Отношения между държавата и църквата в гражданското общество

Написана от Александър Еленков

Държавата е политическа форма на човешката общност. Нейната цел е да обезпечи ефикасното задоволяване на общите нужди и общите интереси на хората, които живеят на нейната територия. Църквата е духовна (религиозна) форма на човешка общност и тя има друго предназначение – нравственото усъвършенстване на хората до степен на съвършенство. Държавата е земно царство и е ограничена в пространството – простира се върху определена територия и има точно определени граници. Църквата е духовно царство и не е ограничена териториално, независимо че има свои териториални формации (поместни църкви).

Гражданското общество е също форма на човешката общност. То е полето на частния интерес. Това го отличава от държавата, която е стожер на публичния интерес. Развитието на гражданското общество, обаче, е и публичен интерес. Затова в чл. 4, ал. 2 от Конституцията на Република България е прогласено, че държавата създава условия за свободно развитие на човека и гражданското общество.

 

Религията, църквата и гражданското общество

 

Една от основните предпоставки за изграждането и за стабилното развитие на гражданското общество е правото на гражданите свободно и доброволно да се сдружават в защита на своите частни интереси. Изповядването на една или друга религия е частен интерес. Затова гражданите имат право свободно и доброволно да се сдружават за осъществяването на своите религиозни потребности и държавата е длъжна да създаде условия за това.

 

Свободата на религия не е дефинирана в позитивното българско право. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи е такъв международен договор, а нейния чл. 9, т. 1 определя съдържанието на свободата на религия така: това право включва свободата (на всеки човек) да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали, както и да променя своята религия или убеждения.

 

Европейският съд по правата на човека (в Страсбург) многократно е изразявал становището, че „свободата на мисълта, съвестта и религията е в основата на демократичното общество и от нея зависи плурализмът, който е неделима част от демократичното общество и е една трудно спечелена през вековете придобивка”.  За религиозната общност и в частност за Църквата свободата на религия включва и очакването, че ще й бъде позволено да функционира мирно, защитена от каквато и да било произволна намеса на държавата. А произволна е всяка намеса на държавата, която излиза извън рамките и основанията по т. 2 на същия чл. 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Първото условие за държавната намеса в религиозните общности е тази намеса да е предвидена в закона.

 

Как България урежда свободата на религията

 

Правото на вероизповедание, свободата на религията и отношенията между държавата и религиозните общности у нас са регламентирани със Закона за вероизповеданията. Още в чл. 1 четем, че този закон урежда правото на вероизповедание, неговата защита, както и правното положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата. Член 2 прогласява правото на вероизповедание за основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо (ал.1). В закона не е дадена дефиниция на това право, но е показано неговото съдържание. Според чл. 2, ал. 2 то включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали. Тази норма, както и нормата на чл. 6, показват, че нашият законодател е вложил в правото на вероизповедание съдържанието на свободата на религия по чл. 9 от ЕКПЧ.

В Закона за вероизповеданията (ЗВ) обаче липсва прецизен регламент на отношенията държава – религиозни общности, респ. на отношенията държава – църква.

Първата стъпка в отношенията държава – религиозна общност е признаването на религиозната общност от държавата. Чл. 14 ЗВ гласи: религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на този закон. Текстът се намира в глава трета, наименована „Регистрация”, а според следващия чл. 15, ал. 1 ЗВ регистрацията на религиозните общности като юридически лица се извършва от Софийския градски съд по реда на глава четиридесет и шеста „Общи правила” от част шеста „Охранителни производства” на Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

 

Придобиване статут на “юридическо лице”

 

Следователно, за да придобие една религиозна общност статут на юридическо лице, е необходимо и достатъчно тя да бъде регистрирана като вероизповедание в Софийския градски съд, който води публичен регистър на вероизповеданията. Производството по регистрацията започва с писмена молба на религиозната общност, подадена от нейната институция с представителна власт. Молбата се разглежда в закрито заседание, освен ако Софийският градски съд счете, че за правилното решаване на делото е необходимо то да бъде разгледано в открито заседание. Чл. 427, ал. 1 ГПК задължава съда служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт. Чл. 15, ал. 2 от Закона за вероизповеданията забранява съществуването на повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Затова първата проверка, която трябва да направи съдът, е дали във водения от него регистър е вписано вероизповедание със същото наименование и седалище.

