Печат

Концепцията на блажени Августин и Мартин Лутер за “двата града” - държава и църква

д-р Вениамин Пеев

Християнският модел на ролята и предназначението на обществото на вярващите в Бога в контекста на един враждебен Нему свят е сложен и динамичен. Той се заражда и изгражда в епохата на римската империя, когато се наблюдава все по-засилващата се политическа и морална нетърпимост на римската администрация към концепцията за Един Бог като Властелин на света, вследствие на която римският император имплицитно се оказва подвластен на Неговото управление. Римската идея за абсолютно властническата роля на Фортуна – богинята на съдбата – потиска еднакво богове, земни управители и хора. Този тегнещ фатализъм отнема “жизнерадостта от служението” на всеки един представител на империята. Християнството пък, както сочи Хегел, предлага на човечеството един по-извисен и жизнерадостен дух, който се отличава с “всеобщност” и “безкрайност”, следователно той е чужд на идеята за обреченост и подчиненост. Оттук следва и оптимистичният аспект на надеждност, радост и щастие в християнското учение.

В настоящата статия се анализира концепцията за “двата града” и техните диалектически взаимоотношения в религиозно-социалната философия на блаж. Августин. Блаж. Августин е един от първите големи християнски философи на историята, който се концентрира върху философията на римската история, но неговите наблюдения и изводи имат значение и за християнската философия на историята изобщо.

Блаж. Августин (354-430) е може би първият християнски писател, който прави цялостен опит за написване на “философия на историята на римската държава”. В колосалното си съчинение “За Божия град”, съставено от 22 книги и писано в периода 413-426 г., авторът представя една мощна защита на християнството като философия и теология, религиозен култ и етика, гражданска доблест и цялостна роля в изграждането и съхраняването на римското общество. Блаж. Августин отхвърля обвиненията на езичниците, че християнството има пряка или косвена вина за политическите и социални беди на римската държава, като анализира историята, религията и морала на римското общество до навлизането на християнството. Неговият категоричен извод е, че християнството не само че не е нанесло вреда, но е спомогнало Рим да открие правилната посока на своето историческо, политическо и религиозно развитие. Езическият Рим обаче не е обърнал нужното внимание на богооткровените предупреждения.

В своето съчинение “За Божия град” блаж. Августин противопоставя два града, които се намират помежду си в сложна диалектическа взаимовръзка. Те са онтологически различни и антагонистични, но същевременно са здраво вплетени един с друг, защото съществуват заедно. Става дума за Божия град и Земния град, които не са исторически и географски раздалечени един от друг, а представляват два противоположни аспекта на обществото в Рим. Блаж. Августин ни представя един много интересен и поучителен модел на неизбежни и принципно необходими характеристики на взаимоотношенията между представителите на християнството и техните противници в социалната сфера. Този модел е особено полезен за всички нас днес в пост-комунистическа България.

Терминология

Блаж. Августин си служи с различни определения за всеки един от двата града. Обектът на неговата защита е наричан с много любов ту “Божият град” (Предговор, т. І; І, 1.13), ту “Небесният град” (І, 1.29) или “Онзи истинен град” (І, 3.17) и “Благословеният град” (І, 2.29). Той е “Градът на Повелителя Христос” (І, 1.35) и “държавата на Христос” (І, 2.21). Задачата на автора е да го защити срещу нападките на противниците на християнството. Още докато пише първите три книги на “За Божия град” и те се разпространяват от ръка на ръка, противниците му се организират и започват да го атакуват за неговата теза за положителната роля на “Божия град” в историята на Рим (ІІ, 5.26). Но блаж. Августин е категоричен, че “Божият град” е “град, ненадминат по великолепие в този преходен бяг на времето”, следователно той не може да бъде отхвърлен и унищожен (Предговор, І).

