Печат

Отношенията между църква и държава в съвременното общество - реставрация на византийско-монархичния модел или изграждане на равноправно партньорство

Костадин Нушев

Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21; Марк 12:17).

Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международно-правни норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социо-културен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма.

Византийско - монархическия модел срещу конституцията

 

Принципите на взаимодействие между църквата и държавата и условия са особено важни в частност и за отношенията между държавата и Българската православна църква (БПЦ) като религиозна институция на “традиционното” по Конституция (чл.13, ал. 3) “източно-православно изповедание” в Република България. През последните две години след влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ) и последователните усилия от страна на държавата да го прилага за “преодоляване на разкола и разделението в БПЦ” в духа на една особена политическа стилистика, натоварена с известен ретро-монархически уклон, се създаваше усещане в обществото за незачитане на конституционния принцип за отделеност на Църквата от държавата.

 

Усещането бе и за наличието на опити за рестравриране на стари и архаични византийско-монархически модели на отношения между политическите институции на държавата и църковната власт.

Основополагащи принципи  на отношенията между църква и държава

 

Ето защо, изглежда смислено да си припомним основополагащите принципи и азбучни истини за изграждането и поддържането на нормални, балансирани отношения между Църква и държава, които са валидни в днешното политичиско и правно пространство. Нужно да напомним, че днешното общество е коренно различно, както от реалностите на теократичната монархия на Византия, така и от тези на политическата система на Руската империя или на Третото Българско царство (1978-1947) и нормите на Търновската конституция.

 

Най-общо споменатите основни принципи и условия за балансирани отношения на партьорство между държавата и Църквата бихме могли да  формулираме в три основни пункта и да ги представим по следния начин:
1. безусловно и категорично уважение, гарантиране и спазване на основните човешки права и религиозни свободи както от страна на държавата, която ги е възприела в своето законодателство, така и от страна на Църквата;
2. поддържане и стриктно спазване на принципа на върховенството на закона като фундаментална основа на демократичната правова държава и неотклонното му прилагане в областта на религиозните свободи и църковните дела;
3. изграждане на балансирани отношения на партньорство между държавата и Църквата, при които се запазва и не се нарушава различието на техните специфични сфери на политическа и религиозна автономия. Тези отношения на сътрудничество се изграждат и основават върху принципите на свободата на личността, свободата на съвестта и вероизповеданието, зачитането на човешките права и поддържането на справедлив обществен и правов ред, ориентиран към общото благо в едно демократично и плуралистично гражданско общество.

 

Богословска основа на принципите

 

В тези три условия се съдържат основните принципи на класическото християнско разбиране и теологическо учение за отношението на Църквата към държавата и зачитане на нейните функции в обществото. Това християнско разбиране се основава върху Христовите думи от Евангелието: “Отдавайте Кесаревото  кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21; Марк 12:17).  В тези класически евангелски слова можем да разпознаем и съвременните фундаментални принципи на международно-правните актове и конституционни норми за отношението на държавата към религиозните свободи и вътрешната автономия на Църквата в областта на вероизповеданието и духовния живот.

 

При изпълнението на очертаните условия за изграждането на балансирани и равнопоставени партьорски отношения между Църквата и държавата в едно демократично гражданско общество и църковните служители и държавните институции са изправени пред необходимостта да полагат сериозни усилия за поддържането на справедливия правов ред, основан върху свободата на съвестта и човешките права и да преодолеят някои сериозни предизвикателства от културен, исторически и политически характер.

 

Роля на православната църква

 

Какво може и следва да прави Православната църква в тази връзка и кои са особените актуални задачи пред нея в рамките на съвременната обществено-политическа ситуация? Как тези актуални задачи рефлектират на фона и в перспективите на специфичната историческа и културна традиция на Източното православие?

 

При изграждане на своето отношение към държавата в съвременния свят Православаната църква се обръща към класическите Евангелски истини за съотношението между духовните реалности на Божието царство и земната държава, и към своята хилядолетна традиция и актуалното си служение в света в условията на днешните обществено-политически реалности.