 

Следващата проверка е за съответствието на устава с нормата на чл. 17 ЗВ. И тук се появява първата опасност от недопустима от гледна точка на ЕКПЧ намеса на държавата. Според чл. 17, т. 2 ЗВ уставът на вероизповеданието задължително трябва да съдържа изложение на верското убеждение и богослужебната практика. А чл. 16 ЗВ препоръчва на съда да изисква експертно становище от Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет във връзка с регистрацията на религиозните общности. Което на практика означава, че негативно становище на Дирекция „Вероизповедания” за верското убеждение и богослужебната практика на вероизповеданието може да бъде предпоставка за отказ на исканата регистрация. А според твърдата практика на Европейския съд по правата на човека анализът на вярата, както и на литургичната и ритуалната практика би противоречал на принципа, че държавата не може да налага оценка на ценностите в сферата на религията или вярата.

 

В същото време правилото на чл. 7, ал. 1 и ал. 4 ЗВ в пълен унисон с чл. 9, т. 2 на ЕКПЧ ограничава свободата на религия, когато тази религия е насочена срещу обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица. Мисля, че не може да има спор по въпроса как ще постъпи Софийския градски съд, ако в представения пред него устав се съдържат данни, че религиозните ритуали на вероизповеданието, което иска регистрация, са заплаха за обществения ред, народното здраве и морала (напр. човешко жертвоприношение).

 

Нужни ограничения

 

Очевидно съществуват отделни хипотези, които налагат ограничаване на религиозната свобода, респ. на правото на вероизповедание. Ограничаването е предвидено и в чл. 9, т. 2 ЕКПЧ и това право принадлежи на държавата, която единствена създава и гарантира правовия ред на нейната територия. Българската държава със Закона за вероизповеданията е възложила своите функции по религиозните въпроси на изпълнителната власт (Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет) и на съдебната власт (Софийски градски съд и по-горестоящите на него съдебни инстанции). Следователно, изпълнявайки държавните функции по регистрация на религиозните общности, съдът е властен да направи преценка на описаното в устава верско убеждение и богослужебна практика през призмата на чл. 7, ал. 1 и ал. 4 ЗВ и чл. 9, т. 2 ЕКПЧ, но това трябва да бъде направено без каквито и да било пристрастия.

 

В тази си дейност съдът може да бъде подпомогнат от Дирекция „Вероизповедания” (чл. 16 ЗВ). При тази хипотеза делото за регистрация следва да се разгледа в открито заседание, защото само така вероизповеданието – молител ще има реалната възможност да се запознае със становището на дирекцията и евентуално да направи възражения по него. Това правило произтича и от константната практика на Европейския съд по правата на човека относно правото по чл. 6 ЕКПЧ.

 

Ненужни ограничения

 

Но в чл. 7, ал. 1 ЗВ като предпоставка за ограничаване на правото на вероизповедание е посочена и националната сигурност. В позитивното българско право това понятие не е дефинирано. Само в т. 20 от Концепцията за национална сигурност  се казва, че „национална сигурност има, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват”. Ако в понятието „национална сигурност”, употребено в чл. 7, ал. 1 ЗВ, се влага същото съдържание, въпросът е: С какво едно вероизповедание би могло да бъде насочено срещу националната сигурност? Отговор на този въпрос очевидно ще бъде даден от бъдещата съдебна практика.

 

Намеса във вътрешния живот на църквата и други вероизповедания

 

Втората стъпка в отношенията държава – религиозна общност е намесата на държавата във вътрешния живот на вероизповеданията. Законът за вероизповеданията е предвидил такава възможност само в хипотезата на чл. 8 – при констатирани нарушения по чл. 7 държавата може да ограничи правото на вероизповедание чрез прилагане на една от изброените мерки. Прилагането на съответната мярка се допуска от Софийския градски съд с решение, постановено в съдебно производство по общия исков ред. Това разрешение е добро, но то не изчерпва поставения въпрос.

 

През периода от 1992 г. до 2004 г. българското общество преживя сериозни сътресения в двете най-многочислени вероизповедания – Българската православна църква (БПЦ) и мюсюлманското изповедание. На 18.05.1992 г. митрополитите на БПЦ Неврокопски Пимен, Великотърновски Стефан, Старозагорски Панкратий, Русенски Софроний, Врачански Калиник и Сливенски Йоаникий правят следното изявление:

 

„Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св.Синод, който да поеме председателството на Св.Синод до избирането на патриарх”.