Другият град в лоното на Рим е “Земният град” (Предговор, І). Извисил се с особено самочувствие над другите народи, този небожествен (в християнския смисъл!) град “сам се намира под властта на собствената си страст за господство” (І, 1.31). Ето защо неговите владетели не могат да се примирят със “съперничеството” на Христос като всемирен Владетел 1. Несъмнено блаж. Августин визира в антагонизма на римската администрация спрямо християнството десетте страшни гонения, повдигнати срещу последователите на Христос. Ето защо “Божият град” е “чужденец и странник в този свят” (І, 1.35). Той “пребивава като чужденец сред неблагочестивите и съществува, подхранван от вяра” (Предговор, І). Именно благодарение на своята вяра християните издържат на изпитанията и гоненията и проявяват онази жизненост, която често не може да се види в обществото на Рим, когато то преживява периоди на криза и падение. Блаж. Августин дава редица исторически примери, които тълкува от гледна точка на своята християнска философия на историята 2. “Божият град” не притежава земна сила, власт и богатства, но той е “богат с души, които са свързани с Бога” (І, 1.35), което предопределя за неговите святи жители едно бъдеще не само на физическо оцеляване, но и на духовен подем и победи!

Управление на двата града

Управлението на “Божия град” се осъществява независимо от волята и властта на земните владетели! Блаж. Августин е убеден, че Сам Бог е Създателят на този град (Предговор, І; срв. ІІ, 6.4). Поради това християнският Бог е негов непобедим Владетел. Авторът прави редица аналози с митичните земни основатели на Рим – Еней, Ромул и Рем, но всички те отстъпват на мъдростта и светостта на Бога. Затова, докато Рим е изпадал често в беди и съществуването му е висяло на косъм, Божият град на християните винаги преодолява морално и най-трагичните периоди на своето съществуване. Блаж. Августин е категоричен: Бог, Който е Властелинът на земните владетели, “вдъхна страх в най-мрачните и свирепи умове”. Нещо повече – “Той ги укроти. Той ги умиротвори по чуден начин” (І, 1.7). Тук виждаме силно подчертания оптимизъм на защитника на “Божия град”, който е един отглас от оптимистичните пророчески писания на Стария и Новия Завет.

Радикално различно е отношението на автора към всички видове земна власт, през които преминава древната и съвременната история на Рим (царска, републиканска, императорска) 3. Независимо дали властта е консулска или тиранична, честно добита чрез избор или завзета с цената на преврат, гражданска война и братоубийства, тя страда от едни и същи недостатъци: жажда за власт, користолюбие, безчестие, демагогия и т. н. Блаж. Августин отделя голямо внимание на нравственото падение на римските управници и народа и сочи това за една от главните причини за сгромолясването на римската държава в неговата епоха. Авторът цитира констатацията на Цицерон, който още през І в. пр. Хр. пише: “Моралът загива заради битийната бедност на великите личности. Бедност, за която ние не просто трябва да открием причина, но и за която трябва да понесем вината си и да поемем своята отговорност като престъпници, обвинени в углавно престъпление” (І, 2.21; срв. 2.26).

Интересна е интерпретацията на блаж. Августин на многовековното политическо величие на Рим до установяването на християнството като държавна религия. Тук авторът се движи основно в екзегетическия коловоз на ап. Павел: “защото няма власт, която да не е от Бога и колкото власти има, те са отредени от Бога” (Римл. 13:1 б). Блаж. Августин обаче бърза да подчертае, че устойчивостта на земната власт не се дължи на личните качества или политическата линия или ситуация, а се дължи единствено на Божието благоволение. “Истинният Бог – пише с пълна убедителност той, - под Чието управление са всички царства, е приел за достойно и правилно да съдейства за укрепването на римската власт” (І, 1.36; срв. ІІ, 5.21). Според автора римляните е трябвало да минат през горнилото на страданията, за да проумеят бъдните поколения, че са изоставени от своите мъртви богове и дълбоко корумпирани земни владетели и да насочат вниманието си към Единствения справедлив Владетел – Христос. Затова блаж. Августин дава изключително ласкава оценка за Христолюбивите императори Константин І Велики (274-337) и Теодосий І Велики (378-395), които сочи като образцови владетели, изпълняващи Божията воля на земята. Така Константин І е наречен “във всяко отношение ... благословен” (ІІ, 5.25), а Теодосий І получава “вечното щастие, което Бог дарява само на истинно благочестивите” (ІІ, 5.26). Пристрастието на блаж. Августин към императорите-християни е видимо и едва ли може да издържи на критичната оценка на съвременния изследовател 4 , но авторът на “За Божия град” прилага свои критерии за изпълнението на Божията воля в земното управление. Един от най-важните критерии е “справедливостта”. Затова блаж. Августин твърди: “ние наричаме християнските императори щастливи, ако управляват справедливо; ... ако се страхуват, обичат и почитат Бога; ако обичат повече онова царство, в което не се боят да имат събратя” (ІІ, 5.24). По-нататък блаж. Августин очаква да види и снизходително отношение на владетеля към неговите политически противници, защото всяко наказание трябва да “бъде необходимо средство за управление и защита на държавата, а не за да удовлетворяват ненавистта си към своите врагове” и т. н. С една дума, както подчертава авторът, властта трябва да бъде “слугиня на Божието величие”. Затова той квалифицира властта на онези християнски владетели, които служат на Бога, като “власт на светлите духом”, а езическата власт – като “власт на тъмните духом” (І, 4.3).

