Правата на децата – изключителни задължения само на родителите

Написана от Христо П. Беров

В началото на третото хилядолетие след раждането на Христа в плът, злото продължава да се радикализира. Този факт сам по себе си не е нищо ново под слънцето (Екл. 1:9). Дискредитирането и подчиняването на най-важната и животодаваща единица на човечеството – семейството – се превръща в задължителна държавна политика.

Хората могат без държавност. Държавата обаче без хора е невъзможна. Безкрайно неприятният феномен, който се наблюдава от хилядолетия, е, че държавността се налага като абсолютно-задължителна навсякъде и във всичко, свързано с човека. Звучи крайно, но има опасност родителите и техните деца да се превърнат съзнателно в роби на държавата.

В настоящия текст съвсем накратко ще се изложат две кратки тези относно утвърдилото се вече до догматичност симптоматично неразбиране за намесата на държавата в семейните отношения на хората.

Безконечните и упорити опити на държавната политика да измести родителите от техните безспорни правомощия и задължения на изначални възпитатели и учители на собствените им деца са зловредни и водят до последици, които са разрушителни за душите и психиката на хората.

Теза първа: Правата на децата относно тяхното възпитание са изключително призвание само на родителите им.

Човекът има уникалното качество да бъде личност. Да има воля и да носи лична отговорност. Това е разликата между отделните хора, дори като личности на правото – човекът като правен субект без презумпции и фикции, както и без друга допълнителна мозъчна гимнастика от страна на юристи и канонисти.

Нито едно друго живо същество (било то животно, растение и т. н.), нито пък държавата, има в себе си възможността да носи персонална отговорност, да отдава лично волеизявление.

Държавата няма нищо общо със зачеването на деца. Дори в случай, че субсидира проекти и научно-изследователски планове за създаване на ембриони извън естествената им среда на зачатие, нито държавата, нито някой неин представител могат да притежават ролята на родител и да имат правата и задълженията на такъв.

Истинността на езика като Слово (по Йоан 1:1) е закодирана в основата на разбирането на човешкия живот. Затова възпитание означава отглеждане на питомец, опитомяване, т. е. отделяне на рожбата от дивото, нечовешко и превръщането им в човеци. Възпитание е също питание (=храна), питане, опитване, събиране на опит, което без съмнение следва да се извършва под ръководството на родителя. Защото възпитаваният е роденият е от родител. А и единствено родители раждат.

Държавните законотворци, за които езикът е официален, просто игнорират неговата сила. Слушат, а не чуват, гледат, а не виждат. На кого да се доверят родителите? На държавния закон или на Словото, което е и техен майчин език?

Човек, в битността му на Божие творение, е надарен да бъде свободен да избира. Два от моментите в живота на човека обаче са изключени от тази възможност. Човек не избира нито родителите си, нито децата си. В това се състои мистерията на самото родителство.

Образованието като семантично отражение на езикознанието и словоразбирането произхожда от образа и подобието Божие (Бит. 1:26). Бог е образец сам по себе си, който образоващите следват. Безобразието е обратното на образа, на образеца.

Родителите не следва да допускат държавата до възпитанието на техните деца, защото то е лично. Държавата има само фиктивно, презумптивно юридическо лице, защото последното е презумирано и фикционно, съобразно различните учения за това. Не ми се струва нормално, че отговорен родител ще се задоволи с фиктивни грижи и липса на лична отговорност.

Държавата няма възможност да представлява всички нейни поданици или граждани. Независимо от всички безкрайни опити от страна на етатисти и държавни диктатори да злоупотребят с формата на държавно управление, което да наложи обща мярка на всеки отделен индивид в държавата, последното е невъзможно, защото свободата на човека като отделна личност е незаменима в богопредопределени свободни или задължителни волеизявления. Особено ясно последното се вижда в сферата на семейните възпитателни отношения, които са напълно лични, интимни и аналогични на вътрешния forum internum на човека, който не подлежи на никакво вмешателство, включително и насилствено.