 

Последва болезнено за всички православни християни разделение на Българската православна църква, което бе наречено „разкол” или „административен разкол”. То продължи до 21.07.2004 г. когато с прокурорско-полицейска акция т. нар. „разколници” бяха отстранени от завзетите от тях след 18.05.1992 г. храмове.

 

Прокурорските постановления за тази акция останаха апокрифна книжнина. Нито един от отстранените свещеници не получи препис от засягащото го прокурорско постановление. Тук-там добросъвестни полицаи позволиха постановлението, което изпълняват, да бъде поне прочетено от отстраняваните, но с уговорката това да не се разчува. Така се разбра, че след 12 години разкол в БПЦ прокуратурата е приела наличие на „бърз и неотложен случай за възстановяване на самоуправно нарушени права” (чл. 118, т. 3 от Закона за съдебната власт).

 

Въпроси по участието на съда в религиозни спорове

 

Тази акция постави няколко съществени за демократичната и правова държава въпроси: допустимо ли е едно претендирано право да бъде възстановено без надлежно съдебно решение, което да заяви с присъщата на съдебните актове сила кое е легитимното ръководство на Българската православна църква? В тази връзка – прокуратурата, която е в структурата на съдебната система (съдебната власт), е ли независим и безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ? Признава ли българската държава право на гражданите от всички вероизповедания да повдигат спорове за законосъобразност на избора или назначаването (каквато форма съответното вероизповедание е възприело) на свещенослужителите с ръководни функции и какъв орган – държавен, обществен или смесен – ще разрешава тези спорове? Очевидно е, според мен, че отговорът на първия от тези въпроси трябва да бъде отрицателен – при спор кой е носителят на определено право единствено съдът може да даде нужното разрешение.
Но да се върнем на избрания пример с Българската православна църква – в нейния устав няма правила, които съдът, ако бе сезиран с описания спор, да използва като основа на своето решение.

 

Така че едно съдебно дело по спора кое е легитимното ръководство на БПЦ може би щеше да продължи значително във времето и съдът щеше да бъде поставен пред необходимостта да се произнесе по него при пълната липса на материалноправни норми (без оглед на техния ранг), която би била предпоставка за „съдебно творчество”, каквото се появи например при разрешаването на идентичните спорове в мюсюлманското изповедание. Затова е препоръчително правила за разрешаването на такива спорове да се съдържат в уставите на вероизповеданията.

 

При (неизбежното) бъдещо разрешаване на посочените въпроси следва да се държи сметка и за това, че Европейският съд по правата на човека вече е отговорил отрицателно на въпроса дали държавата може да предприема мерки, с които да гарантира, че религиозните общности ще останат или ще бъдат приведени под единно водачество. (Решение от 14.12.1999 г. на Европейския съд по човешките права [делото Сериф срещу Гърция]: „Въпреки че според Съда е възможно да възникне ситуация, при която в дадена религиозна или друга общност може да настъпи разединение, Съдът смята, че това е едно от неизбежните последици на плурализма. Ролята на властта при тези обстоятелства е не да премахва причината за напрежението като елиминира плурализма, а да гарантира търпимост между съперничещите си групи” [т.52]).

 

Съотношение между правилата в религиозните общности и светския закон

 

Препоръчително е също така с уставите на вероизповеданията да бъдат приети и правила, уреждащи трудовите, осигурителните и пр. отношения между религиозните институции и свещенослужителите, особено когато поради някаква специфика във вероизповеданието фактически се съдържат отклонения от общоустановените светски правила. Религиозните общности традиционно съществуват под формата на организирани структури с религиозни свещенослужители. За тяхната специфична дейност са установени канонични правила, които за вярващите са с божествен произход. Корелацията на тези правила и на правилата на светското право може да бъде осъществена само с уставите на съответните вероизповедания. Въобще уставите на вероизповеданията не само трябва да уреждат въпросите по чл. 17 ЗВ, но те трябва да бъдат по съдържание основата, върху която ще бъде основано едно съдебно решение при евентуален вътрешен спор.

 

Задължителна ли е регистрацията?

 

Следващият съществен въпрос (или стъпка) в отношенията религиозна общност – държава е: какви са правата на религиозна общност, която не е придобила статут на вероизповедание? Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на този закон – гласи чл. 14 ЗВ.

 

Така редактирана, нормата води до извода, че регистрацията не е задължителна и религиозната общност, която не е регистрирана в Софийския градски съд има всички права, които и регистрираното вероизповедание.

