Печат

Как се прави закон: За малките и големите пробойни

Пламен Сивов

Забелязал съм, че когато в нашето общество започне дебат по някакъв въпрос, често окончателният аргумент на някоя от страните в спора се оказва този: „това е практиката в Европа/САЩ”. Презумпцията е, че в развитите западни демокрации моделите на обществени отношения са толкова съвършени, че би било загуба на време „да изобретяваме топлата вода” (още една конвенционална мъдрост от дебатите), а просто трябва да се пресегнем и да получим отговорите на въпросите си от хората, които са минали по този път преди нас.

 

Навярно има сфери, в които този подход е оправдан. Например, в здравеопазването – възможните модели за организиране на националната здравноосигурителна система са сравнително ясни, крайни на брой и почиващи на равни дози социална теория и прагматика. Повече държава – по-малко държава. Централизиран осигурителен фонд – приватизация на сектора. Избираме, тестваме, ако не става – променяме модела.

 

Търсене на свой “модел”

 

Има обаче други сфери, в които аргументът „така се прави Там” не е достатъчен – най-малкото поради две причини.

 

Първата можем условно да наречем „причината на споделената собственост”.

 

Ако държавата може да си позволи да експериментира десет години с нов модел на система на здравеопазване – с приемливи нива на политически, икономически и социални рискове, то в областта на религиозните права и свободи например, „моделите” касаят много по-дълбоки и чувствителни пластове на обществения организъм, заиграването с които може да нанесе огромни и трудно преодолими поражения на такива фундаментални аспекти на държавата като национална идентичност, обществен морал, култура и т. н.

 

Законодателната рамка, уреждаща обществените отношения в областта на религиозното, касае пряко всички граждани, без изключение и без значение дали изповядват конкретни религиозни убеждения. В този смисъл, „засегнатите страни”, или по-скоро stakeholders в едно такова законодателство, са всички жители на страната. Разбира се, законотворческият процес става възможен, когато се идентифицират различимите stakeholders; когато в обсъжданията участват конкретни изразители на възможните подходи и разбирания в съответната област.

 

Последният Закон за вероизповеданията не беше създаден по този начин. Като акт на политическа воля, той се опита да внесе известен ред в отношенията „религиозни общности – държава”, но като начин (ако щете – стил) на създаване той е много по-близко до идеята за техническо решение за реформа в здравеопазването. Оставяйки настрана всички проблемни моменти в самия закон, си спомням израза „моето несъгласие със съветската власт е естетическо” – защото стилът на написване и прокарване на този закон подрива самата идея за „споделената собственост” на законотворческия процес.

 

За да изпълни този закон естествената си функция, той трябваше да бъде разпознат като защитаващ интересите на най-вътрешния кръг от засегнати – вярващите и практикуващите вярата си граждани. Възможността това да се случи беше пропусната чрез прокарването на закона под формата на еднолично законотворчество (на Б. Цеков), получило одобрителната санкция на тогавашната партия на мнозинството (НДСВ). И макар това да е обичайният начин на правене на закони у нас, в този конкретен случай имаше много смисъл религиозните общности да бъдат включени активно във всички фази на подготовката на законопроекта. Възможността комплексът от норми, които потенциално засягат най-съкровеното на една немалка част от хората в България, да бъде приет от самите тях като защитаващ и уреждащ правата им, беше пропиляна – и не поради злонамереност (както мнозина правозащитници се изкушиха да интерпретират ситуацията), а поради чиста проба политическа немарливост.

 

„Своенето” на законодателния продукт от най-засегнатите от него потенциално би могло да запълни важна празнота в общественото ни пространство – липсата на междухристиянски (и междурелигиозен) диалог по най-важните теми на съвремието. Повече от десет години след началото на промените у нас християнските общности така и не успяха да намерят общ език за създаване на единна приемлива платформа за някаква форма на сътрудничество. Както в много други сфери, това, което не успяхме да създадем по силата на вътрешните си нужди, убеждения, импулси и целеполагане, можеше да се случи като резултат на външни (политически) фактори. И след пропускането на тази възможност, перспективите пред такава единна платформа за отстояване на интересите на религиозните общности пред държавата стават все по-трудно осъществими.

 

Другата важна причина да проявим самостоятелност в избора на политически решения е на по-принципно, ако щете – на идеологическо и философско равнище.

 

Законът като израз на силно вътрешно обществено убеждение и нагласа

 

Става въпрос за непростимото от гледна точка на идеята за нормален политически и законодателен процес прескачане на етапа на осмислянето на фундаментите и основанията на всяко законодателно решение.

