социологически, философски, културологически, правни и пр.

 

Въпреки съществуващият риск по този начин продуктът от нашата работа да се претрупа и изроди в механичен еклектизъм, вавилонизиране на езика и на темите, намирам този комплексен подход за неизбежно присъщ на нивото на концептуализиране и проблематизиране на разглежданите въпроси в България. За съжаление или не, това е състоянието на огромен брой социални и правни, а дори и мисловни  феномени в контекста на нашето съвремие, което като спяща принцеса се събужда бавно за нов живот в нормалността. Може би това събуждане се оказа много по-бавно, отколкото способностите на здравия разум подсказваха, но тъй или инак намираме се в един все още изначален, коацерватен стадий, простете шеговитата аналогия с възгледите на Опарин за възникването на живота, в който веществото на нашите разсъждения търси своите жизнени валенции, молекулярни матрици и въобще се структурира в аналитичен порядък на проверени и осмислени  трайности.

 

И така, аз схващам зададените въпроси не толкова като правни, но и социологически и политически, въпроси, предизвикващи оформянето на една активна обществена позиция, която да даде енергия на специализираните търсения. Стремеж към една основополагаща публицистика, която да ориентира мисленето и общественото мнение в работещи направления.

 

Позитивното право дава категорично положителен отговор на въпроса дали свободата на религия се счита за важно и основно човешко право. И все пак, аз съм напълно съгласен че нашата действителност продължава да поставя зад тази, а и други свободи по една огромна въпросителна. Тази, призната от правото, жизнено присъща човешка потребност е подложена на силен релативистичен натиск и се нуждае освен от препотвърждаване чрез доказателствата на правото, но и от обосновка и защита извън тях.

 

Основна причина е май това, че гражданското общество у нас продължава да чака политическата върхушка да формулира рецептите на гражданския живот. Може да се каже, че вместо гражданско общество ние си имаме едно държавно общество. Но политическият елит има универсалното качество да работи преди всичо за себе си. Затова, ако нещо не е наред, в голяма степен това е така, защото обществото като цяло не провежда дебат и не произвежда свое становище по въпросите, които го засягат. Затова правните положения висят още като неподвижни статуи, внесени отвън, над един несъразмерно малък, нестабилен постамент.

 

Друг основен проблем на незрялата ни демокрация се състои в трудно преодолимата представа, че демокрацията е диктатура на мнозинството подобно на античен гръцки демос. Принципите и правните механизми за защита на миноритарните акционери в националното предприятие и на индивида като най-малкото малцинство стоят някак си недоразбрани и чужди. Този недостатък работи крайно ефекасно срещу наличието на реална свобода на религията на две нива.

 

На първо място, мнозинството намира за естествено да натрапи като обществена, културна и оттам - правна - доминанта своите културно-религиозни нагласи, като оформя националната физиономия според чертите на своя етнос и религиозна принадлежност.

 

Другият проблем, който е като че ли по-дълбок и сложен се състои в обстоятелството, че потребност от религия и оттам нужда или поне разбиране за същинска религиозна свобода въобще изпитва един понястоящем ограничен брой хора. Този факт в крайна сметка прави всички активно вярващи (за да избегна израза истински вярващи) едно малцинство в своята съвкупност независимо от конкретната верска принадлежност. Според социологическите проучвания в България като такива се декларират около 3% от населението. Така освен опасността от произвол на мнозинство вярващи над малцинства от други вярващи съществува по-реалния проблем от насилие от страна на секуларното мнозинство над малцинството от вярващи. Такова мнозинство има отношение към религията като към обект от историческата материална култура, нещо като музеен експонат и изгражда своето отношение към религиозността от такава гледна точка. При една такава голяма диспропорция освен опасностите произтичащи от рационалните и волеви процеси у мнозинството съществуват много такива, пораждащи се от неразбиране, подценяване и незнание.

 

От гледището на тази реалност въпросът за важността и фундаменталността на религиозната свобода започва да изглежда твърде сложен. В едно общество е неизбежно значението на дадено явление да има често, ако не преимуществено, количествени измерения. По-голямата маса определя социалната траектория най-малкото със своята гравитация. А в обществата, в които разбирането за индивида като за единствения оригинерен субект на социалния живот и правото е деформирано от групови, колективистични нагласи, нещата стават неудържими. За съжаление, в основата на цялата проблематика, свързана със разбирането и оценката на миноратарната феноменология у нас, стои все още една племенна, махленска култура, която се движи повече от стремеж за подражание и страхове, а не от пориви към индивидуална позиция и другост. Ако в едно индивидоцентрично общество повод за самочувствие и гордост е това, което отличава инидивида от останалите и такъв умишлено се търси, а ако го няма дори се изобретява, в племенните общества, сплотени от общото усещане за преобладаваща опасност, прикриването на действителните различия е една естествена защитна техника. В обстановка, в която физическото оцеляване е все още на дневен ред – независимо дали е реално или имагинерно – свободата няма особена стойност. Там външните опасности изглеждат пренебрежимо по-малки от травматологията на сплотяването. Там социалната маса е неоспорима ценност и там виреят теории за приоритет на публичното над частното. А свободата е рискът на индивидуалността.