 

Но този извод като че ли се опровергава от дефинициите в § 1 ЗВ. Вероизповеданието е определено като задължителна съвкупност от верски убеждения и принципи (вярата), религиозната общност и нейната институция. Религиозната общност е определена като доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. А религиозна институция, според закона, е регистрираната в съгласие със Закона за вероизповеданията религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав, т.е. с факта на съдебната й регистрация религиозната общност се превръща в религиозна институция.

 

Така дефинирани понятията „религиозна общност” и „религиозна институция” са в съотношение помежду като общо и частно понятия – религиозната институция е винаги религиозна общност, но религиозната общност е религиозна институция само ако е съдебно регистрирана. Тогава дефиницията за вероизповедание би трябвало да гласи така: „Вероизповедание” е съвкупността от верски убеждения и принципи (вярата) и религиозната общност или нейната институция. При такава дефиниция несъмнено отговорът на поставения въпрос би бил, че религиозната общност, която не е регистрирана по реда на Закона за вероизповеданията, се ползва със всички права по този закон, освен от тези по глава пета. При сега съществуващата дефиниция на понятието „вероизповедание” (§ 1, т. 1 ЗВ) съществува съмнение дали отговорът на въпроса ще бъде такъв.

 

Поглед върху православното виждане за отношенията държава-църква

 

Законът за вероизповеданията е първият опит за демократично регламентиране на религиозните права и свободи. Като първи опит той е далеч от изискванията за съвършенство, но все пак трябва да бъде аплодиран. А липсата на съвършенство трябва да бъде компенсирана с максимална толерантност в отношенията държава – религиозни общности и между самите религиозни общности при неговото прилагане.

 

В правната теория отдавна е възприето правилото, че държавите, в които не съществува една официално призната „държавна религия” (а България е вече сред тези държави), трябва да се ръководят от принципа за равноправие на всички признати от държавата вероизповедания. Правното действие на този принцип е описано по един блестящ начин в учебниците по канонично право на православните църкви.  А то се изразява в задължителното спазване на следните правила за толерантност:

1. Всички вероизповедания имат равни права и лицата, които принадлежат към тях, са равни в своите политически и граждански права;
2. Всяко вероизповедание има пълна свобода на богослужение и обредна дейност, както и суверенитет в управлението и разрешаването на своите вътрешни проблеми;
3. Всяко пълнолетно лице има правото свободно да избере своето вероизповедание и държавата е длъжна да гарантира това право;
4. Принадлежащите към едно вероизповедание лица не могат да бъдат принудени към нещо, което не се отнася до тяхното вероизповедание; 
5. Никой свещеник от едно вероизповедание няма право да извършва богослужение на друго вероизповедание;
6. Всяко вероизповедание има право на парична субсидия, данъчни и други облекчения от държавата;
7. Всяко вероизповедание има право на признаване и уважение от принадлежащите към други изповедания лица, както и на защита от държавата при нарушаване на това право;
8. Всяко вероизповедание има право на защита срещу произволна намеса от страна на държавата и срещу каквато и да било намеса от друго вероизповедание в неговите вътрешни работи.

Спазването от държавата и от всички вероизповедания на тези и на други производни от тях правила за толерантност е единствената гаранция за действително балансирани отношения между държавата и религиозните общности у нас, както и между самите общности.

 

Заключение

 

В заключения ще си позволя да използвам предоставената ми се възможност и да изразя личното си мнение, че в гражданското общество вярващите трябва да имат своята обща гражданска институция, своята обща гражданска организация, която да бъде противовес на държавата и нейните институции, и да отстоява религиозните права и свободи, както и религиозната толерантност. Вероятно е трудно след векове религиозно противопоставяне да бъде създадена обща гражданска организация на съществуващите у нас религиозни общности и вероизповедания, но би било в унисон с принципите на гражданското общество и на правилата на религиозната толерантност да има такава обща организация, която да бъде в непрекъснат диалог с държавата и с учредилите я религиозни общности по въпросите на религиозните права и свободи. И която да реагира по предвидения в закона и в нейния устав начин при всяко едно нарушаване на тези права и свободи.


Правата запазени © 2005 Александър Еленков и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.


a_elenkov_120Александър Еленков, роден през 1953 г. в гр. Берковица. Завършил Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски” през 1977 г. Работи като съдия във Върховния административен съд. Занимава се проблеми на глобализацията, съвременната демократична държава и гражданското общество, и в частност с проблеми по правата на човека и основните свободи.