 

Когато нашите парламентаристи „решаваха въпроса” за отмяна на смъртното наказание, дебатът се плъзна по плоската и едноизмерна повърхност на непробиваемия аргумент „така е в Европа”. По подобен начин се случват или ще се случат и други важни дебати – за евтаназията, абортите, клонирането, изследването на стволовите клетки, проституцията, корупцията – списъкът е много дълъг. Националното ни демократично представителство се оказа неспособно на задълбочена рефлексия по нито един от тези въпроси на единственото приемливо в случая ниво – философско-мирогледното. Сблъсъкът на аргументи не се случи на ниво идеологии (религиозни или атеистични); спорът (доколкото можем да говорим изобщо за спор) беше обидно повърхностен и несъответен на дълбочината на проблемите – а при такова ниво на дебат не можем и да очакваме обществеността да приеме и усвои нито едно законодателно решение. Тук дори не става дума за достатъчно добре обговореното в публичното пространство несъответствие между обществени нагласи и законодателни решения (например, болшинството от хората са за смъртното наказание) – проблемът е в неспособността на проведените парламентарни дебати да отразят адекватно реалните гледни точки към тези проблеми.

 

Същият синдром порази с пълна сила и процеса на законотворчество в областта на религиозните права. Дебатът не беше пълноценен; вероизповеданията не успяха да изговорят позициите си – къде поради липса на време, къде поради липса на интелектуален и политически ресурс.

 

В такъв вакуум на политическата артикулация най-гласовити се оказват фактори извън или на периферията на проблема. В случая с дебата за религиозните права и свободи тези фактори се уплътниха в лицето на правозащитните организации.

 

Дълбокото ми убеждение е, че дебатът за Закона за вероизповеданията загуби от прекомерното акцентиране върху въпроса за правата и свободите. Също така смятам, че причините за изместването на фокуса в тази посока са разбираемата активност на правозащитните организации и пасивното отношение към проблема от страна на повечето религиозни общности, на първо място на Българската православна църква. Адекватният формат на предварителния дебат по законопроекта следваше да се конструира около сравнително-правния анализ на съществуващите модели на църковно-държавни отношения в страните с развита демокрация. Само при такъв първоначален дискурс въпросът за защитата на религиозните права би бил осветен от правилен (и плодотворен) ъгъл.

 

Една друга „пробойна” в полу-случилия се дебат около законопроекта касае чувствителността на някои религиозни общности по отношение на засегнатите им права.

 

У нас е вече практика държавата да прокарва неприемливи (или потенциално атакуеми) законодателни решения, предварително приемайки за неизбежни жалбите пред Европейския съд. Очевидна е нагласата да се прекара определен законопроект на всяка цена (а цената в случая са разходите за дела и обезщетенията, които държавата плаща неизменно след тях). Една друга цена обаче, неизмерима в преки разходи на държавния бюджет, е законовата ефективност и общия жизнен цикъл на новите законодателни творения, създадени по този начин.

 

В случая с проблематизирането на Закона за вероизповеданията на НДСВ, липсата на адекватни предварителни действия за привличане на реалните вероизповедания в процеса на нормотворчество доведе до недопустима ситуация, в която едни вероизповедания (Българската православна църква) се почувстваха (без особени разумни причини) толерирани от страна на властта, докато други (нетрадиционните вероизповедания) се почувстваха (също така във висша степен ирационално) онеправдани.

 

В разгорелите се (като цяло вяли) дискусии с представители на различните вероизповедания като че ли беше пропуснат класическият за тази тема въпрос за реалното отношение на държавата и властта към религиозните права, към религиозните общности и към религията изобщо. Протагонистите на правозащитния поглед към темата предпочетоха да акцентират върху нарушени права (разбираемо), докато представителите на БПЦ се позоваха на вътрешно-канонични аргументи, за да защитят нормотворците (неприемливо и непродуктивно).

 

От повечето от участниците в дискусиите (мнозина от тях – практикуващи християни) като че ли се забрави една важна християнска аналитична предпоставка – че независимо от вида правителство, държавата защитава друг екзистенциален тип лоялности и съответно антагонизира всяка общност, приемаща за основа на своя мироглед „небесното гражданство”. От православните често се приема за даденост, че страната, в която живеят, е православна, и че произтичащата от това държавност също трябва да е израз на тази православност – едно спорно и нееднозначно становище.

 

Нетрадиционните изповедания (най-вече протестантски) са приели за отправна точка на дебата си и с държавата, и с православните, либералния модел на отношенията Църква – Държава, в който тези общности виждат гаранция за правата си. Тази нагласа обаче за съжаление се диктува по-скоро през призмата на светските правозащитници, отколкото от собствено християнски осмислени богословски предпоставки. Липсата на богословска и християн-демократическа политическа традиция в България дава отражение върху цялостния облик на спора и изтласква неизбежно целия дебат в дневния ред на банализираното противопоставяне дясно-ляво в нашето политическо пространство – една траектория, от която и православни, и протестанти, е необходимо да намерят изход час по-скоро.

 

Правата запазени © 2005 Пламен Сивов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com


plamensivov_120Пламен Сивов е юрист по образование. От 1994 г. е изпълнителен директор на фондация Покров Богородичен. Пише за информационния портал Православие България (www.pravoslavie.bg), за списание Мирна и в светската преса. Женен, с едно дете.