Как се гарантира свободата на религия в България

Написана от Иван Груйкин

Традиционно се приема, че България е християнска, православна страна. Тази констатация е съвсем естествена поради факта, че мнозинството от българските граждани се самоопределят като православни християни.

Исторически и психологически предпоставки за свободата на религия в България

 

Българският владетел Княз Борис І налага християнството като официална държавна религия още в далечния девети век и оттогава принадлежността на страната ни към християнството не подлежи на съмнение. По-късно религиозната монолитност на населението по българските земи е подложена на силен натиск от завоевателите – мюсюлмани, и макар и да остава религия на преобладаващата част от населението, християнството е принудено да съжителствува с исляма като господстваща религия. Това е времето на оформянето на значителни религиозни малцинства като юдеи, католици, а от края на първата половина на 19 век – и на първите протестанти по нашите земи. Съществуването на християнството в условията на подчиненост и дискриминация е спомогнало за толерантното отношение към съседите – иноверци, които също като преобладаващата православна маса са били в положение на натиск и опити за асимилация. Създадената, през вековете на зависимост, търпимост към друговереца е един от главните фактори за относителния религиозен плурализъм на българина, който не е допуснал религиозни конфликти, случили се, за съжаление, в повечето балкански страни. От тази гледна точка, въпреки официализирането на източното православие като господстваща религия от първата конституция на независимото Княжество България, споменаването и отдаването на дължимото уважение към юдаизма, исляма и католицизма е естествена констатация на фактически сложили се отношения на взаимно признаване и приемане на различните религии от обществото на възстановената българска държава.

 

След десетилетия на относително свободно съществуване на основните малцинствени вероизповедания се стига до официално декларираната атеистична политика на тоталитарната държава в периода 1949 г. (приемането на Закона за изповеданията) до 1989 г., която е една от основните причини на предимно декларативното, и в голяма степен политизирано отношение на преобладаващата част от българските граждани днес към религиозната проблематика като цяло. Една обществено-психологическа действителност, обясняваща условния характер на коментираните по-долу законови гаранции за религиозната свобода.

 

Законови гаранции за свободата на религия в България. Конституция, международноправни актове, текущо законодателство.

 

Правото на свободен избор и практикуване на религия намира своята регламентация основно в чл.13 и чл.37 от Конституцията на Република България. Още в раздел І – Основни начала /чл.13, ал.1 и 2/ – е закрепен принципът, че вероизповеданията са свободни, както и че религиозните институции са отделени от държавата. По – нататък, в Глава втора – Основни права и задължения на гражданите, в чл.37, са дадени основната дефиниция на това право, както и изложението на основанията, които представляват т.нар. конституционен предел на неговото упражняване. Също така е закрепено и задължението на държавата в сферата на упражняване на религиозните права.

 

Посочените по-горе конституционни текстове следва да се разглеждат в светлината на Решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11 от 1992 г. България е ратифицирала и редица международноправни актове, които по силата на чл. 5, ал.4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство, най-важни измежду които са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /чл.9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията/, и Международния пакт за граждански и политически права /чл.18 закрепва свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието/. Опит за по-детайлно дефиниране на правото на вероизповедание и за определяне (констатиране) на проявените му форми е текстът на чл.2 от приетия в края на 2002 г. Закон за вероизповеданията.

 

Анализът на посочените текстове налага извода, че правото на вероизповедание е гарантирано като лично право, упражняването на което не се обуславя от наличието на държавно санкционирана правно-организационна форма. Религията може да се практикува свободно, както от регистрирано вероизповедание, така и от обединение от вярващи, които не са се регистрирали като юридическо лице, така и от отделния вярващ. Независимо от законовата гаранция за това, от конституционна гледна точка, практиката на редица органи на централната и местната власт в България през последните години /в това число най-вече полицията и общинските администрации/ показва, че правото да се извършва религиозна дейност почти винаги се свързва с изискването за регистрация.

