Печат

За Истината и Свободата

Румен Хитов

“И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”
--(Евангелие от Йоан, 8:32)

“Свободата, Санчо, е най-великото благо на таз земя!”

--Мигел де Сервантес Няма свобода без истина. Не си свободен, ако не знаеш истината за себе си и околната реалност. Ако умът ти е пълен с неистини, а сърцето ти оплетено в предразсъдъци, няма духовна свобода, чието друго име е Истина. Хиляди години много титани на мисълта са я търсили. В световната литература няма друга по-често споменавана дума. В будизма я наричат “нирвана”, в индуизма – “самадхи"- или просветление. За християнина това е познанието за Бога.

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, в сила у нас от 1992 г., ни позволява да научаваме истината: “Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници”. Но до каква степен вестниците, списанията и телевизиите ни поднасят истината? Дали техният поглед върху определено събитие е достатъчно обективен? И накрая, но не на последно място – именно то ли е най-важното от всичко случващо се около нас?

Връзката нови технологии – медии – свобода на словото

Медиите отдавна са толкова важна част от живота ни, че без тях емоционалният ни свят ще е далеч по-беден. Ако СNN не съобщи, че операция “Пустинна буря” е завършила успешно и покаже подходящите кадри, това не е истинска победа за Америка, а просто някаква далечна военна операция. Ако 2 милиарда зрители не проследят пряко финала на световното първенство по футбол в Германия това лято, победата ще има горчив привкус за шампиона. Ще му липсват хилядите хвалебствени коментари по медиите, а най-красивите положения няма да се митологизират от привържениците на най-популярната игра. Да бъдеш съпричастен в реално време със случващото се на спортния терен е изживяване, което кара много правителства да обявят почивен ден, когато играе техният отбор. И без това малцина ще отидат на работа.

Свободата на словото и технологичният напредък създадоха информационното общество, благодарение на което ние живеем вече в глобален свят. Без него нямаше да е възможна “оранжевата революция” в Украйна, защото танковете просто щяха да смажат порива към демокрация и да повторят Пражката пролет от 1968 г. Нещо повече, без този нараствал като лавина поток информация през последните десетилетия за случващото се в света, СССР може би още щеше да притежава 1/6 от земната суша, а в оковите на тоталитарното общество да вегетират близо 400 милиона души. Въпреки десетки хилядите си ядрени бойни глави, разположени на свръхмощни балистични ракети, последната световна империя се разклати от две книги на един капитан от Червената армия – Александър Солженицин. “Един ден на Иван Денисович” и “Архипелаг ГУЛАГ” показаха на света демоничното лице на един “обществен” строй с претенцията за най-справедлив и демократичен в историята на цивилизацията ни. Без тях хиляди млади хора на Запад все още щяха да са пленени от романтичния ореол на социализма, създаван десетки години от добре смазаната съветска идеологическа машина, пред която Херман Гьоринг изглежда като сричащ първолак.

Но за края на комунизма, дошъл сякаш по някакъв чудодеен начин, допринесоха и двама забележителни поляци – един електротехник от корабостроителницата в Гданск – Лех Валенса, и един полски поет, преживял нацистките концлагери, за да стане един от най-големите духовни водачи на ХХ в. – папа Йоан Павел Втори. Те се изправиха с вяра срещу дулата на оръдията – и успяха. Именно истината, която те прокламираха и отстояваха – и която може да горчи като лекарство, но е ефективна, както пишеше Балзак – промени целия свят. Хора от всички континенти осъзнаха, че не са чак толкова различни и биха могли да съжителстват мирно, вместо да се впускат в нови и още по-страшни световни войни. Ако имаше Интернет, Хитлер никога нямаше да дойде на власт в Германия, но това е въпрос от сферата на риториката.

Няма спор, свободата на словото направи нашия свят по-добър и ни показа чуждата действителност. СNN не спести кадрите от атентатите на 11 септември срещу Световния търговски център в Ню-Йорк – въпреки ужаса и драмата – и целият свят видя как рухна един от символите на Съединените щати. За разлика от някогашната ТАСС, която съобщи с две седмици закъснение за аварията на ядрения реактор в Чернобил и стотици хиляди хора бяха облъчени от смъртоносна радиация. Под своята собствена “желязна завеса” днес Северна Корея ни изглежда толкова тиранична и архаична, че вече не ни впечатляват кадрите от рождения ден на нейния Любим ръководител, когато естествено е и националният празник, а севернокорейците получиха дори допълнителна дажба храна. Мил жест на диктатора на фона на 3-те милиона души, които умират всяка година от глад в северната половина на Корейския полуостров, а почти всички поданици на Любимия страдат от недохранване. Но по същия начин до неотдавна и България изглеждаше в очите на цивилизования свят – с манифестациите и режисираните празненства в чест на несъществуващи победи – бедна полицейска държава, надула фанфари, за да отклони вниманието на населението от мислите за истинското му положение. Или пък за да му напомни за него.