Християнство и езичество

Една от най-съществените характеристики на жителите на “Божия град” е тяхното истинно “благочестие” (лат. pietas). По това християнството рязко се различава от езическата религия (І, 1.36). Християнството е животворяща и спасителна религия (І, 1.28), докато езическата система е рушителка на нравите. Римското езичеството, което е тъждествено със “Земния град” на всички нива – митологично, социално и културно (І, 2.4), представя една държава, която е морално прогнила в самите си основи 5. Боговете са персонификации на тоталната безнравственост. Нещо по-лошо! Както подчертава блаж. Августин, тяхната безнравственост се пропагандира широко пред целия народ, създавайки по-този начин фалшиви критерии за лично и обществено поведение. Едно от най-мощните пропагандни средства за аморалността е театърът (І, 2.8). Друго пропагандно средство е литературата. Езическата поезия е изпълнена с безнравствени мотиви и образи (І, 2.9). Блаж. Августин сочи като положителен пример забраната, която Платон 6 предвижда за поетите в “идеалната държава” (І, 2.14). Следователно езичеството в самата си същност представлява подражание на аморалността (І, 2.20).

Блаж. Августин определя римското езичество като “демонично притворство” (І, 2.26). Дяволът, приемащ различни лица и форми в многобройния пантеон на Рим, постига тъмните си цели, като замъглява ума на висши и нисши представители на римското общество. По един безцеремонен начин “безчестието се демонстрира” публично като норматив за принадлежността към Рим. “Сътвореното зло – пише с възмущение християнският философ на римската история – препълва площадите с наблюдатели, добродетелните слова почти не намират слушател, сякаш пред морала трябва да се изчервяваме, а порока – да възхваляваме” (пос. м.). Но “демоничните божества” не притежават нито силата, нито мъдростта да управляват Рим, което се доказва от катастрофалната участ на “вечния град” по времето на Августин (І, 2.29). Нещо повече, доверието на римляните в тях е довело до гибелта на града 7.

Неизбежно съжителство

В онтологическо отношение “Божият град” и “Земният град” са диаметрално различни – “колкото Небето от Земята” (ІІ, 5.17). Подчертавайки същностните разлики, блаж. Августин си служи със зашеметяващи метафори и словесни обрати (ІІ, 5.16). “Божият град” е вечен, а “Земният град” – смъртен. В “Божия град” никой не се ражда и не умира. В него цари истинното и пълно блаженство, което не може да бъде помрачено от беди, страдания, войни и разруха, защото то е “дар Божи”. В “Земния град”, който неговите жители са свикнали да определят като “вечен” и да издигат като богиня-пазителка Фелицитас – богинята на щастието и благополучието 8 , всъщност няма истинна радост и щастие. В “Божия град” грее винаги “Слънцето на справедливостта” и неговите лъчи къпят с живителна светлина и топлина верните Богу, но жителите на “Земния град” остават слепи и безчувствени за тях. В “Божия град” липсва алчният стремеж за обогатяване държавната хазна за сметка на личните ограничения, което е толкова характерно за Рим през всичките исторически периоди на съществуването му. В “Божия град” има една единствена, неизменна и нетленна съкровищница - съкровищницата на истината! Християнският Бог е абсолютната Истина, следователно Той е ключарят на тази съкровищница. На друго място блаж. Августин разграничава рязко двете понятия за истина. (вж. Изповеди, ІІ, 6.13). Докато земната власт се характеризира с “амбиция” и “жестокост”, християнският Бог се извисява над всички земни критерии за управление. “Земната власт” демонстрира надменност, служи си с подмолност, ласкателства и заблуда. Земните владетели са разточителни и алчни, завистливи и отмъстителни, жестоки и страхливи. Самите римски богове са “разсипници и безделници” (За Божия град, І, 3.20) и римските управници са техни подражатели. Само истинският Бог показва загриженост и любов към Своите поданици във всеки отделен случай и ситуация.

