Печат

Съвременната държава: от тоталитарен идол към богоугоден управник

адв. д-р Виктор Костов

Когато говорим за българските условия и реализацията на отношенията на християните с държавата, трябва да отчитаме повсеместното влияние на задължителното безбожие, наложено от комунистическия режим в периода 1944-1990 г. То до такава степен е деформирало мисленето на обществото по отношение на визираната връзка, че се е превърнало в стандарт, в отправна точка за възприятието в отношенията църква-държава и на свободата да мислиш и да вярваш въобще.

В настоящото изложение ще разгледаме следните няколко въпроса:

  1. Принципният модел църква-държава, неговото значение, и библейското разбиране за тях;
  2. Схващане за тоталитарната държава като идол;
  3. Характеристики на българския модел и различните гледни точки на протестанти и православни; Когато говорим за модел „църква-държава”, нямаме предвид неразбиране за мултирелигиозното общество, в което постепенно се превръща съвременния свят. В същото време, въпреки разпада на монолитните религиозно-държавни национални структури, трябва да отчитаме наличието на доминиращо религиозно вероизповедание, институция или мироглед у даден народ. Такъв в България е християнството с доминираща роля на Българската православна църква. И веднага, с тази уговорка за традиционността на православието, трябва да направим и обратната такава – наличието на монолитна православна вяра в целокупния български народ, така както обикновено го представят официалните православни институции и заинтересовани политически лидери, е преди всичко политически мотивирана постановка. Тезата ми е, че от единението на църква и държава интерес има само държавата, но не и църквата.

Моделът църква държава – значение и описание в общ смисъл

Църквата и държавата най-просто могат да бъдат описани като две институции, които служат на различни цели, но имат допирни точки. Църквата на Христос е общността от вярващи, ученици на Господа. Целта ѝ е да проповядва евангелието на Исус Христос и да води хората при Бога, чрез вяра. Църквата е богочовешка институция, вкоренена в небесната и земната реалност. Държавата, най-общо казано, е административната управа над дадена юрисдикция, чиято цел е да управлява поверените ѝ светски дела. Държавата има преди всичко земни функции, а не богословски такива. С оглед на наличието на власт у тези две институции – духовна и светска – всяка една има своя сфера на влияние, и именно тя е била и продължава да бъде обект на богословски, политически и светогледни спорове и дебати. Те се водят както между представители на църквата и респективно държавата, така и вътре в самите християнски общности. Сред християните различията в богословието често са се оказвали и различия в разбиранията за отношенията към светската управа. Веднага изниква въпросът: когато имаме две власти, които имат обща, или поне частично обща цел, коя има приоритет?

Духовната власт е невидима и се отнася до състоянието на душата и вечността. Светската власт управлява видимото: общество, ред, справедливост, много често в съвремието тази власт навлиза и в икономиката, образованието, здравето. Духовното състояние може да предопредели функциите на светската власт, като я обуслови идеологически и религиозно. Обратното също е възможно и е често явление – светската власт да диктува духовност, ползвайки се от средствата за въздействие присъщи на държавната машина.

Историята ни дава множество примери за това. В известната размяна на мнения между Христос и неговите врагове, които искат да го уличат в политическо непокорство и отказ от спазване на данъчни задължения, той произнася енигматичното и все пак достатъчно ясно учение: „дайте Божието на Бога, а кесаревото на кесаря” (Мат. 22:17-21, Марк. 12:17, Лук. 20:25). В посланието си до римляните ап. Павел също дава ясни очертания на ролята на светския управник и на отношението към него от християните; сходен е пасаж в едно от посланията на ап. Петър (1 Петрово 2:13-17). Тази неяснота идва не от посланието, а от възможните различни интерпретации по въпросите, повдигнати от апостолите. Уолтър Пилгрим, който пише от протестантска гледна точка, твърди, че „няма едно отчетливо отношение към имащите политическа власт, което да преобладава в Новия Завет, но ... в Новия Завет намираме комплекс от отговори, от подчинение до съпротива, които отразяват богословската и етическа оценка на Ранната църква за държавата при различните обстоятелства”. 1 Пилгрим вижда отношение на подчинение на църквата спрямо управниците в пасажа от Римляни 13. Внимателният анализ на текста на Римляни 13 обаче сочи, че терминът „подчинение” не е съвсем коректен. Подчинението предполага пълновластно и безапелационно покорство. В Римляни 13 се има предвид покорство, но то не е пълновластно и безапелационно спрямо светския управник. На първо място, в текста апостолът заявява, че покорството към светската власт произтича от съвестта на вярващия. Християнинът вижда в светския управител Божи слуга, който се грижи да опази реда и мира в един разпадащ се поради греха свят (Римляни 13:6.). Когато християнинът види управника, тоест държавата, по този начин, първият не опълновластява управника, а разпознава Бога като пълновластен господар над светския управник. В същото време Пилгрим не твърди, че Римляни 13 изразява цялостното учение на Библията за отношението към светската власт. Напротив. В учението на Исус в евангелията той вижда дистанцираност на вярата от кесаря, а в книгата Откровение – открито, почти революционно противопоставяне на християните срещу светската власт.