 

Някои съвременни православни духовници и богослови в тази връзка днес изтъкват, че Православната църква в страните от Източна Европа, намираща се пред лицето на съвременните политически и държавно-правни реалности, е изправена пред едно много сериозно и фундаментално предизвикателство. То се изразява в необходимостта Православната църква да преформулира своето традиционно-византийско или “симфонийно” разбиране за отношенията си със старата монархическа държава по посока на нови институционални отношения със съвременната демократична правова държава. От усилията да извърви успешно този път ще зависи конструктивното вграждане на Православната църква в съвременния европейски модел за партньорски отношения с държавата или нейното латентно присъствие като контракултурен и консервативно-ретрограден фактор в процеса на демократичното обществено развитие. Необходимо е едно ново усилие за сериозно преосмисляне на евангелските истини, историческите традиции и съвременните реалности в областта на отношенията между държавата и Църквата.

 

Евангелските принципи за отношенията  между Църква и държава

 

Традиционното християнско разбиране и учение на Църквата за нейните отношения с държавата се основава върху принципната Евангелска истина и богословска постановка, че държавата и Църквата са две отделни реалности. Те са различни и разделени, но не са непримирими и не си противоречат помежду си (Послание до Римляните 13:1-7). Държавата и Църквата имат свои специфични задачи, различни функции и сфери на компетентност в границите на собственото си служение за благото на отделната личност и на обществото като цяло.

В Евангелието има два момента, в които Иисус Христос изразява ясно своето отношение към земните власти или “царството на Кесаря” (Матей 22:21; Марк 12:17). Първият случай е при отговора на Христос на въпроса дали следва да се плаща данък на държавата. Този въпрос Го провокира да разкрие Своето отношение към властта на римския имрератор - “кесаря” (цезаря), която по това време се разпростира в земите на Израилския народ. Вторият случай е когато Христос е изправен пред представителя на тази земна власт - прокураторът на римската провинция Палестина Понтий Пилат (Йоан 18:33-38).

 

В първия случай Христос разкрива Своето отношение и разбиране за властта на земния владетел, като я разграничава ясно от поклонението на Бога. По този начин Той отхвърля както езическото обожествяване на земния цар, така и тогавашната старозаветна юдейска теократична идеология за несъвместимост между властта на Божието царство над народа и властта на земното царство на римския кесар. Това Евангелско учение на Спасителя е в основата на християнската доктрина и традицията на Църквата, в които съществува разбирането за държавата като за “Кесарево” или земно царство, което се определя и разглежда в противовес и разграничаване от Божието царство, но не му противоречи.

 

crossЗемното царство обхваща друга, по-различна и ограничена реалност, а Божието царство или царството на Духа, е универсално и не се ограничава от земните граници. Божието царство на Духа според думите на Иисус Христос “не е от този свят” (Йоан 18:36), докато царството на кесаря е земно политическо царство и обхваща земната държава. Държавата си служи с принудителната сила на политическата власт (imperium), докато духовната власт на Църквата е по-скоро авторитет (auctoritas), който се основава върху истината на Евангелието и силата на Божието слово и предполага задължително свободата на личността и доброволното съгласие на вярващите, които я приемат въз основа на своето съзнателно убеждение.

 

Исторически модели и политически системи на Изток и на Запад

 

В историята на Християнската църква и историята на християнската цивилизация има различни исторически и политически модели на отношението на Църквата със земното кесарево царство, които зависят от духовната и културната ситуация на времето. Църквата не познава едно единствено, статично установено и неизменно отношение с държавата, защото това не е въпрос на християнското догматическо учение или предмет на строго канонични разпоредби. Това отношение зависи от динамичните културно-исторически и обществено-политически реалности, в рамките на които християните живеят и в които Христовата църква проповядва Евангелието в света.

 

През ХХ век редица християнски философи и богослови на Изток и на Запад посочиха ясно необходимостта да разграничаваме три големи епохи в историята и духовното развитие на християнското човечество, в които се формират и изграждат и съответстващите им три основни типа отношение между държавата и Църквата.

