Има ли диалог между религиозни общности и държава?

Написана от Георги Кръстев

Брой 3

Доклад от Георги Кръстев
Съветник в Дирекция “Вероизповедания” при МС на България
Представен на Кръгла Маса
“Религиозен диалог и отношенията църква - държава в съвременна България”,
София 25-26 март 2005 г.
организиран от “Свобода за всеки” електронно издание за свобода на религията и съвестта проект на фондация “Преображение”
www.Center-ReligiousFreedom.com


Новият Закон за вероизповеданията (ДВ, бр. 120 от 2002 г.)  приет от Народното събрание и влязъл  в сила от 2 януари 2003 г. промени коренно отношенията между държавата и религиозните общности. В неговата основа са заложени принципите на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Международния пакт за граждански и политически права. Законът премахна режима на дискреция (пряко административно разпореждане) като предвижда придобиването от вероизповеданията на статут на юридическо лице да става по съдебен ред. Така беше сложен край на една 125-годишна традиция и практика държавата, в лицето на изпълнителната власт да упражнява един своеобразен лицензионен режим относно правото на избор и най-вече практикуване на вероизповедание като той бе заменен с един “свободен пазар” на религиозни идеи. Този механизъм гарантира ненамеса на изпълнителната власт във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности.

Регистрацията на религиозните общности се извършва в Софийски градски съд в публичен регистър на вероизповеданията, достъпен за всеки. Новата законодателна рамка замени йерархическия принцип на отношенията държава вероизповедания с принципа на равнопоставеността, партньорството и диалога.
До този резултат не се стигна лесно. За необходимостта от промяна на специалното законодателство в религиозната сфера се заговори още в периода 1992-1993 г., но тя стана факт едва десет години по-късно. И от двете страни беше извървян дълъг път за преодоляване на недоверието и взаимното подозрение. Самото общество тогава не беше узряло за една такава промяна, напротив изпитваше несигурност и неприязън към всичко ново в сферата на религията.

В едно изследване на журналистическия факултет от 1994 г. се установи, че над 90% от публикациите в печатните медии на религиозна тематика имат негативен характер. Бяха създадени няколко обществени комитета за защита на личността и семейството, чиято цел беше да противостоят на определени религиозни общности. Плурализмът на религиозни идеи се схващаше като инвазия на т. н. секти, а противопоставянето срещу него като израз на патриотизъм. Тези обществени настроения позволиха на бял свят да се появи злополучният чл. 133а от Закона за лицата и семейството, който в кратки срокове наложи пререгистрацията на над 200 организации с нестопанска цел с религиозна и религиозно-просветна цел и то след предварителната преценка на изпълнителната власт, която беше необходимо условие за решението на съда.

Паралелно с това протичаха и други, положителни процеси. Приетата през месец юли 1991 г. нова Конституция на Република България в текстовете относно правото на избор и практикуване на вероизповедание реципира основните принципи от международните документи по правата на човека. Нещо повече Конституцията изисква от държавата, като гарант на прокламираните от нея граждански права, да осигури необходимите условия за свободно и безпрепятствено упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин.
Тълкувателното Решение № 5 от 1992 г на Конституционния съд беше още една крачка в правилната посока. Чрез него се очерта обхвата на правото на избор и практикуване на вероизповедание. Дефинираха се понятията религиозна общност и религиозна институция. Редица от членовете на тогава действащия Закон за изповеданията бяха обявени за противоконституционни. Придържайки се към принципите заложени в Конституцията и към нейното пряко действие, макар тези членове от ЗИ да не бяха изрично отменени, дирекция “Вероизповедания” спря да ги прилага. Така практически тя се отказа от редица контролни функции, които законът и предоставяше.

Така между специализираната държавна институция и вероизповеданията се изградиха отношенията на партньорство. Благодарение на това постепенно се възстановиха традициите на религиозното образование, религиозните общности разгърнаха широка социална дейност и получиха възможност да привличат в своята работа свещенослужители от чужбина. Разбира се в тази посока има още много да се направи, особено по линията на партньорството между вероизповеданията и държавата в сферите на грижите за безпризорните деца, превенцията на наркоманиите, социализацията на младежите от специализираните домове за сираци, които навършват пълнолетие, интеграцията на малцинствата и особено ромите и др. Считам , че създадената с РМС 854/ 2004 г. Експертна консултативна комисия по проблемите на вероизповеданията ще се превърне в един ефективен инструмент за диалог между държавата и религиозните общности, не само по очертаните по горе въпроси, но и по редица значими обществени проблеми.
Тези положителни промени получиха своята законодателна рамка чрез приемането през 2002 г. на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ). Въпреки редица критики отправени към него дори в Резолюция 1390 от 2004 г. на ПАСЕ категорично се подчертава, че ЗВ от 2002 г. представлява важна крачка напред в сравнение със Закона за изповеданията от 1949 г.

