Отношенията между църква и държава и тяхното равновесие

Написана от Редакционна статия

В този брой ще прочетете четири изключително интересни и различни подхода към темата за баланса в отношенията църква държава. В търсенето на автори за тази тема сме се постарали да поканим такива, които виждат нещата отвътре и отвън, било за държавата или за църковната организация.

 

Александър Еленков, поставя религията и държавата в контекста на гражданското общество, като обръща внимание на практичните моменти – регистрацията, Законът за вероизповеданията, намесата на държавата във вътрешния живот на православната църкви и мюсюлманското вероизповедание. Принципът за равноправие на всички признати от държавата вероизповедания е изключително важен и господин Еленков го отчита като балансиращ елемент на отношенията религиозни общности и държава. Остава отворен въпроса, за тези вероизповедания, които не са признати от държавата и дали държавата е компетентна да налага критерий за това, кое вероизповедание следва да е признато и кое не.

 

Докато Александър Еленков пише от гледната точка на юрист-практик, в съдебната система, Георги Кръстев, споделя гледната точка на служител с дългогодишен опит в Дирекция “Вероизповедания” и представител на изпълнителната власт.

 

Според Георги Кръстев има постигнато равновесие в търсенето на баланс между религиозните общности и държавата. Посоката следва да бъде в разработване на сътрудничество между религиите и държавата. Религиозните общности са тези, които не проявяват достатъчно инициатива за да използват новите възможности за партньорство с държавата. Освен това господин Кръстев отбелязва и готовността на държавата да не се меси във вътрешните работи на вероизповеданията. Колко и кога обаче, тази намеса е нужна, често е въпрос на преценка във всяка отделна ситуация. При наличието на Дирекция “Вероизповедания”, държавното присъствие в религиозния живот е неминуемо, независимо дали е по инициатива на държавата или хора, които търсят държавен натиск или подкрепа за своята религиозна кауза.

 

Авторите на споменатите две статии гледат на баланса църква – държава като вътрешни наблюдатели за държавата, но външни по отношение на църковните организации. Следващите две статии са обратна посока на перспективата. От богословска, историческа и политическа гледна точка те дават поглед, който познава вътрешно-църковните процеси отвътре.

 

В материала си Весела Илиева разглежда гражданското общество, като подмножество в по-голямата сфера на “държавата”. Госпожа Илиева счита, че секуларизацията на модерната държава, тоест цялостното отделяне на функциите на държавата от религиозната вяра, дава най-голяма възможност църквата да бъде независима от държавно въздействие. Това становище звучи парадоксално, но прочитът на статията ще ви въведе в аргументите на авторката защо този модел би могъл да бъде осъществен. Процесът на секуларизация в модерните общества, твърди Весела Илиева, може да се окаже безценен ресурс за църквата и възможност за развитие на широка обществена дейност.

 

Тук, разбира се, също има открит въпрос – секуларизацията на държавата не означава в никакъв случай “деидеологизацията” й. Тоест няма гаранции, че секуларната държава е религиозно неутрална. Например, хуманизмът е силна идеология, която рядко остава безразлична към религиите и по-скоро се стреми да ги ограничава. Така една на пръв поглед “секуларна” държава може да има интерес от ограничаване на свободата на религията и съвестта. Това на дело се случва в, развити демокрации – Франция, Белгия, Швеция, Канада и други западни страни.

 

Костадин Нушев прави изключително важен анализ на произхода на теорията за “симфонията” между църква и държава. В статията му ще прочетете историческата обосновка защо тази стара византийско-руска и монархическа доктрина се прокрадва в опита за съвременно дефиниране на отношенията между църква и държава в България. Господин Нушев докосва важната перспектива за съотношението между държавата, царството от този свят, от една страна и от друга, християнската вяра и църквата – представители на Божието царство. Без тази перспектива, и нейното пълно изследване, отношенията църква-държава ще останат разбрани плоско и двуизмерно.

 

Балансът в отношенията между религиозните общности и държавата за всеки автор изглежда различно. Житейската и идеологическата позиция на всеки е много различна. Обединяващият елемент е интересът към сътрудничество между църквата и държавата и в четирите статии. Насърчително е възникването на това важно разбиране за българските условия, че вярата не е враг на светския управник, дори напротив.

 

Балансът в тези сложни взаимоотношения едва ли някога ще бъде намерен в най-удовлетворителната схема за абсолютно всички. Не бива да забравяме, обаче, че първостепенната задача на всяко изследване или практика в сферата на религията трябва да тръгва от презумпцията, че държавата и атеистичното българско общество са длъжници на хората, които вярват в Бога. Във всеки опит за постигане на баланс тази е основата, от която следва да търсим да наклоним везните в правилната посока.





Правата запазени © 2005 Виктор Костов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.