Робството на неувереността

Написана от Божидар Маринов

„Управляващата партия е изключително неуверена дали има способността да остане на власт. Положението е ужасно. От страна, която няма нищо против да остави медиите да си вършат работата, Зимбабве се превърна в най-потисническата не само в Африка, но и в целия свят.”

 

Тези думи на Ив Сорокоби, координатор на Комитета за защита на журналистите, се отнасят за Робърт Мугабе - бивш министър-председател и после президент на Зимбабве.

 

Историята на Мугабе е показателна за темата на тази статия: от уверен марксист и борец за национално и расово освобождение, защитник на свободата на словото и политическата дейност, за няколко години Мугабе се превърна в диктатор, използващ изтезания, убийства и глад, за да смълчи дори най-плахите критици на режима в Зимбабве. Младият Мугабе, образован в йезуитско училище и във водещи университети в Южна Африка и Англия, е бил достатъчно самоуверен да вярва, че може да защитава своите идеи в условията на идеологическа толерантност. Но когато след повече от две десетилетия Мугабе не успяха да направят Зимбабве водеща икономика в Африка, неувереността стана тежест за режима, и свободата на словото в Зимбабве изпадна в немилост.

 

Ислямът и свободата в историята

 

Същото развитие можем да наблюдаваме в историята на религията на исляма. За около сто години след смъртта на Мохамед носителите на новата религия с увереност воюват против могъщи империи и ги побеждават, но също оставят значителна религиозна свобода на „хората на Книгата” в завладените територии – юдеи и християни. Любопитно, макар да се смята, че християнството през онези години е съсредоточено в Европа, факт е, че до 12-13 век мнозинството от християните – около 65% от всички християни по света – живеят под мюсюлманска власт (виж Philip Jenkins, The Next Christendom). До 15-16 век европейските юдеи намират убежище в мюсюлманските халифати, а в Османската империя свободата на немюсюлманите да практикуват своята религия – макар и не да евангелизират сред мюсюлманите – е потвърдена с няколко султански указа. Империята на могулите в Индия щедро позволява на своите хиндуистки поданици да практикуват своите многобройни култове. Докато ислямът е уверен в своето превъзходство над другите религии, ислямските владетели и политически водачи са склонни към толерантност.

 

Но с течение на времето тази увереност започва да изчезва. Военните успехи се оказват временни: франките и по-късно кастилските рицари спират устрема на „маврите” и обръщат посоката на завоеванията; кръстоносните походи показват как шепа европейски рицари са способни да побеждават десетки хиляди „сарацини,” а след 15 и 16 век османците са принудени да наблюдават постепенното свиване и разпадане на империята, която техните бащи са изградили с много кръв и усилия. Икономическите и обществени способности на исляма също са под съмнение след сравнението с многократно по-успешната европейска цивилизация. Системите от напоителни канали в Месопотамия и Египет, които в продължение на две хилядолетия са хранели половината обитаван свят, изпадат в разруха 30-40 години след попадането на тези страни под ислямска власт, водейки до масов глад и сериозен демографски срив. Големите ислямски империи не успяват да донесат на своите поданици единството и мира, които са обещавали, и постепенно мюсюлманският свят попада под икономическото, културното и политическото господство на християнска и нарастващо светска Европа.

 

С нарастването на неувереността в ислямския свят започва да намалява мюсюлманската толерантност към другите религии. Практики, които са категорично забранени в Корана – напр. насилствено обръщане на юдеи и християни – стават обичайни в Османската империя. Християнските общности биват постепенно унищожени по целия арабски полуостров, а в Индонезия единствено европейската колонизация спасява християнските общности от геноцид. В наши дни е известно враждебното отношение на мюсюлманите към държавата Израел и евреите (след повече от хиляда години взаимна толерантност и съвместно съществуване на евреи и мюсюлмани); по-малко известна е необявената война на някои мюсюлмански режими в Африка и Азия срещу немюсюлмански общности (в Афганистан, Пакистан, Судан, Сомалия и др.)

 

Толерантността е привилегия за силните„Силните” религии и идеологии не са задължително онези, които държат политическата власт или имат повече последователи или по-силни армии и оръжия. „Силните” са онези, които имат цялостен мироглед, обхващащ познание и инструкции за успешна дейност във всяка област от живота на отделния човек и обществото. „Силна” религия е онази, която има увереност относно своето бъдеще, защото има отговори на всички въпроси и решения на всички проблеми в реалния свят; или когато няма отговори на въпросите, има философска рамка на познание и разбиране, от която може да изведе тези отговори. „Силната” религия има рамка на познание, която й дава да се развива динамично с развитието на реалността, без да изоставя своите корени или своята същност. В крайна сметка „силната” религия става силна политически, икономически и обществено, просто защото политическите успехи и икономическият и обществен просперитет са само функция на труда, посвещението и положителните очаквания за бъдещето на отделните хора.

 

„Силната” религия като цяло има снизходително отношение към своите конкуренти – в края на краищата, силният може да си позволи да бъде снизходителен към по-слабите. Тази снизходителност обикновено има за резултат практическа толерантност, дори когато „силната” религия не включва изрично толерантността в своите идеали.