ЗВ урежда правото на вероизповедание като абсолютно, лично, ненакърнимо, основно човешко право. Неговото упражняване не е обвързано само с правото на сдружаване – създаването на религиозна общност, участие в религиозна общност или организиране на институции на общността. Регламентирани са отделните форми на упражняване на правото на вероизповедание – формиране и изразяване на верско убеждение, осъществяване на верско обучение и възпитание. Гарантирана е свободата при избор, промяна, изповядване, съответно практикуване на вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали. Специално искам да подчертая, че правото на практикуване на вероизповедание не е обвързано със задължителното придобиване на юридически статут от религиозните общности.
Гарантирана е икономическата независимост на вероизповеданията със статут на юридически лица. Те могат да създават и да участват в субекти на търговското право и да създават юридически лица с нестопанска цел, да разкриват лечебни, социални и образователни заведения. Държавата и общините могат да подпомагат религиозните институции и техните поделения чрез безвъзмездно отстъпване на право на ползване върху държавни и общински имоти, субсидии, данъчни, кредитно-лихвени, митнически и други финансови и икономически облекчения. Тук за съжаление трябва да подчертая, че както при ЗЮЛНЦ се получи едно забавяне и държавата още е длъжник, тъй като предвидените преференции още не са конкретизирани в специалните закони.

Регламентирани са правомощията на МС и дирекция “Вероизповедания”. Дирекцията, като специализирана администрация, от контролиращ става консултиращ и координиращ орган. Нейните основни функции са подпомагането на вероизповеданията и гарантиране спазването на религиозните права.
Регламентирана е ролята на държавата в отношенията с религиозните институции. Тя осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, съдейства за поддържането на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

Религиозните общности са отделени от държавата. Недопустима е държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и институции.

В тази връзка бих искал да се спра и на някои случаи на намеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на вероизповеданията. За съжаление повечето от тях са свързани с двете вероизповедания с най-голям брой последователи в България – БПЦ  и Мюсюлманското изповедание. Началото поставя първият след 1989 г. директор на Дирекцията по вероизповеданията, който основавайки се на чл. 12 от ЗИ, започва да прави опити да отстранява членове на ръководствата на двете вероизповедания и да назначава служебни такива. Тази лоша практика се превръща в катализатор на разделението в БПЦ и МИ. Подобен тип действия предприема и ресорния заместник министър-председател във Виденовото правителство – Светослав Шиваров, което доведе до многобройни дела във ВАС. Воден от този опит законодателят прехвърли регистрационната процедура в съдебната власт, като гаранция за ненамеса на изпълнителната, която винаги е политически ангажирана.

За съжаление днес отново сме свидетели  на опити за намеса, като действията на прокуратурата от 21 юли 2004 г. и уникалния случай на самосезиране на СГС, който си позволи да назначи служебно ръководство на МИ. Резултат от това беше приоритетното образуване на дело срещу България в ЕСПЧ по първия случай и определенията на САС и ВКС по втория.

Искам да споделя своя опит от един конкретен случай. Водена от разбирането, че конфликтите следва да се решават по пътя на диалога дирекция “Вероизповедания” се зае с ролята на посредник при организирането на Националната мюсюлманска конференция от 1997 г. В определен момент се постигна консенсус за нейното провеждане, но в последствие една от страните се оттегли. Независимо от това приетият устав на вероизповеданието беше утвърден, а избраното ръководство регистрирано.

В резултат на това се случи на пръв поглед нещо парадоксално - и двете спорещи страни осъдиха България в ЕСПЧ – делата Хасан и Чауш срещу България и Висшия духовен мюсюлмански съвет срещу България. Съдът според мен постъпи изключително принципно, тъй като с оглед на плурализма, държавата, макар и водена от добри намерения, не трябва да играе ролята на посредник, а да осигури толерантност между спорещите страни.

Като положителна практика за решаване на конфликти мога да дам пример двете приятелски споразумения подписани от България с вероизповеданието "Свидетелите на Йехова” пред ЕСПЧ. В резултат на преговори, проведени от дирекция “Вероизповедания”  и правителствените съагенти от Министерството на правосъдието с представители на вероизповеданието се преодоляха противоречията, беше постигнат консенсус и избегнати осъдителни присъди срещу България.

Макар, че в годишните доклади на международните институции се отчита, че като цяло в България е гарантирано правото на вероизповедание, то има случай когато местната власт допуска нарушения. На повечето от Вас вероятно са известни наредбите, приеманите без правно основание от общинските съвети по места наредби за регулиране на дейността в религиозната сфера. Във всички случаи, когато е сезирана, дирекция вероизповедания е отправяла искания към областните управители за спирането на действието им и отнасянето им в съда.
С оглед на действията на недобросъвестни служебни лица законодателят е предвидил и административно-наказателни разпоредби, които се надявам, че ще ни дадат възможност като специализирана администрация, да сведем до минимум нарушения от страна на местната администрация. Вече можем да посочим и конкретен резултат. След намесата на дирекцията, общинската администрация на Бургас, веднага регистрира местното поделение на “Свидетелите на Йехова”, към които дълго време прилагаше порочната практика на мълчаливия отказ.
В заключение искам да кажа, че без да се крием от съществуващите проблеми, считам, че България вече се изгражда атмосфера на диалог, както между държавата и вероизповеданията, така и между религиозните общности.


София, март 2005

 

Правата запазени © 2005 Георги Кръстев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.