 

Конституцията гарантира недопустимостта на ограничаване на правото на вероизповедание извън случаите на чл.37, ал.2 от Конституцията, във връзка с чл.18 МПГПП и чл.9 ЕКЗПЧОС. Съгласно чл.37, ал.2 “свободата на съвестта и вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани”. Посочената формулировка наподобява съответния текст в ЕКЗПЧОС, но има две съществени разлики. Първата е в това, че в конституционния текст липсва съществената предпоставка от Конвенцията - ограниченията да са предвидени в закона и да са необходими в едно демократично общество. Наистина, Решение № 5 на Конституционния съд постановява, че посочените в Конституцията ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да се разширяват чрез закон или чрез тълкуване, и че чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното /на ограниченията/ осъществяване. Т.е., може да се приеме, че конституционният текст съдържа изискването конкретното ограничение на правото да е предвидено в нормативен акт от законов, а не подзаконов ранг.

 

Липсата в българската конституция обаче на изискването на Конвенцията - ограниченията да са необходими в едно демократично общество, повдига множество въпроси. На първо място, дали това изискване е част от вътрешното ни право по смисъла на чл.5 от Конституцията и дали, ако е налице противоречие между това изискване и чл.37, ал.2 от същата, същото има предимство пред конституционния текст. Този въпрос е основателен и с оглед на обстоятелството, че Конвенцията е в сила за Република България от 7 септември 1992 г., повече от две години след приемането на Конституцията. Ако приемем, че изискването за необходимост в демократичното общество е задължително при ограничаването със закон на правото на вероизповедание, наличието на закон, включващ ограничителните условия на чл.37, ал.2, не е достатъчно за акта на ограничаване, а следва при всеки конкретен случай на ограничаване на правото тази необходимост да е налице.

 

Т.е., всяка санкция трябва да съответства на “неотложна социална необходимост” и трябва “да бъде съизмерима с преследваната законна цел”. Евентуалното налагане на ограничителни мерки следва да се извършва единствено при конкретни случаи на осъществяване на съответните хипотези, и то по недискриминационен начин, изключващ възможността дори за косвени оценки на определена религия или вяра, поради налагането на ограничения на нейни последователи, действуващи колективно или индивидуално, и оттам – да е в състояние да влияе на избора на тази вяра от страна на други лица.

 

На следващо място, в българската конституция отсъства изискването на Конвенцията ограничението да е в интерес на обществената сигурност, като на мястото на това ограничение Конституцията поставя националната сигурност. Споделяме становището, че правото на вероизповедание подлежи на ограничения от гледна точка на критерия “национална сигурност”, единствено когато се касае за упражняване на правото чрез религиозно сдружаване (тъй като за ограничаване правото на сдружаване съгласно чл.11 ЕКЗПЧ са допустими съображения за националната сигурност), и когато се касае за проповядване на религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие, съгласно чл.20 МПГПП.

 

Чл. 6, ал. 2 от Конституцията гарантира недопустимостта на ограничения в правата или на привилегии, основани на определени социални критерии, един от които е религията. Аналогичен е текстът и на чл. 3 от Закона за вероизповеданията.

 

Традиционният характер на източното православие е деклариран в чл.13, ал.3 от Конституцията. Не се конкретизира точният смисъл на традиционността. Съществуват опасения, особено актуални при добилите печална известност опити за прилагане на чл.10 от новия Закон за вероизповеданията, че това може да доведе до създаване на реален привилегирован статут на БПЦ в сравнение с другите религии и техните институции, както и на доминирането на едно единствено православно вероизповедание за сметка с нововъзникнали вероизповедания с православна доктрина. Това определено би създало проблеми от гледна точка на чл.6, ал.2 К и чл.14 от ЕКПЧ /забрана на дискриминацията/.