Мисиологът Дейвид Бош описва няколко модела на отношенията църква-държава:

  • Константинов модел – предполага близко взаимодействие между дадена религия и гражданското управление (най-близък до цезаропапизма);
  • Пиетистки – религиозните и държавни организации са напълно разделени;
  • Реформационен – мисията на църквата е повече от печелене на нови души; целта ѝ е социално и морално привдигане и търси структурни промени. (по-“опасен“ от първия модел);
  • Либерационистки модел – отхвърля константинианизма и реформационния модел, конфронтация с възприетите “сили на злото”, политически революционен (с произход в либерационистката теология и марксизма);
  • Анабаптистки модел – “задачата на църквата е да бъде църквата, истинската общност от посветени вярващи, която чрез самото си съществуване представлява предизвикателство към обществото и държавата”.

Констатацията на Бош, е че тези модели често се преплитат един с друг. Бош потвърждава и от мисиологическа гледна точка, че твърдата формула за християнското отношение към политическата власт не е типична за Новия Завет.

Тоталитарната държава като идол

Тертулиан е поставил диагностиката си на юрист и богослов: „Най-голямото престъпление на човешкия род, злодеянието, което съдържа в себе си всички останали, причината за осъждението ни – това е идолопоклонството”. 2 В множеството идоли, които времето на Ранната църква и съвремието познават, влиза обожествяването на властите. Практиката на поклонение към кесаря, римският император, е била езическа държавно-религиозна доктрина, която е част от несъгласието на Тертулиан с тогавашната публична (държавна) училищна система. 3 Съвременни християнски автори виждат същия проблем и днес: „Идолопоклонството е най-лошият грях, защото измества Бога в периферията на нашия живот и поставя нещо друго на негово място. То отдава славата на нещо друго, която трябва да е само на Бога... Модерният свят не е по-малко отдаден на идолопоклонство от древния; просто по-грубите му форми са били по-явни тогава”. 4

Хърбърт Шлосберг описва различните форми на модерно идолопоклонство, което се състои във възприемането на лъжливи идеи и учения и практики в икономиката, семейството, държавното управление, религията и обществения живот. Един от тези идоли е идолът на властта, и по-точно на политическата и светска власт. Тази власт, която наричаме „държава”, и която в семантиката на българското ежедневие е обърквана с категорията „общество”.

„Може би най-типичната черта на модерната история, натрапила се буквално на всяка област от живота, е развитието на нацията-държава.” Процесите на постепенно консолидиране на властта на управниците чрез обожествяването на фикцията „държава” 5 и апела на държавността към общността на „нацията” водят до нуждата от консолидиране на идеологическата основа за съществуване и функциониране на държавната власт. Хърбърт Шлосберг недвусмислено обявява етатизма за съвременна форма на идолопоклонство. 6 Такава е и гледната точка на английския мисиолог Лесли Нюбигин (1909-98): „Националната държава е заместител на Бога като източник, към който гледаме за щастие, здраве и благоденствие”. Отношението към държавата като към божество е плод на развитието на хуманистична философия, в която няма място за Бог, а център е човекът и неговата обществена организация. Така управниците не са служители, назначени от Бога за общо благо (Рим. 13), а самодостатъчен източник на ценности, живот и щастие.