 

Тези три епохи в Християнската история и развитието на европейската цивилизация, в които се развиват и разгръщат различни по характер отношения между Църквата и държавата,  обхващат основните периоди от историята на Християнството в света и промяната на статута и положението на Църквата. Те са: езическия период на гръко-римската античност, Европейското средновековие и модерната епоха на Новото време.

 

Тези големи исторически периоди от историята на Християнската църква и нейното отношение към светската власт и земната държава  обхващат времето на:
1. първите три века от историята на Християнството, когато Църквата е гонена от езическата държава на римските императори и Християнството все още не е признато за свободна, легална и официална религия;
2. епохата на съюз на Църквата с империята и признаване на Християнството за официална религия от римския император Константин Велики (след 313 г.) и постепенното преминаване към симбиоза или “симфония” между Църквата и държавата, реализирана в нейните два модела на Изток и на Запад през Сревновековието;
3. модерната епоха с нейния основен принцип за разделение между Църква и държава, отделяне и еманципиране на държавната власт от опеката на Църквата и формирането на светска доктрина за държавата. Като последица от това политическо и държавно-правно развитие се изгражда и новия светски модел на отношения между държавната власт и Църквата като самостоятелни и независими сфери на дейност и институции на нормативни и властови отношения.

 

Процес на симбиоза на църквата с държавата

 

Християнската църква, получила статута на позволена религия (religio licita) и подкрепата на Римската империя след  Константиновия едикт от 313 г. Църквата също започва да подкрепя на свой ред държавата, която се отказва от войнстващото си  езичество и антихристиянска природа. Църквата дори християнизира постепенно самата Римска империя, хуманизира римското право  и обществените институции, като получава на свой ред поддръжка и покровителство от владетеля за своята религиозна и културна  мисия.

 

В този процес на симбиоза с държавата и трансформиране на гръко-римската култура и цивилизация Църквата започва да легитимира  и сакрализира по нов начин държавната власт. Императорът в края на ІV век се отказва от титлата pontifex maximus - върховен  жрец на езическия култ - и започва да се титулува като “външен епископ” (надзорник) на Църквата, а в началото на V в. вече  Християнската църква става единствената държавна религия в империята.

На запад в учението на Блажени Августин (354-430) за “Божия град” (Civitas Dei) и “земната държава” (civitas terrena) и на  Изток в имперското законодателство на Юстиниян Велики (VІ в.) за “симфония” между държава и църква се оформят големите  християнски универсалистични модели. Те говорят за съчетаване и преплитане, взаимодействие и различие на духовната власт в  Христовата църква и светската власт на земното царство. Тези модели формират църковно-йерархичната структура, но и социалните  йерархии в тогавашното общество. В рамките на този свещен съюз между Християнската  църква и империята се изработват моделите  на теократични монархии на Изток и на Запад, които в политическото си приложение добиват облика на цезаропапизма и  папоцезаризма през Средновековието.

На Изток във Византия и на Запад в традицията на Римската църква и латинския свят се развиват паралелно два различни варианта  на този модел на свещен съюз между империя и Църква и съчетаване на духовната и държавната власт. По ред исторически и  културни причини в Православния изток се оформя като стандартна и класическа Юстиниановата “симфонийна” система на църковно- държавни отношения, при която Църквата е поставена в зависимо отношение от императора като “от Бога поставен цар” и “външен  епископ” и е инкорпорирана в държавно-политическата структура на империята.

 

Тази система, при която Църквата разчита на по-активната държавна намеса и следва политическата инициатива на владетеля, е  по-различна от моделите на между-институционални отношения, развити в Християнския запад, повлияли и определили в по-голяма  степен по-късно модерните политически и правни концепции. С края на Средновековната епоха настъпва залеза и премахване на  теократичната идеология за богопоставеност и богопомазаност на светския владетел чрез специално църковно сакраментално  действие, от което произтича и чрез което се дава и легитимира светската власт. След Реформацията и Контрареформацията в  западно-европейски свят започва еманципация на светската власт от опеката на Църквата и секуларизация на доктрината за  държавата. А след залеза на големите теократични империи на Стария континент в края на религиозните войни в Европа,  ознаменуван от Вестфалския мир  през 1648 г., в християнския свят възникват модерните светски държави.