 

Ние тук сме предимно съмишленици, които гледат към проблема естествено отвътре навън, като част от него. Но когато говорим за правото на религиозна свобода трябва да подчертаем, че това е по-скоро един поглед към религията отвън, откъм една религиозно неутрална или по-скоро лаицистична среда, в която правото е медиатор, принадлежащ на тази външна среда. И ние трябва да се учим да гледаме също и от тази посока. Правото на религиозна свобода не е самата религиозна свобода като изява на вярващите. Това е периметър на светската държава, който тя маркира и оборудва чрез способите на позитивното право. Това е отношението, което съвременната държава изгражда към религията като феномен, стоящ извън нея и по отношение на която, поне на теория, религиите са равностойни неща в себе си. Задачата на правото е да осигури равни права и възможности за пребиваване на отделните религии в публичната сфера според нейния капацитет. Да осигури една оптимално проводима, неутрална инфраструктура на публичния живот.

 

Изхождайки от горното – важността на правото на религиозна свобода от лаицистична гледна точка, може да се изведе от единния й източник с едни общи за човешката същност качества и потребности. Този най-общ източник можем да определим като морално-духовната същност на човека и консенсусът в демократичното общество, независимо от отношението към религията в частност, за първостепенната важност на този общ източник за всеки човек. Такава същност приема за даденост не само вярващият, но нея я признава и атеиста, и заклетия материалист. В крайна сметка това е отношението на човека към проблема за свободата като интелектуално рационалистично явление. Не толкова физическата свобода, която е в някаква степен самостоятелна ценност, колкото свободата на насочеността и предмета на умственото и духовно усилие на човека. По такъв начин религиозната свобода престава да бъде сама, а схващана и като свобода на мисълта и съвестта, тя се изкачва на едно по-общо ниво на правно абстрахиране и става ипостас на духовната и интелектуална свобода въобще. По тази логика в обхвата на религиозната свобода пък се включва и свободата от религия. В решението по делото Кокинакис, ЕС заключава, че  това право е ценна придобивка и за атеисти, агностици, скептици и незаинтересувани.

И така на терена на лаицизма проблемът не е толкова в това дали свободата на религия е важно и основно човешко право. Всеки повече или по-малко механично ще отговори положително на такъв въпрос като го поставя в по-широкия контекст на свободата въобще. Проблемът е в различията за представата за религията като предмет на тази свобода. Поради това и важността на правото да се разпореждаш с този предмет има различно съдържание и насоченост.

За секуларизираното мнозинство, тази важност не се състои в живата трансцендентна реалност на вярата. Трябва да си дадем сметка, че за повечето хора това е номинална стойност, съществуваща по силата на историческа традиция като наследен културен навик. Активното занимание с нея е белег за изостаналост, функция на рудиментарен орган. Така тя се схваща предимно като физическа черта от националната физиономия и има предимно ретро измерения. И точно този светоглед създава примерите за грубо нарушаване на религиозната свобода у нас като вулгарния анахронизъм на привилигироването на православната църква с новия Закон за вероизповеданията. Този манталитет подгони несъгласните с Максим като иманяри, разкопаващи тракийска могила. Той създава хаоса и борбите вътре в мюсюлманското вероизповедание. Той кара политиците в крайна сметка да стискат ключовете на музея, за да късат билетчета и да пълнят касичките си с политически дивиденти.

 

Друга голяма част от тези, които отговарят с “да” на въпроса дали са религиозни по-скоро изпитват нужда от повече екзотика в поведението си. Нещо като мода, хоби, а в рамките на традиционната религиозност – често това е искрена носталгия по корените на родовата идентичност. Като отчита своите наблюдения за Западна Европа и Скандинавието, където религиозната активност е значително по-голяма от тази в България, проф. Лизбет Кристоферсън от Копенхагенския университет отбелязва, че мнозинството религиозни хора в Европа  са един вид секуларно-религиозни хора. Разбирам, че звучи малко като дървено желязо, но е факт, с който можем да се съгласим. Една синкретична смес от поведенчески потребности, която съчетава преобладаващо светския начин на живот с един религиозен интимитет, който има не съвсем ясно място в ценностната система на човека. Това е една смътна, интуитивна, инертна религиозност. Значимото в този феномен се състои в това, че обхвата на европейските доктрини и практики, свързани с правото на религиозна свобода, се ориентира преди всичко около възгледите и потребностите именно на тази категория хора, на това религиозно среднячество, така да се каже. Те задават стандарта.