 

Особено важни конституционни принципи, гарантиращи религиозната свобода, представляват забраната на принудата при избора и промяна на религиозни убеждения, и възможността за промяна на убежденията, както и принципа на плурализма. Последният е особено актуален за родната ни действителност при многобройните случаи на възникване на напрежение вътре в религиозните общности и настъпване на разединение. В тези случаи целта на закона е не да се създават условия, препятстващи подобни процеси, като се елиминира плурализма, а да се гарантира търпимостта между съперничещите си групи, включително с цел разрешаването на проблемите по силата на характерните за религиозната общност вътрешни правила и обичайно право.

 

Следващ конституционен принцип, гарантиращ на законово ниво религиозната свобода, е този за разделението на религиозните институции от държавата и ненамеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции (чл.4 от Закона за вероизповеданията). Това според нас означава и недопустимост за даване на мнение от страна на държавата по теологични въпроси /т.е. - за държавна преценка на ценностите в сферата на религията/, което е в противоречие с досегашната практика по регистрацията на религиозните общности и получаване статут на юридически лица по отношение на т.нар. “експертни становища”, давани от Дирекция “Вероизповедания” на Министерски съвет.

 

Конкретни гаранции за свободата на религия на едно по-практично ниво се дават от текстовете на чл.6, ал.1, т.6; чл.6, ал.2; глава Пета; чл.24 от Закона за вероизповеданията, регламентиращи съответно:

 

  • право на религиозно обучение и образование;
  • правото на родителите да осигуряват възпитанието и обучението на децата си в съответствие със собствените си убеждения;
  • възможност за откриване на здравни, образователни и социални заведения на религиозните общности;
  • регламентиране на въпроса за гробищните паркове на отделните религиозни общности;
  • допълнителна регламентация на отношенията по повод упражняване правото на религия в местата за лишаване от свобода, армията, болничните заведения, училищата, учрежденията и др.
Независимо от допълнителното създаване в Закона за изпълнение на наказанията на текстовете на чл.70а, 70б и 70в, свързани с упражняването на религиозните права в затворите, в тази област има още редица нерешени проблеми. Декларираното равноправие на изповядващите различни религии, от една страна, и от друга – възможността за назначаване на щатни свещенослужители единствено от традиционната религия, поставя въпроса за съответствието на това положение с принципа на недискриминацията. Също така трудно ще се защити, от гледна точка на Конституцията и международноправните актове, прогласяването на правото на упражняване на религия в местата за лишаване от свобода единствено на религиозни общности, регистрирани в България.

 

Как хората в България могат да защитят своите права на свобода на религията и да държат държавата, и един друг, отговорни ?

 

Няма да е коректен изводът за възможността реално да бъдат защитени религиозните права на българските граждани, ако погледът ни е насочен единствено към конкретните текстове, регламентиращи тази материя. Опитът от последните години показва, че въпросът за състоянието на религиозната свобода е неотделим от общото състояние на правовия ред и законността в страната.

 

Общото състояние на законността в страната и състоянието на институциите

 

От тази гледна точка се налага тъжният извод, че реални гаранции за защитата на правата на вярващите в България практически не съществуват. В една страна, в която прокуратурата фактически си е присвоила възможността да правораздава, и то въз основа на политически мотивирани критерии; където свещеници от традиционното вероизповедание могат “законно” и насилствено да бъдат отстранявани от храмовете, в които служат от години; където второто по значимост вероизповедание, чрез налагане на определено ръководство, на практика се превръща в поделение на влиятелна политическа централа – в тази страна за съжаление може да се очаква всичко. Независимо от Конституцията, международното право или прекрасно звучащ закон. Поради това, а и с оглед конкретното състояние на съдебната система в страната ни днес, разглеждаме стриктното прилагане на повечето от коментираните по-долу конкретни правни източници, повече като желана перспектива, отколкото като гаранция за религиозната свобода в България понастоящем.