 

Модерната епоха и съвременните отношения между Църква и държава

 

При преодоляване на религиозните конфликти и граждански войни в Европа се очертават и контурите на модерното учение за  свободата на съвестта в сферата на вярата и религията и доктрината за естествените човешки права, произтичащи от естественото  (jus naturalis) или Божествено право (Jus Divinum). От този момент християнското учение за държавата е неразривно свързано с  концепциите за разделението между държавата и църквата като две отделни и независими една от друга сфери на политическото и  религиозното, които си взаимодействат, но не се смесват и не се припокриват напълно. Задължителното легитимиране на държавния  политически и правов ред се основава върху зачитането на естествените човешки права. С появата през ХVІІІ и ХІХ в. на  политическите концепции за суверенитета на народа, теорията за обществения договор, разделението на властите и правовата  държава се оформят окончателно фундаментите на съвременния правов и политически ред.

В по-ново време мястото на традиционното “Кесарево царство” в учението на Църквата и богословската наука, с което се  обозначава държавния политически ред и произтичащата от него сфера на политическа и правна  регламентация на човешкия живот  чрез позитивните закони на държавното право (jus positivum) и средствата на държавната власт, се заема от понятието на т.нар.  “земен режим.” Това Лутерово теологическо учение допълва и доразвива Августиновия възглед за “земния град” и му придава  модерния облик и звучене.

 

По ред исторически и политически причини в Православния изток през този период процесите, породени от Реформацията и  Контрареформацията на Запад и последвалото ги Просвещение и демократични революции в Европа и Северна Америка, не  води до  формулирането на същите политически и правни приниципи и концепции. Тези процеси и принципи навлизат на Изток едва през ХІХ  в. в борбите на християнските народи за освобождение от Османската империя  и в усилията за модернизиране на Руската империя.  Затова Православната църква, за разлика от западните християнски изповедания, макар и да познава духовното съдържание на тези  принципи за естествените човешки права и свободата на съвестта и личността, които се съдържат имплицитно в нейната  християнска богословска доктрина, е по - далечна и сякаш по-невъзприемчива за ясното им експлицитно дефиниране и по-плътно  съчетаване със собственото си църковно учение.

През втората половина на ХІХ в. възникват новоучредени православни държави. Те са монархии с държавно православно  изповедание. В устройството им се запазва принципът на конфесионализма и една особена комбинация между византийския  традиционен модел и държавно-бюрократичните системи на западноевропейския абсолютизъм. Отделянето на църквата от държавата и  процесите на секуларизация в някои от тези традиционно православни страни (Русия, България, Румъния, Югославия) стават чак в  условията на комунистическата диктатура и носят негативния отпечатък на идеологическите и политически борби, насилието над  личността и потисничеството, характерни за тоталитарната комунистическа държава. През този период държавата се опитва да  контролира и инструментализира Православната църква за целите на своята вътрешна и външна политика, а Църквата, за да оцелее  под ударите на гоненията или политическия натиск, е принудена да приеме принципа на лоялността и принудителното  сътрудничество с държавата.

 

Изводи и заключения

 

Политическата история на отношенията между Християнската църква и държавата през ХХ век показват ясно, че само в условията на  правовата държава и стриктното зачитане на човешките права и върховенството на закона светските принципи за отделяне на  Църквата от държавата и обособяването на политическата от религиозната сфера не водят до нарушаване на свободатта на  личността, съвестта и вероизповеданието. В политическата система на тоталитарната държава, където отсъства това зачитане,  отделянето на Църквата от светската държава води до потисничество и отнемане на свободата на личността, насилие над съвестта  на вярващите и дискриминация на религиозните общности от държавата.