Изводът от всичко дотук е радикален. Родителите не следва да допускат никаква намеса във възпитанието на децата си против своите възгледи и убеждения. Колкото и да се иска на определени индивиди да влияят на възпитанието на чужди деца посредством държавни разпоредби, това е недопустимо и неприемливо. Още преди няколко хилядолетия е било ясно, че lex dubia non obligat – неубедителната разпоредба остава необвързваща, т. е. родител, който не е съгласен с държавата по отношение на разпоредби, касаещи възпитанието на неговите деца, просто няма как да бъде задължаван да ги следва. Както не може някой да бъде задължен да има определен език за майчин, така не може да има и насилствен модел за възпитание. Възпитанието на собствените деца е просто изключително призвание на самите родители да им дават лични становища за разликата между добро и зло и да обясняват отговорно – ясно и на разбираем език – какви са последиците от следването на едното или другото.

Теза втора: Правата на децата относно тяхното образование са задължение и отговорност единствено на техните родители.

Както възпитанието на децата, така и тяхното образование е част от личната сфера, интимността и вътрешната свобода за самоопределение на личността.

Всичко споменато дотук относно възпитанието е съотносимо и до образованието на децата, което също е задължение и отговорност единствено на родителите. Образованието е възможно там, където възпитанието вече е намерило своето начало. В известна степен то бива надграждано от образованието, но същевременно е свързано с него и го придружава.

Образованието като семантично отражение на езикознанието и словоразбирането произхожда от образа и подобието Божие (Бит. 1:26). Бог е образец сам по себе си, който образоващите следват. Безобразието е обратното на образа, на образеца. Т. е. отклонението от образа и подобието на Бога е безобразност, водеща до безобразието, последицата от неследването на образеца.

Държавата е човешко творение, идея на хора. Не за да създава държава, дойде Христос, иначе щеше да е създал нова държава, а нямаше да е дал Нов завет, който да изпълни Стария. Не бяха политици апостолите. Нито бяха държавници. Бог водеше народа си към обетованата земя, а не към държавата.

Ясно е следователно, че образованието трябва да е мащаб, способ към търсене на образец на образа, на Бога. Образованието, което се е превърнало в изключителен монопол на държавата, измества критериите за образ и безобразие (или също добро и зло), защото държавата не може и слава Богу няма право да даде светоглед на нейните граждани, защото, както вече споменахме, това са въпроси от изключително лично естество.

Държавата не е образ, тя не е творец, тя не води към образец за поведение и не може да създаде такъв, защото не е индивид. Затова тя не може да даде личен пример. Тя може да изисква дължимо поведение, вкл. и чрез насилствени мерки и действия, но не може да даде онази вътрешна убеденост на хората за вековечната разлика между добро и зло, основаваща се на Божия закон. Затова държавните закони не са вечни. Те са изменчиви и обслужват главно управляващите.

Държавата е човешко творение, идея на хора. Не за да създава държава, дойде Христос, иначе щеше да е създал нова държава, а нямаше да е дал Нов завет, който да изпълни Стария. Не бяха политици апостолите. Нито бяха държавници. Бог водеше народа си към обетованата земя, а не към държавата. Бог допусна да се разтури царството на Израел, за да покаже, че един народ може да оцелее без собствена държавност, но единственно чрез възпитание и образование, осигурено напълно от родителите в продължение на две хилядолетия. Днешната държава Израел се създаде от хора, по идея на обикновен смъртен. Съществуват достатъчно други подобни исторически факти, които са пряко свързани и с българската история. Съвсем категорично може да се заяви, че в отсъствие на българска държавност през 19-ти век е имало възможност и за възпитание и за образование за българи.

В заключение следва да се обобщи, че никой друг освен родителите нямат и не следва да имат правомощия – права и задължения за възпитанието и образованието на техните подрастващи, защото единствено те са родили децата си и на тях е въздадена по естествен начин личната отговорност да полагат грижа за тях. Би следвало родителите на практика да изискват от държавата необходимите гаранции за ненарушаване на техните родителски права, особено относно действия на държавата в посока затруднение за даване на познание и светоглед на децата, което е груба намеса в техните семейства. Последното е недопустимо, независимо в каква държавно-нормативна рамка е облечено. Разумните, възпитани и образовани родители винаги ще изпълняват своето призвание и задължение – да спазват и пазят правата на децата си, именно като ги възпитават и образоват само и единствено те.

Свобода за всеки © 2013. Всички права запазени. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения. За разрешение, пишете на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Христо П. БеровХристо П. Беров е български и германски юрист. Изследователската му дейност обхваща главно история и теория на правото, право на религиозните общности и права на човека. Интересът му към богословието е концентриран в областта на догматиката и каноничното право.