От такава гледна точка верската взискателност на активно вярващите изглежда неразгадаем или маниерен елитаризъм. Решението на съда в Страсбург (Първа камара и после Голяма камара) по жалбата на Партията на благоденствието (Refah Partici) на Ербакан в Турция, една от многото религиозни партии там, с което жалбата на тази партия срещу решението на КС на Турция за прекратяването й се отхвърля, изразява не само на страх на Запада от някакви опасни форми на исляма, а и от прекомерната религиозност въобще.

 

И това положение ми се струва  естествено. Независимо от многобройните и сложни механизми за предпазване и корекция, политиката и правото, в крайна сметка, произвеждат преди всичко продукт според вкусовете и разбиранията на подавляващата маса от обществото. Това е, в някаква степен, същински демократичната страна на демокрацията. И затова религиозният фундаментализъм, и в най-добрия смисъл на думата, винаги е гледал на демокрацията, ако не враждебно, то поне с подозрение. Демокрацията е в някаква степен една грамада, в която понякога потъват по-фините нюанси и аромати. И така, ще обобщя еретичния извод, че между демокрация и истинска религиозна свобода не трябва да се слага непременно знак за тъждество. Но ще се поправя веднага като добавя, че все пак по-подходяща среда за нея като универсално право на всекиго в съвременното интегрирано мултикултурно общество все още не съществува. Важното е тя да не се абсолютизира и да се употребява критически.

 

И така, правото на свобода на религията до голяма степен е в зависимост от представата на подавляващата част от обществото за религията. За повечето хора, много от тях влизащи и в църква, всеотдайността на активно практикуващия, за да не кажа истински вярващия, остава не съвсем разбираема. За мнозина това е мракобесие, а в най-добрия случай - екстравагантност или вманиачаване. Една такава представа у масата, която оформя действителността просто със силата на своето количество, не може, няма как да произведе такива концепции и практики за религиозната свобода, каквито са нужни на малцинството на вярващите, които са всъщност истинските потребители на това право.

И ако проф. Кристоферсън учи, че религиозната свобода трябва да се крои според нуждите на секуларната-религиозност, аз намирам за по-правилно и отговарящо на същността на това право, нейният облик да се оформя според най-високия възможен показател – нуждата от свобода за живата вяра на тези, за които няма алтернатива. Така както с обратен знак избирателните техники трябва да се конструират по най-ниския показател, за да може реално това право да се упражни от всекиго и неграмотен, физически или интелектуално затруднен гражданин. В това виждам и същината на нашата задача - да се работи за налагане на принципа за всеобхватността на тълкуване и упражняване на правото с оглед на същината на неговия предмет, да се преодолява номинализма и декларативността, които в момента преобладават, да се съдейства за разбиране за демокрацията не като картина, рисувана от тези, които могат да се докопат до четката и боите, а като максимално проводима среда за уникалните нужди и интереси на възможно най-голям брой хора.

 

Алтернативата е отчуждаване на вярващите от инфраструктурата на социалния живот, защото не я намират за достатъчно неутрална. Въпреки ограниченията те не изчезват, както си представят сигурно някои, а продължават да живеят, като се затварят в някаква островна територия от миллетски тип, както, впрочем, живеят и сега отхвърляните от държавите религиозни групи, но и част от по-активно вярващи членове на традиционни вероизповедания.

 

Много показателен е случая с Виолета Цветкова от Търговище, свидетел на Йехова, с който ще завърша. Съдът й отне родителските права, така да се каже, защото като не разрешавала безконтролни игри извън къщи “извежда детето от нормалната му среда”. Един принципно опасен възглед в потвърждение на всичко казано, който намира, че стандартите на нормалността се изграждат на улицата, а не в семейната среда и в религиозната общност на родителя, че нормалността, въобще има някакви обективни черти, че живее или поне трябва да се доказва в публичния домен, в който вярата, освен като кръстче на врата, няма запазено място. Апокалиптиката и есхатологията не ни дават много надежди, че това някога ще се промени в този свят, но ние сме длъжни да опитаме.

 

Благодаря!

 

София, март 2005 г.



Правата запазени © 2005 Атанас Кръстев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.