Печат

Конституцията и ролята на медиите в защитата и ограничаването на основните човешки права

Иван Груйкин

Правото на свободен избор и практикуване на религия намира своята регламентация основно в чл. 13 и чл. 37 от Конституцията на Република България.

Религия, медии и свобода на словото: Основни конституционни текстове

Още в раздел І – «Основни начала» (чл.13, ал.1 и 2) – е закрепен принципът, че вероизповеданията са свободни, както и че религиозните институции са отделени от държавата. От систематичното място на тези разпоредби в конституцията може да се направи изводът за изключителната ценност на правото на вероизповедание и неговото значение за обществото.

По-нататък, в Глава втора, «Основни права и задължения на гражданите», в чл. 37, са дадени основната дефиниция на това право, както и изложението на основанията, които представляват т. нар. конституционен предел на неговото упражняване. В същата глава е закрепено и задължението на държавата в сферата на упражняване на религиозните права.

Посочените по-горе конституционни текстове следва да се разглеждат заедно с Решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11 от 1992 г. България е ратифицирали и редица международноправни актове, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство. Сред тях най-важни са Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл. 9 прогласява свободата на мисълта, съвестта и религията), и Международният пакт за граждански и политически права (чл. 18 закрепва свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието).

Непосредствено след регламентацията на правото на вероизповедание, в чл. 39 от Конституцията е закрепено правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Аналогично на правото на свободен избор и практикуване на религия, и това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Напълно обяснимо от гледна точка на логическата последователност коментираната материя е систематическото място на следващия чл. 40, регламентиращ свободата на медиите и забраната за цензура, както и за спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация.

Чл. 41 закрепва правото на всеки да търси, получава и разпространява информация.

Може да се направи изводът, че конституционната регламентация на коментираните основни граждански права е пълна и в съответствие с основните международни стандарти в съответната област.

Ролята на медиите в защитата и ограничаването на основните човешки права

Медиите и защитата на основните човешки права. Очевидно е значението на публичността, реализирана основно и чрез медиите, като основна гаранция за спазването на основните човешки права, гарантирани от Конституцията и законите. Не е случаен фактът, че основна характеристика на тоталитарните общества е тяхната затвореност, строгият контрол върху медиите и всякаква форма на публично изразяване на мнение.

По презумпция основният ограничител на човешките права са структурите на публичната власт – администрация, силови структури, правосъдна система. Доколкото не винаги в съответното общество съществуват достатъчни исторически и психологически гаранции срещу възможностите за властови произвол и потъпкване на основните човешки права, медиите често са основният коректив на подобни управленски практики.

За отбелязване е, че извоюването от страна на медиите на статута на основен обществен коректив се извършва в условията на натиск и ограничения върху тях, оказвани и при упражняването и реализирането и на останалите основни граждански права. Т. е. – състоянието на медиите и степента на свобода, при която те действуват, е показателно за степента на свобода при упражняването на всички останали граждански права, от една страна, и от друга – основен импулс за промяна на статуквото, за повишаване степента на свобода при реализирането на правото на вероизповедание, правото на свободно изразяване на мнение, политическите, трудови и др. права на гражданите.

Това се дължи на характеристиката на медийната “власт”, възникнала и функционираща като противовес на останалите, политически по своя характер и произход, институционални механизми за защита на основните граждански права, каквато е например правосъдната система. Докато официалните институционални гаранции за защита на човешките права имат “констативен”, “изоставащ” характер по отношение на обществените процеси и степента на реална свобода в едно общество, то възможностите за свободно изразяване на мнение и свободата на медиите имат до голяма степен определящо, “изпреварващо” значение за възможностите за защита и свободно упражняване на целия спектър от граждански права и свободи.

Има един безспорен принцип при упражняването на целия комплекс граждански права, свързващ третирането на правото на вероизповедание, правото на свободно формиране и изразяване на мнение и свободата на медиите. Този принцип е залегнал и в увеличаващата се съдебна практика по коментираната материя. Той гласи, че в една демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси, свързани с политика, икономика, вероизповедание, сексуална насоченост и др.

Медиите и ограничаването на основните човешки права

Медиите, действуващи като основен обществен коректив и представляващи самостоятелна гаранция за спазването и реализацията на основните граждански права и свободи, в условията на съвременното пазарно общество са и самостоятелни икономически субекти с всички произтичащи от това последици. Правилата на свободното пазарното стопанство предполагат използването на похвати и средства, характерни за съвременния бизнес и подчинени на неговата основна легитимна цел – реализирането на печалба. Борбата с конкуренцията и спечелването на съответните пазарни ниши предполага не само познаване на пазара и съобразяването с него, от една страна, но и все повече се свързва с моделирането на пазара, на самата реалност – предмет на медийното отразяване.

Тази специфика на съвременните медии крие и основната опасност – подменянето на основното предназначение на медиите да информират обществото с изкушението те да формират, променят и направляват общественото мнение в посоки, детерминирани от пазарните им цели, медийни концепции и стратегически планове. Неимоверният ресурс за влияние върху общественото мнение, и чисто корпоративният модел на управление на този ресурс, в един момент престават да бъдат гаранция срещу злоупотребата с власт и нарушаването на правата на гражданите, и се превръщат преди всичко в самостоятелен властови и икономически център, действуващ по логиката най-вече на собствените си интереси.

Възможността за манипулиране на общественото мнение, например чрез целенасоченото прокарване на внушения, завоалиране на тенденции и процеси или чрез простото пренареждане на приоритети и акценти, на практика представлява опасност за самото право на обективна и достоверна информация. Все по-отчетливо в медийните програми се наблюдават тенденции на подменяне на действителността с една все по-условна и дори виртуална действителност, за която определящо е единствено това, което присъствува в репортажите, материалите и съобщенията на лидерите в информационния бизнес. Значителното засягане на обществения интерес от подобни тенденции е опасност, все по-осезателна в условията на икономическа глобализация, перманентни терористични заплахи и политическа и религиозна поляризация на света.

Балансът между свободата на изразяване и другите основни човешки права

Характерът на медийната свобода е определящ за общата рамка на спазване на основните човешки права за съответното общество. Това налага самостоятелното поставяне на въпроса за балансираното упражняване на правото на свободно формиране и упражняване на мнение и другите основни граждански права.

Неотдавнашният случай с публикуването на карикатурите на пророка на исляма Мохамед е доказателство за необходимостта от взаимен баланс при упражняване на съответните права. Намирането на този баланс на практика е основна гаранция за недопускането на ексцес и доминиране на определени тенденции, обезсмислящи самата концепция за основните човешки права и фундаменталното значение на тяхната приоритетна защита в съвременното общество.


ПРИЛОЖЕНИЕ Извадки от конституцията на България

Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Чл. 37. (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.

Чл. 38. Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за свои или чужди убеждения.
 
Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
(2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Чл. 40. (1) Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.
(2) Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява действието си.

Чл. 41. (1) Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.
(2) Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права.

Правата запазени © 2006 Иван Груйкин и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.

i_gruikin_120_01Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми, а така също и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество”.