Въпреки онтологическите си различия обаче, двата града – “Божият” и “Земният” – са предопределени от Бога да съжителстват заедно. Няма съмнение, че тази Августинова теза е дълбоко вкоренена в социалния аспект на християнското учение. Затова трябва да й бъде обърнато сериозно внимание! Обединителната Първопричина за съвместното съжителство на двата града е Сам Бог, “Който дава дихание на благородните и злите, оживявайки заедно с тях камъните, който съживява семенцата заедно с дърветата, Който вдъхва сетивност в зверовете и дарява духовен живот, с какъвто е облагородил единствено ангелите” (ІІ, 5.11). Жителите на “Божия град” и “Земния град” не могат да бъдат разделени, защото Божията воля не е такава. Бог иска те да съжителстват заедно. Блаж. Августин пише, че те “са вплетени, дори преливат един в друг и границите им ще останат невидими, докато Последният съд не ги раздели” (І, 1.35). Следователно само есхатологичният момент е решаващ за отделянето на едните за вечно блаженство, а другите – за вечно наказание.

В земния живот обаче “вплитането” на двата града в едно води до еднакви неблагополучия и за двете страни. Можем основателно да кажем, че блаж. Августин базира своята теодицея върху концепцията за Бога като Обединителна Първопричина на двата града и есхатологичен Съдия на света. Праведните християни и безнравствените езичници попадат еднакво под жестоките удари на нашественика, както “под една и съща диканя се смачква плявата и се отделя житото”. Общите страдания обаче не премахват онтологическата разлика, защото при обработката на маслините “пяната не се слива със зехтина, въпреки че се добива под тежестта на същата преса”. Също така и реакцията на жителите на двата града срещу несгодите, допуснати от Бога, е различна: чистите духом се обръщат с молитви и Го прославят, а римските грешници Го обвиняват и проклинат (І, 1.8). Затова блаж. Августин заключава смирено: “От значение е не какви нещастия се изстрадват, а какъв е човекът, който ги понася” (пос. м.). Този извод е особено насърчителен за християните от всяка една епоха!

Свобода за всеки © 2012. Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


veniamin_peev_smallД-р Вениамин Пеев Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011.



Бележки

1. Римският император съчетавал в поста си както върховната политическа, така и религиозна власт. Той бил princeps senatus (първи сенатор), цензор, консул, трибун; той бил и pontifex maximus (върховен жрец) и дори се самообожествявал като “благодетел” (вж. Светоний. Дванадесетте цезари. Кн. І-ІІ). Тертулиан, който остро критикува римската тенденция към “обожествяване” на императорите, демонстрирана в титлата “август” (лат. augere=възвеличавам), пише, че при римляните “божествеността се мери според човешките прищевки” (Апология, V.1).

2. Например, при опустошението на Рим през 410 г., когато християните изгубват не само своето имущество, но и мнозина загиват, те издъхват с изповедта на праведния Йов: “Господ даде, Господ отне. Както реши той, така и стана. Да бъде благословено името Му” (Йов 1:21).

3. Вж. Хегел, Г. Философия на историята. Т. ІІ: Духът на Европа. 105 и сл.

4. Известно е, че през мес. април 390 г. по заповед на имп. Теодосий І били избити ок. 7000 души в Тесалоника, защото вдигнали бунт срещу него. Св. Амвросий Медиолански смело изобличил императора за този грях и го лишил от св. Причастие. Теодосий І е известен и с репресивните си действия срещу противниците на Никейското изповедание (вж. Поснов, М. История на християнската Църква, ІІ. 66-7.).

5. Хегел също подчертава “масовата поквара”, завладяла Рим след Втората пуническа война (218-201) - още преди епохата на империята (Хегел, Г. Цит. съч. 120).

6. Вж. Платон. Държавата, Х.595 b-c.

7. Блаж. Августин има предвид нахлуването на готския вожд Аларих в Италия, при което Рим бил превзет и ограбен през 410 г.

8. Става дума за богинята на щастието и късмета – Felicitas.