Печат

Религиозен и политически усет в демократичното общество

Антонела Понева

Вярата в Бог е това, което ни дава упование и надежда. Самата вяра ни прави свободни.

Вярата

Вярващият човек има широки хоризонти, хоризонти отвъд догмата и посредствената прагматика. Има известна връзка между вярата и щастието, справедливостта, готовността за помирение. Но тази връзка засяга на първо място отделния човек и освен това винаги може да бъде оспорвана. Затова е много трудно да се покаже полезността на вярата отвън. Обикновено вярата не е елементарно проявление на човешко общуване и поведение.

 

За много хора тя е разположена неопределено между дълбинното познание за живота и света и волята. Изключително важен е онзи феномен на вярата, който изразява акт на огромно доверие към другия. Чрез него вярата преминава от нещо твърде интимно към нещо обществено значимо.

 

Но ако вярата остане в един доста силно разграничим смисъл, а именно безрезервно съгласие и ако зад него стои голословно твърдение или сляп фанатизъм, то общественото й проявление, крие опасност - опасността от вековечното противопоставяне на религиите, довело до многобройни човешки жертви. Ето защо, вярата е изложена на риск от прекалено много недоразумения и в своята чувствителност се нуждае от изговаряне, разпространение, споделяне, осмисляне и защита.

 

Религията

 

Вероизповеданието, към което се самоопределяме, ни прави част от дадена общност.

 

В днешния свят религията, оттам и църквата, са променили мястото в съзнанието и бита на хората. Изчезва студения формализъм на ритуалността и остава съкровеното свидетелство за етническа принадлежност. Ненарушимо е правото на тази принадлежност и Конституцията на държавата го осигурява неоспоримо.

 

Законът

 

Едно от най-добрите определения на понятието закон несъмнено дава известният защитник на индивидуалната свобода – Фредерик Бастиа, а именно: “Законът е колективна организация на индивидуалното право на законна защита”.

 

Единствено тоталитарната държава отнема правото на свободно вероизповедание. Вече 16 години България изгражда и консолидира демокрацията като форма на управление. Именно демокрацията гарантира ненарушимите човешки права, сред които и свободата на религията.

 

Има обаче голяма опасност неправилното разбиране за демокрация и нейното погрешно практикуване да доведат до състояние, при което стремежът към сигурност да се окаже по-силен от любовта към свободата. Неоправданото прилагане на сила, законови промени, водещи до определени ограничения, в даден момент могат да се окажат приемливи за обществото. Това са тревожни сигнали и знак затова, колко тясна е границата между истинската демокрация и псевдодемократичното управление, подчинено на филантропски деспотизъм.

 

Колко е бил прав Русо, когато е казал, че докато обществото се стреми към Свобода, могат да се появят водачи, които да го накарат да понася послушно “игото на публичното щастие, скроено по техен вкус”. Типичен пример за такъв водач е Сен Жюст – френски политик, теоретик на революцията, депутат в Конвента, член комисията за обществено спасение, който отстоявал насилието и революционната реторика. Той казва: “Законодателят гради бъдещето. Негов дълг е да се стреми към общото благо. Негов дълг е да прави хората такива, каквито той иска да бъдат.”

 

Днес можем с висока доза сигурност да кажем, че рецидиви на подобна политика са невъзможни. Но когато свободата се превърне в “слободия”, когато ежедневно от медиите струи информация, която омерзява, ужасява, това създава представа за едно общество, порочно, без устои и с тотално подменени духовни ценности. Когато различни религиозни секти увличат наивни, отчаяни, самотни, безпомощни хора и самозвани пастори ги подчиняват и контролират. Когато в незаконни мюсюлмански училища чуждоземни имами промиват мозъците на съвсем малки деца, които в своята уязвимост са така удобни за манипулиране и подчинение. След няколко години такова обучение на какво ли биха били способни тези деца?...

 

Ето в такава ситуация е напълно възможно в обществото да се прояви онзи странен синдром на Фром, наречен “бягство от свободата”. Може да се появи несъвършен закон, който да създава прекомерни ограничения на някои изконни свободи и обществото изобщо да не прояви чувствителност към него и най-вече към законотворците. Обаче най-сериозният проблем е, че обществото е развило прекалено висок праг на чувствителност към негативните явления в него.

 

И тук ще задам реторичния въпрос: Важна ли е ролята на политиката? Да!

 

Добре звучи да кажем, че политиката няма място в интимността на религията. Но случването на едното и другото е невъзможно без връзка между тях. Това, което е нужно, е оптимизиране на взаимовръзката, за да няма агресивно присъствие на политиката в религията и обратно.

 

Политиката

 

Добрата политика (власт) е тази, която поддържа демократичното развитие на държавата. Първи и основен белег за демократичност е свободата на словото. Свободното слово трябва да се осигурява, гарантира, отстоява и защитава ежедневно. Свободата на словото е задължителната крачка към всички ненарушими човешки права и свободи.

 

Достоевски казва, че “политиката (властта) е чудо, тайна и авторитет”. Не е дадено на човека да прави чудеса, но да прави обикновени неща, които да носят усещането за чудо, да създава и съхранява своя авторитет; това може и трябва. Може би точно това е тайната на добрата политика. Да я изискваме и утвърждаваме!

 

Правата запазени © 2005 Антонела Понева и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.



antonelaponeva_120Антонела Ангелова Понева e родена през 1961 г. в гр. София. От 1986 до 2005 г. работи като химик-технолог в Института по органична химия при БАН. От юли 2005 г. е Народен представител от групата на Демократи за силна България. Член на Комисията по труда и социалната политика и на Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта.