“Забравеният” процес срещу п-р Георги Тодоров

Написана от д-р Вениамин Пеев

В популярната в средите на СЕПЦ “История на Евангелските петдесятни църкви в България (1920-1989)”, чийто автор е бившият председател п-р Иван Зарев, има твърде оскъдни данни за трагичната съдба на един от незабравимите евангелски служители – п-р Георги Тодоров (1926-1984). В гл. 18: Пастирският процес, авторът твърде словоохотливо и самохвално предава личната си оценка на т. нар. “Пастирски процес” от 1949 г. Той влиза в ролята на “герой на вярата”, който се моли за “авторите на пастирския процес” и ги призовава към “разкаяние” 1. Не знам дали политическите дейци, които п-р Зарев визира, са прочели неговия апел и дали са се разкаяли. Не знам също така дали п-р Зарев е осъзнавал каква сериозна отговорност е поел пред Бога с такива думи, защото неговото участие в процеса срещу колегата му п-р Георги Тодоров буди най-малкото недоумение у човек като мен, който е запознат със събитията през 1979 г. – 30 години след “пастирския процес”.

Преди да излезе от печат тази Зарева “История”, нейният автор ме потърси в Княжево, където бях отседнал в сградата на бившата БА “Логос”, и след дълъг разговор ме помоли да стана редактор на ръкописа. Уговорихме си среща след няколко седмици. Прочетох ръкописа и бях изумен от тенденциозното прикриване на явни истини като процеса срещу петима евангелски петдесятни вярващи, сред които и п-р Георги Тодоров. Затова на втората среща с п-р Зарев му казах, връщайки ръкописа недокоснат от мен, че отказвам да бъда редактор на такава творба. Той реагира остро, като ме упрекна, че не желая да се присъединя към едно “велико дело”, каквото е неговата “История на СЕПЦ”. Отговорих му, че “велико дело” е онова, което разкрива истината – цялата истина, не само красивата, сладката, но и грозната и горчивата. В една история трябва да бъдат отразени както успехите, така и провалите. Една историческа личност, дори когато е пастир или председател на деноминация, има своите победи и отстъпления.

В творбата на п-р Зарев аз виждах онази нереална и фалшива тенденция за всяко дело, събитие и личност да се говори само със суперлативи, та в крайна сметка всичко извън петдесятната деноминация да бъде квалифицирано пряко или косвено като “лошо”, а всичко вътре в деноминацията да бъде определено като “превъзходно”. С такъв дух и стил се пишат само поръчкови истории, които нямат историческа стойност. Когато запитах п-р Зарев какво ще каже за процеса през 1979 г., вследствие на който бяха отнети два човешки живота, той ми отвърна троснато, че “за това не бива да се говори”. Запитах съвсем откровено: “Защо? Защо не бива да се говори?” “Защото ще навлезем в мътни води” – отвърна той с типичния си алегоричен изказ, придобит от дългата си проповедническа дейност. После си прибра ръкописа и си тръгна. Впоследствие п-р Зарев все пак прибави един кратък параграф за процеса към биографията на п-р Тодоров 2. Повече не се срещнах с него, защото пътищата ни бяха диаметрално разделени.

Каква е тази “мътна” истина за процеса през 1979 г., за който бяха положени толкова усилия от всички ръководства на СЕПЦ да бъде забравен? Защо когато стане дума за него на официално ниво в СЕПЦ, се говори с недомлъвки? В “Послеслова” към Заревата “История” един от председателите на СЕПЦ – п-р Виктор Вирчев – отбелязва срамежливо следното: “Реабилитирани и амнистирани бяха и всички пастири от позорните в миналото пастирски процеси” 3.

Сбутването на факта на процеса от 1979 г. в категорията на “позорните в миналото пастирски процеси” не е коректно в исторически и фактологически смисъл, защото този процес не бе пастирски. Всъщност в него бе подсъдим само един пастир – Георги Тодоров, а останалите четирима бяха един дякон и трима миряни. А как трябва да се тълкува квалификацията “позорни”? Кой е направил процеса от 1979 г. действително “позорен”? Тези и много други въпроси са изгаряли сърцето и ума ми през последните трийсетина години. На отговорите на тези обжарващи въпроси е посветена настоящата статия-изповед. Знам, че отговорите няма да се харесат на онези, които като п-р Зарев направиха всичко възможно този процес да бъде “забравен”, но моето мото в случая е напомнянето на новозаветния автор: “Помнете затворените, като че сте с тях заедно затворени – страдащите, понеже сте и сами вие в тяло” (Евр. 13:3).

Последната ми среща с п-р Георги Тодоров

На 25-и януари 1984 г. п-р Тодоров ме посети в русенското ми жилище. Обядвахме заедно и говорихме около час за общото ни служение занапред. След излизането си от затвора той не бе вече пастир, защото бе уволнен от п-р Иван Зарев със съгласието на тогавашното ръководство като човек, който е неудобен за СЕПЦ 4. П-р Зарев бе декларирал по време на процеса, че подсъдимите не трябва да бъдат смятани “като част” от деноминацията, защото са нарушили комунистическите закони. Поради позорното отдръпване на председателя и ръководството от своя колега, за когото Зарев пише в своята “История”, че “сред Божите работници той оставя неизлечим спомен, като човек със силна памет (?)”, п-р Тодоров бе нает от бившия си помощник п-р Димитър Митев за ... домакин-чистач в църквата, която бе водил като свещенослужител повече от 15 години...

Разговорът ни в русенския ми дом обаче почти не докосваше миналото. Двамата с п-р Тодоров говорехме за бъдещето. Той бе човек, окрилен от идеи – уникална особеност, която не само че не бе забелязвана от неговите колеги в ръководството, но постоянно бе тенденциозно пренебрегвана. Той бе най-активният инициатор за подготовката на библейски уроци в СЕПЦ – единствената книжнина, която Комитетът на БПЦ и вероизповеданията допускаше да се прави. Още като студент в Духовната Академия (днешният Богословски факултет на СУ “Св. Кл. Охридски“), бях потърсен от п-р Тодоров и оттогава започна съвместната ни работа на просветното поприще. Той бе човекът, който внесе смисъл в следването ми, запали любовта ми към духовната просвета, окриляше ме с надежда за благословено служение в една мрачна действителност на опити за задушаване както вън, така и вътре в църквата.

По време на последната ни среща п-р Тодоров ми показа, че въпреки смазващите изпитания, през които бе преминал през последните 4-5 години, неговият дух не е спрял полета си. Той, който бе наказан за връзките си с чужди мисии, които внасяха Библии, песнарки и християнска литература, пак споделяше плановете си за правене на книги. Изоставен от колегите си и избягван от мнозина евангелски вярващи, той пак мечтаеше да просвещава другите. Говорехме за преводи на сериозна християнска литература – за превода на “Петдесятната доктрина” с редактор П. Брюстер, за преводи на Библейски речник и биографии на мъченици за вярата при комунистическите режими в други страни. От п-р Тодоров бликаше силата на надеждата, обичта му към Божето дело бе заразителна, ентусиазмът му бе смайващ. Аз нямах друг избор, освен да се доверя напълно, че всичко онова, което той казва, ще се случи непременно!...

На другия ден една позната, която за разлика от мен имаше телефон, дойде по обяд у нас и ми съобщи, че п-р Георги Тодоров е починал... Официалната версия за причините на неговата смърт бе “остър инфаркт на миокарда”. Официалната версия за смъртта на другия починал подсъдим – дяк. Натанаил Цачев от Троян – който умира в Ловешкия затвор, също е ... “инфаркт”. Тази версия обаче, както в случая с дяк. Н. Цачев, така и в случая с п-р Г. Тодоров, подлежи на голямо съмнение. Както твърдят близките на п-р Тодоров, той никога не е имал оплаквания за състоянието на сърцето си. Освен това, ние със съпругата ми сме свидетели в какво отлично здраве и разположение на духа бе той часове преди да почине. Нещо се бе случило през онези няколко часа след заминаването му от Русе, минаването му през Шумен и връщането му във Велико Търново, за което никой от нас няма да узнае.

Единствените данни, с които близките му разполагат сега, е мнението на един кардиолог във Велико Търново, че по всяка вероятност п-р Тодоров е бил отровен по начин, който да предизвика сърдечен удар. В затвора п-р Тодоров е споделил със съпругата си по време на едно свиждане, че са му давани странни лекарства, когато се е оплаквал от мигрената си, които били противопоказни.

Мъченик за вярата

Арестът на п-р Г. Тодоров е планиран отдавна и представлява една нагла и неадекватна политическа инсценировка с твърде закъсняла дата. В духа на обвиненията през 1949 г. п-р Тодоров е набеден за “шпионаж”. Близките му разказват как в деня на арестуването му в Шумен пред очите на на сем. Стефанови, в дома на сем. Тодорови нахлуват голяма група цивилни служители на ДС, водени от полк. Бъчваров. Пред къщата са паркирали предизвикателно три софийски “Волги” и коли на местната милиция. Всички съседи разбират за някакъв “голям удар” от страна на властта.

Въпреки че в едно от помещенията на къщата има скрито голямо количество християнска литература, цивилните офицери проявяват видима небрежност по време на обиска. Интересуват се само от предварително скалъпената теза за “шпионската дейност” на п-р Тодоров. Въпреки обясненията на близките за произхода на конфискувани предмети като транзистор, самобръсначка “Филипс” и др., че са закупени в български магазини, цивилните милиционери постоянно повтарят, че предметите са “подаръци на чужди агенти”. Стига се до абсурдното твърдение на хората от ДС, че кабелът на стационарния телефон е бил използван като ... антена на секретен радиопредавател. Като се има предвид, че нито п-р Тодоров, нито който и да било от домашните му е бил радист, подобно заключение е не само трагикомично, но и напълно некомпетентно. Конфискувана е и пишеща машина “Бисер”, въпреки че за нея са показани документи от магазин в Югославия и регистрация в местното управление на МВР, според тогавашните разпоредби. Конфискувани са религиозни книги от личната библиотека на п-р Тодоров, за да бъдат “проверени за шпионаж”. Незаконността на обиска се потвърждава и от факта, че нито един от цивилните офицери не съставя протокол и опис на иззетите вещи, които да бъдат подписани от домашните на п-р Тодоров.

След ареста в Шумен, п-р Тодоров е закаран в сградата на ДС във Велико Търново, където е държан в килия-изолатор в едно от подземията повече от 4 мес. Вероятно той е бил изтезаван, защото психическото му състояние се влошава. Един ден синът му Самуил е закаран от служители на ДС в приемна на ДС, където след 4 мес. го срещат за пръв път с баща му, като ги оставят за малко насаме. П-р Тодоров има поведение на човек, който “не е на себе си” и дори не разпознава собствения си син, когото възприема като един от арестуваните там. Той го моли, ако излиза навън, да му купи четка и паста за зъби. Очевидно разследващите са се надявали с тази внезапна и съкрушителна среща да сломят духа и на Самуил, защото му заповядват да подпише декларация, че е видял баща си в добро физическо и психическо състояние.

Самуил реагира бурно и отказва да подпише документа, като заявява, че ако не се прибере вечерта у дома, има опасност да се вдигне шум, защото към случая с баща му има проявен интерес в чужбина. Разследващите пускат Самуил, но оттук нататък предизвикват проблеми на всяко място, където той започва работа. Следват едно след друго уволнения, защото веднага пристигат доноси, че е “син на опасен шпионин”. Младото семейство, което има две малки деца, преживява изключително трудно няколко години след това, защото никой от колегите на п-р Тодоров не им протяга ръка за помощ.

Процесът за “шпионаж”

Очевидно скалъпената теза на прокуратурата за “шпионаж” се оказва много слаба. Дело № 5124/79, което се води в Софийски районен съд, скоро е прекратено, защото прокурорката дори няма представа срещу каква личност повдига измислените си обвинения. На въпроса й дали обвиняемият “се чувства виновен” по повдигнатите обвинения, п-р Тодоров отговаря твърдо: “Категорично не! Аз си имам Един Работодател, Който може да отсъди и възмезди вместо мен, когато му дойде времето!” Тъй като делото се гледа при отворени врати и на него присъстват чужди журналисти и западни представители на дипломатическия корпус, това е голям провал за сценаристите на процеса и прокурорката е сменена. Второто дело № 2326/79 на по-висша инстанция се гледа при закрити врати. На него не са допуснати дори членовете на семейството с изключение на съпругата на п-р Тодоров – Веска. Очевидно е преценено, че тя не може да бъде заплаха и могат да бъдат упражнени всички манипулативни средства на тогавашната съдебна система. В присъдата на втора инстанция е подчертано, че не могат да се върнат на подсъдимия пишещата машина “Бисер” и самобръсначката “Филипс”, въпреки представените документи за закупуването им, защото били “дар от чуждестранни лица” ... без съгласието на Министерството на финансите 5. Така съдът раболепно продължава да се придържа към политическата инсценировка за “шпионска дейност”, за която “са давани подаръци”.

П-р Тодоров получава отначало ефективна присъда от 4 години (намалена впоследствие на 3 год.) и глоба от 3 000 лв., което е твърде голяма сума за онова време. Тези пари са били дадени на един от колегите на п-р Тодоров, който обаче не си признава нито по време на разследването, нито по време на процеса. Затова съдът постановява на п-р Тодоров да възстанови сумата. Тъй като семейството му няма тези пари, много от редовите вярващи в цялата страна се отзовават на тази нужда и сумата е събрана и внесена в съда. Ръководството на СЕПЦ обаче е обърнало напълно гръб на своя колега, забравяйки всички напомняния на Христовото учение как се постъпва в такива случаи (вж. Мат. 25:31-46), въпреки че мнозина обичат да проповядват върху пасажи като този. У читателя не може да не възникне недоумението за причините за такова драстично разминаване между теорията и практиката на пасторското служение.