Има ли днес у нас истинска свобода на словото след 45-годишен режим на пълната му забрана? На пръв поглед – да, защото чрез Интернет всеки може да види, прочете или сам да изрази всичко, което би искал. Медиите вече не спестяват броя на жертвите при земетресения и катастрофи, телевизиите често спират предаванията си, за да информират за поредната жертва на гангстерската война, а понякога показват и нецензурирано истински екзекуции. За чест на българската журналистика тя откри на банкет един министър на вътрешните работи в деня на убийството на трима полицаи и показа усмихнатото му лице точно когато твърдеше: “Не сте ме намерили.” Подобна свобода е много опасна понякога. Журналистката от в. “Труд” Ани Заркова беше залята със сярна киселина и впоследствие ослепя с едното око заради редица смели публикации. И днес повечето журналисти от криминалния ресор се подписват с псевдоними, ако им се налага да пишат за някой от големите босове на мафията, или не се подписват изобщо, като завършват с “Материалът е подготвен от екип на...”

Жертви на свободата на словото или свободата на словото като жертва

“Аз станах жертва на свободата на словото, която отстоявах” – заяви през февруари бившият руски президент Борис Елцин, който загуби изборите през 2000 г. от сегашния президент Путин. За Елцин медиите са основната причина за провала му и той обвини тогавашните си противници в купуването им. "Те хвърлиха всички средства за дискредитирането ми. Тогава телевизия НТВ измисли термина "семейството". Изникнаха историите за замъци във Франция, Германия, Лондон, сметки за милиарди на вече забравих кои острови. Във вестниците се появиха кредитни карти с моя подпис" – сподели тъжно Елцин пред в. “Известия”. Но той не спомена нищо за олигарсите, натрупали много милиарди долари именно в годините на неговото управление, след като разпродадоха като лична собственост част от огромните богатства на страната – злато, диаманти, петрол, газ, алуминий. Майкъл Чорни например е известен като алуминиевият крал, но и до днес не е ясно как е сложил ръка върху едни от най-големите находища на алуминий в света – важен стратегически метал. Писанията в руската преса може и да не са били верни, но вероятно са изглеждали правдоподобно, иначе никой не би им обърнал внимание.
 
Днес с пълна сила гори огромен скандал, заплашващ да прерасне във война на религиите. И странно, искрата запали един датски вестник. "Свободата на словото не означава, че хората трябва да бъдат жлъчни и да обиждат без причина", каза назидателно неотдавна британският външен министър Джак Стро по повод публикуването на карикатурите на Мохамед в европейската преса, които разбуниха целия мюсюлмански свят. Европейската преса е публукувала неимоверно много повече карикатури на Христос, но протестите винаги са имали друг характер – ако ги е имало изобщо.

След като излезе романът “Шифърът на Леонардо” на Дан Браун, много медии определиха книгата като “световен бестселър” (в превод – най-добре продаван, но използван със значение на нещо стойностно и значимо). Въпросната книга, която не е нищо повече от една добре замислена криминална история в холивудски стил, изпъстрена с безброй нереалистични ситуации (като например проникване в Лувъра през нощта – уверявам ви, невъзможно е), отрича също така и основни ценности на християнството. Нещо повече, за един вярващ е кощунство да прочете, че Спасителят е имал жена и деца и именно на тази тъй дълго пазена тайна се крепи влиянието на Ватикана. Разбира се, това е само развлекателно четиво, продукт на комерсиализацията. Всеки мислещ човек би възприел подобна теза с насмешка, макар че подобна недобронамереност е и обидна. Но никъде в Европа, нито в САЩ, не се проведоха демонстрации срещу Дан Браун. Той продължава да пише и не се крие под чуждо име като например Салман Ружди, на когото правителства от мюсюлманския свят издадоха смъртна присъда заради книгата му “Сатанински стихове”. А Джак Стро все още не е казал и една дума срещу Браун, нито срещу шифъра, нито срещу самия Леонардо да Винчи.

Свободата на словото в български вариант

Карикатурите бяха публикувани и в България, но този факт не е гаранция за същинска свобода на словото. Засега няма доказателства, че нашите медии не обслужват нечии интереси и се опитват да бъдат максимално обективни, както и че не са принизени до средство за печелене на избори и влияние. В журналистическите среди отдавна се говори, че много политици плащат с хиляди за интервю или малко мнение на 5-а страница, а други – имената им изобщо да не попадат в някаква публикация.