Сър Чарлз Грант Робъртсън дава добро обобщение на идеите за тоталитарната държава в началото на 20-ти век. През 1937 г. той прави следните изводи относно тоталитарната държава. Държавата се схваща като трансцедентно явление и единството, което промоцира, е за да придаде на себе си “абсолютна ценност, присъща и вътрешна сама по себе си, с която емпиричните факти трябва да са в хармония”. Както казва Мусолини: “Държавата всъщност е морален абсолют с вечна стойност, извисяваща се от естеството на нещата”. 7

На второ място, тоталитарната държава изисква конкретен подход към държавното управление: “безпрекословна вярност на гражданите към държавата я правят Тоталитарна Държава.” Дефиниция на тоталитарното управление се съдържа в следната констатация: “държавата е по този начин обединяващ корпоративен организъм от диференцирани функционални способности, организирани под върховния обединяващ и уравняващ контрол на Лидера (дуче, фюрер), който говори от името на държавата и е неин съвършен израз”. 8

Съвсем логично е да си зададем въпроса: как действа църквата в условията на тоталитарната държава? Как изпълнява функцията си на църква и в същото време отдава нужното на кесаря? Особено в контекст, в който кесарят изисква всичко да бъде дадено на него и създава обществена атмосфера, в която няма място за Бога? Робъртсън отговаря, като настоява, че християнството набляга на ценността на индивида: “Всеки индивид е душа и всички души са равни пред Бога. В духовното общество трябва да има и има пълно духовно равенство”. 9 Към характеристиките на църквата той изброява пет принципа на християнското общество (тук „общество” е в смисъл на „общност”, а не по-големия социум): (1) целта на християнина е “отвъд видимия и материален свят” – това е Божието царство; (2) духовната автономия на църквата е “присъща на нейната природа” и без нея тя престава да бъде “християнска” и “църква”; (3) гражданските власти нямат авторитета да предоставят каквато и да било духовна власт или авторитет на църквата; “те могат само да признаят, но не да предоставят присъщите на християнската църква права на духовна автономия”; (4) сферата на църквата е “личната съвест и връзката на човешката душа с Бога и отговорностите, отнесени към тези отношения; сферата на държавата е поддържането на политически ред на нейните членове и тяхното задължение да се подчиняват на законите и управниците в рамките на държавната гражданска юрисдикция”; (5) “държава и общество не са идентични” и християнинът не може да признае поставянето на такъв знак за равенство, след като обществото “включва в себе си християнската общност”. 10

„Националната държава” като лошият модел, който стои в основата на тоталитарната държава, не е контрапункт на нацията и държавността. Нацията сама по себе си е важна форма на човешка идентичност извън семейството и рода. Държавността, т. е. управниците и тяхната администрация, които се грижат за реда и справедливостта на обществото, е не само важен, но задължителен елемент за всяко общество да функционира и дори да съществува като такова. Но когато нацията и лоялността към нея се превърнат в символ и метод за обожествяване, нещо добро се превръща в нещо лошо. В една такава среда отношенията Църква-държава, доколкото са подчинени на прекомерното присъствие на националността и обвързаната с нея държава, са на практика поддържане на идол, който е чужд на библейската идея за ролята на светския управник.

Особености на българския модел

Кои са елементите на българския модел на отношения църква-държава? Какво е типично за българския контекст? Тук разглеждаме няколко такива елемента: традиционността на Православието, наличието на форми на цезаропапизъм, политическа обвързаност на официалната Православна църква с политическия живот, противопоставянето на всяка неправославна политическо изява на вярата като „секта”, тежко атеистично наследство във всички сфери на обществото, законодателството и грешно идентифициране на „светската държава” с „атеистичната държава“.