Около месец след оповестяването на ефективната присъда и влизането на п-р Тодоров в Ловешкия затвор (01.01.1980) семейството му получава уволнителната заповед от ръководството на СЕПЦ, подписана от председателя п-р Иван Зарев. Нека цитирам пълния текст на тази заповед:

“Уволнявам от длъжност пастир-свещенослужител на местната Евангелска Петдесетна църква в гр. В. Търново и член на ръководството на Съюза Георги Тодоров Генчев съгласно чл. 10 от Закона за изповеданията поради получена присъда и изтърпяване на наказание, начиная от 1 февруари 1980 година. Препис от настоящата заповед да се връчи на уволнения. За съюза на ЕПЦ в България, председател п-р Иван Зарев (п). София, 20.02.1980”. 6

Видно е, че “председателят-историк”, който с охота цитира други документи в своята “История”, е “пропуснал” да се позове на този документ в биографичната справка за п-р Г. Тодоров. Прави също така много странно впечатление, че уволнението на пастира-свещенослужител не е поради нарушение на Устава на СЕПЦ, а поради “чл. 10 от Закона за вероизповеданията”, който е външен правен документ по отношение на структурата и дейността на деноминацията, която по Конституция е “отделена от държавата”. “Председателят-историк” пренебрегва и издаденото и подписано от предшественика си п-р Ангел Динов “Свидетелство за ръкополагане на Георги Тодоров” 7. Така п-р Георги Тодоров, за когото “председателят-историк” си спомня само заради изключителните му интелектуални качества, е захвърлен в ъгъла на пълна забрава – в комунистическия затвор и без никаква финансова издръжка. Докато излежава присъдата си в Ловешкия затвор, бившият вече пастир е посетен само три пъти от своите близки и най-верни приятели, но нито веднъж от своите колеги от ръководството на СЕПЦ. Този факт е “съгласно” атеистическите закони, но се намира в пълен разрез с Христовите принципи!

П-р Георги Тодоров обаче не бе забравен от истинските християни у нас и в чужбина. В България имаше хора, които не само се молеха за него, но изпращаха всяко оскъдно парченце информация на Запад както за неговото състояние и за състоянието на семейството му, така и за състоянието на останалите четирима затворници. Християните в чужбина събираха подписи и изпращаха писма до нашите посолства с настоятелното искане п-р Тодоров да бъде освободен. Особено активни в това отношение бяха истинските герои от първия процес – братята Харалан и Ладин Попови. Имаме информация, че висши държавни служители като западногерманския канцлер са настоявали пред тогавашния държавен глава Тодор Живков за намаляване на присъдата на п-р Тодоров. Този политически натиск отвън действително доведе до предсрочното му освобождаване от затвора.

Свобода за всеки © 2011.. Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


veniamin_peev_smallД-р Вениамин Пеев е възпитан в посветено християнско семейство, в което вярата в Христос като Божи Син и Спасител стои на първо място. Д-р Пеев е специализирал библеистика в Лайпцигския университет (1990). Придобива магистърска степен по библейска херменевтика в Теологичния факултет на лондонския Университет Брунел (1994). За периода 2000-2003 г. подготвя дисертационен проект като частен докторант в Оксфорд под ръководството на видния православен теолог и йерарх митрополит д-р Калистос (Уеър). През 2009 г. защитава успешно дисертацията си в областта на руската религиозна философия в НБУ (София). Научните му интереси са в областта на религиозната философия и модерната и пост-модерна теология. Понастоящем е редовен гимназиален преподавател по английски език и литература в гр. Перник, и лектор по Съвременно богословие и История на философията във ВЕБИ (София). Автор е на редица статии и монографии в областта на съвременното богословие и религиозната философия след Просвещението.

Бележки

1. Зарев, Ив. История на Евангелските петдесятни църкви в България (1920-1989). С., 1993. 126-127.

2. Цит. съч. 97.

3. Цит. съч. 154.

4. Вж. Заповед № 80/1.02.1980 на председателя на СЕПЦ п-р Ив. Зарев.

5. Вж. Главна прокуратура на НРБ. Отдел наказ.-съдебен. № 1814.80.VІ/5.05.1980.

6. Вж. Заповед № 80/1.02.1980 на председателя на СЕПЦ п-р Ив. Зарев.

7. Вж. Свидетелство за ръкополагане № 103/4.01.1968.