Не много отдавна – през април 2004 –неправителствената организация Фрийдъм Хаус заяви в доклада си за предната година, че българските медии не са свободни и върху тях се оказва сериозен натиск от страна на правителството и на “икономически групировки” (второто име на мафията – първото някак дразни). Според проучването, обхващащо 194 държави по света, в България през 2003 г. равнището на свободата на словото се е снижило значително, а сред най-сериозните проблеми са политическият контрол върху държавните електронни медии, политическата процедура за издаване на лицензии и манипулацията при рекламата, която заплашва позициите на независимите медии, особено местните и регионалните. И разбира се, в центъра на вниманието бе поисканата от тогавашното правителство поправка в Наказателния кодекс, която криминализира разкриването на класифицирана информация от страна на всеки, включително и журналистите, дори информацията да е в полза на обществения интерес.

Поправката не беше приета от парламента, но България заедно с Молдова, Мароко, Филипините, Боливия, Кабо Верде, Габон, Гватемала и Гвинея-Бисау попадна сред страните, чийто статус по отношение свободата на словото бе понижен – от свободен на частично свободен. Положението не се е променило особено за последните две години. Много малко са хората, които се осмеляват да пишат за истинските измерения на съюза държава-мафия. Всяко ново правителство веднага води своя група от приближени фирми, които естествено получават най-апетитните сделки – като пример кръговете “Орион” и “Олимп”. Сегашното правителство просто не може да напише книга за корупцията като предшествениците си, колкото и да му се иска, защото е в коалиция с тях. Но медиите странно защо премълчаха повечето имена и на фирмите, и на сделките на предходното.

За мен лично в България няма – с изключение на две телевизии и един седмичник – истински обективни медии, тъй като повечето обслужват нечии интереси, а други просто са създадени, за да узаконят незаконно придобити средства. Емблематичен пример за търсено внушение е публикацията в голям национален всекидневник, който по повод на една обезумяла майка, погубила детето си, написа на първа страница с огромни кървавочервени букви: “България уби дете!!!” Само няколко месеца по-късно същият вестник не беше много словоохотлив след като в 42 поредни дни полицията регистрираше поне по едно убийство на ден. Но правителството вече не беше същото.

Премълчаването е вторият начин на дезинформация. Медиите следят всяка стъпка на министрите, тълкуват с месеци казаното от този или онзи политик, правят дълбокомислени анализи и прогнози. Но това ли е най-важното? Защо никой не показва или пише, че обикновеният българин е в бедствено положение? Че със стотина лева на месец стотици хиляди пенсионери едва оцеляват, а за лекарства и топло отдавна нямат средства? И зад тази суха статистика се крие огромна човешка болка? Че българите са най-отчаяните хора в Европа след белорусите? Че цветът на България – цялото младо поколение, при това най-способните – много отдавна е зад граница и българските емигранти са близо 2 милиона души? Защо нито една телевизия не заснеме многобройните пласьори на дрога, стоящи пред всяко софийско училище?

Но още по-тревожното е, че кварталните мутри навсякъде у нас са своеобразни герои в очите на децата ни – защото карат скъпи коли и могат да си позволят всичко, докато техните родители се чудят с какво и как да ги пратят на училище. Тази премълчавана драма на обикновените хора – от бездомния скитник, нощуващ под открито небе, до учителя, чудещ се с 300 лева какво да плати по-напред, до умиращият заради невнесени осигуровки – е големият дълг на нашите медии към своите зрители, слушатели и читатели.

Само едно издание писа преди години, че разследван за присвояването на 2 милиона долара политик стана председател на Народното събрание. Не стана ясно защо известен с престъпленията си банкер бе назначен за президентски съветник. А осъден за унищожаването на 200 000 досиета от архива на някогашната Държавна сигурност бе реабилитиран напълно и отново се понесе по коридорите на властта. Всъщност този списък е много, много дълъг.

В България засега не може да се случи аферата “Уотъргейт”, заради която падна президента Ричард Никсън. Защото “свободата, Санчо, е на върха на копието ти”. Когато спрем да се борим за нея, ние я изгубваме. Но си струва тази борба. Тя ще ни направи свободни.

Правата запазени © 2006 Румен Хитов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.

rumenhitovРумен Хитов е завършил българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1998 г. Има над 1 000 публикации във вестниците “Демокрация”, “Анти”, “24 часа” и “Нова дума” – Мадрид в областта на българската култура, история и политическа действителност.