Традиционност на православието и цезаропапизъм

По отношение на българския църковно-държавен модел традиционността на православието е може би доминиращата идея. В тази традиционност, особено неестествено заложена в пост-комунистическата конституция веднага след падането на комунизма, се съдържа принципът на цезаропапизма. 11 „Цезаропапизмът означава, че гражданският владетел е в същото време и папа, върховен владетел на Църквата, и това е станало основополагащ принцип на Православната църква и неизбежно е станало част от политическата култура на народите, приели православното християнство.” 12 Въпреки че няма да намерим директно присъствие на държавния глава в заседанията на Св. синод на Православната църква, това присъствие до голяма степен определя този модел на отношения църква-държава и в съвременните условия. 13 Този „цезаропапистки” поглед върху институционалната църква присъства и у комунистическия режим. В Закона за изповеданията от 1949 г. Българската православна църква (БПЦ) се определя като „народно-демократична църква”, която служи на интересите на атеистичния режим. 14 След падането на режима новата посткомунистическа конституция прокламира отново тази традиционност в чл. 13. Още преди въвеждането на атеистичния режим обаче, с Търновската конституция (ХІХ в.) се въвежда задължението на българския държавен глава да има само една вяра, която е православната. 15 Към настоящия момент можем да посочим и други форми на договорености за сътрудничество между държавата или нейни органи и БПЦ, които са израз на същата тази тенденция за въвличане на църквата в държавни дейности поради нейното значение за „традицията” на народа. По-скоро за политическото легитимиране на съответните дейности с одобрението на църковната институция, което я прави почти „официална” църква. 16 Сравнението между текстовете от 1879 г. до днес сочи, че „традиционността на православието” е форма на „мек цезаропапизъм”, в който светската власт активно участва в дефинирането дори на целите на православието.

Влиянието на цезаропаписткия модел е видимо и в протестантските църкви. 17 Като цяло държавата исторически не е проявявала интерес към протестантите за реализация на политически влияния върху хората, защото протестантите са считани за „нетрадиционни вероизповедания за страната”. 18 Тази „нетрадиционност” е нетърпима за управниците и терминът „секта” е възприет и от атеистичния режим и неговите тайни служби, за да дефинира протестантското християнство. 19 На практика атеистичният режим се възползва от православната нетърпимост към формулировката на християнската вяра, която не е подчинена на Православната църква. Протестантските деноминации донякъде са притъпили усета си и безкритично приемат „сектантската” си идентичност. Това става чрез възприемане на регистрацията им от държавата както я възприемат и властите, и голямата част от обществото – като лиценз за вяра. Чрез приемането на закон за религиите и регистрацията на вероизповедания от държавата без въпроси относно богословската същност на една такава процедура по държавно „легитимиране” на протестантската църква, евангелските общности всъщност приемат и участват в цезаропаписткия модел. Те обаче са участници от другата страна на бариерата, като съглашенци с цел да получат благоволението на властта; докато БПЦ са съглашенци с цел да запазят благоволението на светската управа, привилегированото отношение.

Идеята за „гражданска религия” намира особено добра почва в България поради естествения исторически стремеж на българите да бъдат независими и да имат своя идентичност, имащи своя светска държава (държавност). Този стремеж, дори да е легитимен донякъде, ако не е информиран или поне контролиран от християнската вяра и убеждения, че всяко идолопоклонство е зло пред Бога, води до обожествяване на държавата. Подобно обожествяване поставя държавата вън от пределите на нейната същност и богоустановена функция. 20 В българския модел имаме една компилация от християнска вяра, пречупена през националната идея и употребена за държвно-политически цели. Това е казусът с „традиционността” на православието.

Някои съвременни примери за идентифициране на модела

Българският модел се отличава с доминиране на атеистическата идеология в обществото и оттук религията се схваща или като ненужна, или като православно-национална идентичност. Поради атеизма на държавната машина от миналото религията, която не е възприета като близка до националния дух, се схваща като заплаха за националната сигурност. Заплахата за националната сигурност бе мотив, използван от партията на фарисеите по времето на Исус Христос, за да оправдаят решението Спаситеят да бъде заловен и осъден на смърт (Йоан 11:48).

Нека посочим тук само схематично няколко примера, които сочат към негативните аспекти на модела на подчинеността на църквата спрямо българската държавност. Моделът е белязан с доминирането на атеизма, антиклерикализма и антихристиянската идеология.

Историческо наследство от войнстващия атеизъм на комунистическия режим 1944-1990 г. В продължение на повече от четири десетилетия държавната власт в България е владяна от войнстващ атеистичен режим, чиято цел е пълното заличаване на религията и християнството като “опиум за народа”. Държавата е изцяло погълната от социалната утопия на комунистическата визия за обществото за отмиране на държавата и семейството и материално равенство, в което няма частна собственост. Антихристиянската, тиранична и насилническа същност на този тип държавност водят до логичния колапс на управлението и анти-обществото, които комунизмът създава. Ето няколко примера.

Кампанията „анти-секти”, с променлива интензивност в следкомунистическия период. Тази кампания се води от 1992 г. с различна интензивност до 2007 г. в медиите и сред държавните органи. Тя цели промени в законодателството така, че да не могат нови и независими църковни общества да се регистрират вън от контрола на изпълнителната власт. Целта ѝ е ограничаване на свободата на религията, с цел лесен контрол от страна на държавната власт.

Насилственото обединяване на БПЦ от държавата – 2004 г. Поради политически различия БПЦ е разделена в следкомунистическия период. През 2004 г., месец юли, правителството на бившия министър-председател Симеон Сакскобургготски използва прокурорски действия и физическа сила и опразва над двеста църковни сгради заети от т. нар. Алтернативен синод на БПЦ. С груба сила. БПЦ официално е провъзгласена за „обединена”.

Казусът Писмото в Бургас – 2008 г. През мес. април местната община в Бургас излиза с писмо-окръжно до всички директори на локалните държавни училища за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Заедно с МВР - Бургас те описват „опасността” от няколко религиозни общности: на мормоните, „Свидетели на Йехова“ и евангелските християнски църкви. Евангелските християни са наречени „най-основните и опасни религиозни секти”. Твърди се, че последните „нарушават българските закони, правата на гражданите и обществения ред”…и привличали „нови членове чрез манипулации”. Обвиненията са конкретно отправени към „евангелските петдесятни църкви в България”, които в т. 3 на Информацията са приравнени с „всички протестантски църкви в страната, известни сред широката публика като евангелски църкви, а хората, членуващи в тях – като евангелисти”. Информацията твърди че, „изброените по-горе секти и други подобни религиозни формации... разединяват българската нация и я противопоставят на религиозен принцип”. Авторите твърдят, че евангелските християни „примамват своите нови членове”, че „евангелските църкви злоупотребяват с личните данни” на хората. Към момента се води дело от няколко бургаски църкви срещу МВР и община Бургас за дискриминация на основа религия по този казус.

Докладът на ДАНС от 2010 г. В този доклад се съдържаха не аналитични изводи, а пропаганда от типа на комунистическия период. „Нетрадиционните вероизповедания” бяха визирани като заплаха за „националната сигурност”. 21 Извадка от доклада гласи:

„В условията на икономическа криза и проблеми в традиционните вероизповедания, множество други нетрадиционни религиозни деноминации, секти и окултни течения правят опити за привличане на последователи. Основният риск от това е свързан с популяризирането на практики, представляващи заплаха за здравето и живота на последователите, както и предизвикването на напрежение сред местното население поради агресивната пропагандна дейност. Въпреки че не представляват пряка опасност за националната сигурност, действията на тези религиозни общности допълнително способстват дезинтеграцията. Разпространението им ще остане в зависимост от степента на развитието на предпоставки от социално-икономическо естество. ” – стр. 7 (подчертаването мое).

Наличието на агенти – църковни служители сред висшите ръководства на БПЦ и на протестантските деноминации. Това е проблем, който стана обект на истинска и по-широка дискусия в обществото едва през 2011 г., когато по държавна инициатива нарочната комисия започна да „осветлява” агентурното минало на редица висши клирици в регистрираните протестански деноминации и православна църкви.

Нереформирано антирелигиозно наказателно законодателство. „Чл. 166. (Доп. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г., изм. - ДВ, бр. 92 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г.) Който образува политическа организация на религиозна основа или който чрез слово, печат, действие или по друг начин използува църквата или религията за пропаганда против държавната власт или нейните мероприятия, се наказва с лишаване от свобода до три години, ако не подлежи на по-тежко наказание (почертаването мое).” В Наказателния закон има ограничения за сдружване и свободно изразяване на критично мнение към светската власт от религиозно вярващи. Няма обаче ограничение за образуване на политическа организация на безбожна и атеистична основа.

Посочените примери за отношенията държава-църква илюстрират формата на “отделяне” на църква от държава в българския контекст. Държавата има водеща идеологическа роля в обществото пред църквата и християните по въпроси, касаещи изцяло морала, съвестта и духовността на хората. Държавата налага на църквата, а и на всички вярващи, държавния светоглед (идеологическа държава). Нужно е държавата (управлението на светските дела на обществото) да се върне към правилните си функции и да изостави неприсъщите си такива. Тъй като държавата няма сама да поеме ангажимента за подобна промяна, то църквата следва да установи степента на своето участие в реформирането на държавната гледна точка за религията, християнската вяра и отношенията на светската управа с църквата.