 

Конкретни правни възможности за защита на религиозните права

 

а) Закон за вероизповеданията;

 

Независимо от необходимостта специалният закон в сферата на религията да има позитивна, подпомагаща упражняването на религиозните права роля, на практика административнонаказателните разпоредби на Глава седма от Закона са преди всичко препятствие и заплаха за упражняването на правата. Така например предвиждането на имуществени санкции за осъществяване на дейност от името на вероизповедание без представителна власт позволяват произволни интерпретации и са в противоречие с основни правни принципи.

 

Не е ясен и текстът на чл. 37, предвиждащ санкция за препятстване свободното формиране или изразяване на верско убеждение.

 

б) Наказателен кодекс;

 

Чл. 164 от наказателния кодекс на Република България предвижда до три години лишаване от свобода за този, който проповядва омраза на религиозна основа. Въпреки относителната популярност на този текст и сравнително честото му споменаване, на практика няма каквито и да е позитивни резултати от неговото прилагане. През изминалата година стана известна присъда на Пазарджишкия окръжен съд по тези текст с обвинение за разпространение на радикален ислям. Това наказателно дело по – скоро бе демонстрация на намерения от страна на държавното обвинение за противопоставяне на тенденции на радикален ислям в страната, отколкото прецизен юридически продукт, съобразен със спецификата на правото на вероизповедание и законовите възможности за неговото ограничаване. И в същото време, на фона на открито противозаконните и дискриминационни действия от юли - миналата година в десетки храмове на Българската православна църква, опитите на българската прокуратура в тази насока са отчайващо далеч от стандартите на българската конституция и ратифицираните от страната международноправни актове за гарантиране на свободата на религия.

 

в) Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани;

 

Законът предвижда имуществена отговорност на държавата за причинени на гражданите вреди от дейността на администрацията и на правозащитните органи. Това включва, от една страна, незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, и от друга – актове и действия на органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции.

 


г) сезиране на Европейския съд за защита правата на човека (ЕСЗПЧ) в Страсбург.

 

Практическите проблеми при гарантиране на свободата на религия в България са най-честия повод за сезирането на Европейския съд от български граждани. Въпреки осъдителните решения по редица казуси практиката на държавните и местни органи и на съдебната власт в България продължават да са далеч от стандартите на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

 

Гражданското общество в България и ролята на медиите

 

При изложената по-горе недостатъчност на чисто юридически гаранции за религиозната свобода в България, особено важно е състоянието на гражданското общество в страната. За съжаление и по отношение на тази гаранция изводите не са особено оптимистични. Нестопанските организации като цяло са заети повече с активности, насочени преди всичко към усвояване на отпусканите от донорски организации фондове, отколкото с отправянето на конкретни и остри послания към институциите и обществото, съответстващи на действителното състояние на законността и човешките права в страната. Съзнанието за мисия у някои представители на правозащитния сектор все по-често отстъпва място на прозаичен утилитаризъм и желание за вписване в статуквото. Обществото като цяло е нечувствително към многобройните случаи на драстично нарушение на основни права и свободи, в това число и в религиозната сфера. Особено деморализираща роля в това отношение играе част от съдебната система, най-вече в лицето на притежаващата практически безконтролна власт и възможности за натиск (често използвани) прокуратура. Многотиражната преса, преследвайки икономическите си интереси, и при липсата на нормално структурирано общество и оформен интелектуален елит, се превръща в една от основните пречки за изграждането на гражданска взискателност, трайни демократични нагласи и рефлекси у българското общество.

 

Все проблеми, истинското справяне с които може да започне едва след тяхното честно и отговорно признаване.

 

Единствено по този начин можем да достигнем до ниво на собствената си отговорност на граждани, което да ангажира и реалната отговорност на държавата и институциите.

 



i_gruikin_120Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми, а така също и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Говорител на редица форуми, посветени на проблемите на религиозните общности и състоянието на съдебната система в България. Практикуващ адвокат, представлява заинтересованите по редица дела пред Европейския съд за защита правата на човека в Страсбург. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество”.