За православните страни и за местните православни църкви в Източна Европа едва след т.нар. “демократични революции” от 1989  година се открива шанс за едно по-свободно изграждане на отношенията с демократичната правова държава в духа на възприемането  на универсалните принципи и норми на естествените човешки права. Западните християнски изповедания подготвиха в своята борба  срещу нацизма и движенията на десния тоталитаризъм в Европа по-добра основа за възприемане на фундаменталните принципи от  Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948г.) и Европейската  конвенция за защита на основните човешки права и  свободи,  а Католическата църква се придвижи окончателно към тази нова християнска култура на човешките права след Втория  Ватикански събор (1962-1965г.) и приемането на своите нови доктринални документи (Dignitates Humanae, Gaudium et Spes и др.).  За Православната църква, едва след колапса на комунизма в Източна Европа, се откри възможността за свободно, самостоятелно и  позитивно интерпретиране на доктрината за човешките права и възприемане на нейните принципи в духа и контекста на  православно-християнското богословско учение и църковната социална доктрина.

 

Посткомунистическата ситуация, разбира се,предлага и други възможности за традиционалистко и изолационистко “възраждане” и  ревитализиране на традицията. При нарастване на ролята на религията и Църквата в публичния живот тези възможности могат да  доведат да  конфронтиране с модерните политически и правни принципи и ценностите на съвременното демократично общество. Подобни опити и проекти водят до своеобразни фундаменталистки форми на фанатична религиозна психология и нетолерантна  религиозна култура.

 

Ето защо, Православната църква е изправена в днешно време пред едно сериозно предизвикателство и изпитание да положи усилия  за преодоляване на останките от старите традиционалистични Византийски политически и правни концепции, които водят до сливане  на държава и Църква и пречат за създаването на съвременни балансирани отношения между тях. Те са несъвместими с универсалните  норми за индивидуалната свобода на личността в публичната сфера и свободата на съвестта в областта на религията и  вероизповеданията. В съвременната епоха тези архаични модели от времето на традиционното моноконфесионално общество са  несъвместими и с принципите на демократичната правова и неконфесионална държава и социо-културните реалности на   плуралистичното гражданско общество. С други думи, за да се обърне с лице към съвременните политически реалности, Църквата в  традиционно православните страни на Източна Европа трябва да преосмисли и преодолее някои страни от старата византийска  “симфонийна” парадигма за отношения с държавата. Тази формула за "симфонията" е унаследена от Източно-православния имперски  модел на сакралната монархия и най-вече да превъзмогне свързаните с него цезаропапистки стереотипи.

 

Наред с това са необходими системни усилия за възприемане на модерната договорно-правна парадигма на равноправни между-институционални отношения с държавата и възприемане на балансирано отношение към концепцията за човешките права чрез  преоткриване на нейните християнски корени в учението за достойнството на човека като свободна и богоподобна личност (Битие  1:26-27) и принципите на християнския хуманизъм.

 

За някои по-консервативни кръгове в средите на Православната църква и отделни политически защитници на Православието,  интерпретиращи го само като алтернатива и контрапункт на Запада или на модерната цивилизация, това може би представлява  своеобразен културен шок и сериозно предизвикателство. Промяна в дискутирана посока би била “посегателство” или  “предателство” срещу унаследената традиция и архаичното наследство от миналото. Но в някои свои форми това наследство се  възпроизвежда в настоящето чрез своеобразни светогледни стереотипи и политически парадигми, които са отглас от старите  привички да се прибягва към “меча на кесаря” за разрешаване на вътрешноцърковните и религиозно-верски въпроси. Такива подходи  пречат за създаването на балансирани отношения с държавата в съвременното общество.


Правата запазени © 2005 Костадин Нушев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.



k_nushev_120Костадин Нушев
е асистент по християнска етика в Богословски факултет, СУ “Свети Климент Охридски”. Завършил е богословие и културология в СУ “Свети Климент Охридски” през 1996 година. От 1997 до 2000 година е докторант е по християнска етика в Богословски факултет на СУ, а от 2001 година е преподавател в същия факултет. Учредител е на българското представителство на международната организация за противодействие на корупцията – Transparency International.  Участвал е в поредица от форуми на неправителствени организации, разглеждащи отношенията между църквата и държавата, защитата на човешките права, социална мисия на църквата, има множество публикации в областта на християнската етика.