Свобода за всеки © 2012. Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Виктор КостовВиктор Костов е адвокат и доктор по философия. Издател е на „Свобода за всеки” – онлайн списание за свободата на религията, съвестта и словото – и ръководител на адвокатска и правозащитна група.








Бележки

1. Pilgrim, W. Uneasy Neighbors: Church and State in the New Testament. Minneapolis: Fortress Press, 1999, 2.

2. Тертулиан, „Относно идолопоклонството”, I, http://edinni.com/w/index.php/Относно_идолопоклонството

3. Пак там, X.

4. Webb, 1996, 180.

5. Schlossberg, Н. Idols for Destruction. Weaton, IL, USA: Cossway, 1990. 177. Превод от англ. на авт.

6. Цит. м.

7. Робъртсън, Ч. Тоталитарната държава. 1937. 18.

8. Цит. съч. 20.

9. Цит съч. 22.

10. Цит. съч. 24.

11. Чл. 13 от Конституцията на България от 1991 г.

12. McManners 1993.135.

13. Джаксън, Д. „Руската политика за духовна сигурност” в Свобода за всеки: Мисия в православния контекст, бр. 19, август 2010 г. http://svobodazavseki.com/broj-19/69-ruskata-politika-za-natzionalna-i-duhovna-sigurnost.html

14. Закон за изповеданията http://www.constcourt.bg/Pages/LegalBasis/default.aspx?VerID=46

15. Глава IX, „За верата” от Търновската конституция урежда този въпрос.

16. Българската православна църква - активен участник и партньор в планирането на националните цели в контекста на стратегия „Европа 2020”, http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=329&id=38729. Откъс от цитираният текст гласи: „Също така бе подписано Споразумение за сътрудничество в социалната сфера между БПЦ и МТСП, което има за цел да обедини усилията на държавните институции и Църквата в редица сфери в областта на социалното включване, подпомагането на уязвими обществени групи и работата с деца.” В тази ситуация БПЦ поема ангажимент да подкрепя социални политики на новия политически режим и идеология, какъвто бе случаят с анти-семейния и анти-религиозен Проект за Закон за детето, предложен от МТСП за внасяне в 41-во НС. В крайна сметка, след като общественото недоволство надделя, БПЦ също застана против този законопроект.

17. Типичен пример в тази посока е позицията по публичния дебат във връзка с анти-семейния и анти-религиозен Проектозакон за детето на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) – сдружение, представляващо част от протестантските църкви в страната. В своето становище ОЕЦ разкритикува в частност проекта, но като цяло подкрепи идеята за такъв закон под предлог, че желаят да „се запази духът на законотвореца за гарантиране на правата и най-добрия интерес на децата в България, съзнавайки отговорността на правителството да зададе правилна посока за развитие на политиката за деца и семейства у нас за следващите поколения” (становище на ОЕЦ от 31.07.2012 г.). Възлагането на визията за семейството и децата на държавата е красноречив пример, че тези лидери виждат държавата като източник на стандарт и благо за семейството, а не Бога и Св. Писания. Това е доказателство за „одържавеното” мислене на редица евангелски християни и техните лидери, в което Божието принадлежи на кесаря.

18. Терминът „нетрадиционни вероизповедания” е въведен и тиражиран дори от Държавна агенция „Национална сигурност” – виж Доклад Среда за сигурност от 2010 г.

19. Асенов, Б. Религиите и сектите в България. Албатрос, 2012. Авторът е бивш висш служител на комунистическата „Държавна сигурност”, занимавал се с религиите.

20. Обожествяването на държавата не е български идеологически и квази-религиозен модел. Шлосбeрг вини за това Хегел или от философиите на 60-те години от миналия век. Месианското отношение към държавата се дължи на отричането на спасителния план и действие на истинския Бог (вж. Schlossberg, Н. Op. cit. 178-179).

21. Среда за сигурност – рискове и заплахи за националната сигурност за 2010 г. Извлечение от Годишния доклад на Държавна агенция „Национална сигурност”за състоянието на националната сигурност за 2010 г. (вж. алтернативен линк в интернет: http://is.gd/wz37ix).