 

Увереността в собствената сила води до друга характерна черта на „силните” религии: дебатите. Когато имаш цялостен мироглед, и когато си уверен в трансцендентната си мисия да обърнеш хората към своята вяра, естествено е да влизаш в дебати с „противниците.” „Силните” не смятат идеологическия сблъсък за вреден; точно обратното, сблъсъкът тренира мисленето, поставя за разглеждане нови въпроси и проблеми и като цяло е полезен – истината не се ражда в спора, но определено в спора могат да се видят всички предизвикателства пред истината, решенията за тях, а също и много практически проблеми, които трябва да намерят практическо решение. Част от този дебат е употребата на хумор и сарказъм.

 

Сарказмът понякога е превъзходен начин за показване на абсурдите в позицията на другите. Европа има дълга традиция не само в окарикатуряване на враждебните на християнството религии, но също и в самокритика на собствените си проблеми и слабости.

 

Силните религии

 

В историята имаме няколко примера на „силни” религии и идеологии. Вавилон и Персия, уверени в своята „богоизбраност,” са щедро толерантни към местните божества и култове на покорените народи. Републикански Рим и ранната империя строят в столицата храм на всички богове, почитани в границата на империята. Ранният ислям, както вече видяхме, спазва свободата на поклонение на християните и юдеите. Ранното християнство, уверено в своята победа над езическата империя, настоява за равнопоставеност в интелектуалния дебат. По-късно в рамките на християнството Реформацията поставя въпроса за религиозната толерантност. Просвещението издига идеята за религиозната толерантност и свобода на словото, и някои от просветителите са особено цинични в сарказма си против християнството или един против друг. (Виж атаките на Волтер и френските енциклопедисти против християнството или против Русо.)

 

Америка и Великобритания през 17-19 век са забележителни примери за толерантност към чуждото мнение, съчетана с особено жлъчната традиция на памфлетната публицистика. През 19 век Британската империя е достатъчно самоуверена в своето превъзходство като общност и национална идеология, за да позволи свобода на израза на зараждащия се марксизъм, във време, когато всяка друга страна в Европа – освен Швейцария – поставя под забрана комунистическите организации. През 20 век Съединените Щати са една от малкото страни в света, които позволяват свобода на словото до такава степен, че дори изгарянето на националното знаме не е криминално деяние. Толерантността понякога е следствие на идеологически убеждения; за съжаление, по-често в историята толерантността е плод на увереността или самоувереността на силните. Робството на интелектуалната слабост

 

Когато обаче една религия или идеология има само ограничен обхват на своето мислене или разбиране, тази ограниченост се отразява на увереността в собствените сили. С нарастването на човечеството нараства и сложността на човешките взаимоотношения. Липсата на цялостен мироглед в крайна сметка или довежда „слабата” религия до естествена смърт, или я принуждава да „краде” идеи и решения от „силните.” Всяка зависимост е робство, и тази зависимост от конкурентните религии определено поставя „слабата” религия в по-ниско положение, непълноценен аматьор на полето на професионалните играчи, които са овладели до съвършенство правилата и тънкостите на играта. Когато има практически проблем, и всеки друг освен теб има решение за този проблем, трябва да очакваш към теб да се отнасят с пренебрежение или дори с присмех.

 

Главният резултат от това робство е желанието на „слабия” да затвори устата на другите. „Нека да не влизаме в конфликти,” „нека да не си показваме недостатъците един на друг,” „да запазим цивилизованост в отношенията,” са обичайните благовидни предлози на „слабите” за затваряне устата на онези, които държат по-силната интелектуална и идеологическа позиция. Разбира се, когато си слаб, хуморът и сарказмът никога не са на твоя страна, тъй като слабият винаги е по-уязвим към тях. Когато слабият държи политическата власт, можем да видим неговото психологическо робство да се изразява в опити да постави другите в подобно робство чрез забрани и насилие против всяка проява на свободно мнение или дебат.

 

Примерът с Мугабе по-горе е индивидуален, но не е единствен. Виждаме проява на слабост в късната Римска империя в нейната отчаяна война на живот и смърт против християнството. Самото християнство преминава през период на слабост през 10-15 век, когато дори вътрешните критици на системата биват екзекутирани, дори когато са верни на идеологията й. Будизмът дава своеобразен пример за такава слабост, като отказва въобще всякакви дебати за каквото и да било. Повлияните от будизма общества – Китай и Япония – в продължение на векове защитават себе си, като забраняват достъпа на всякакви чужденци на своя територия.

 

Марксизмът от самото си начало е „слаба” религия, опитваща се да компенсира очевидните си нелепости с издигане в култ на революционното насилие против всички несъгласни с марксистките догми. Съвсем скорошен пример на слабост са новите правила на европейските бюрократи, според които публичното говорене против Европейския съюз ще се смята за криминално деяние; Европейският съюз не е религия сам по себе си, но е основан върху ирационална вяра, която има всички характеристики на религия. Толерантността понякога идва като страничен продукт на силата, но нетолерантността и насилието против свободата на словото винаги са следствие от интелектуална недостатъчност и слабост.

 

Датските карикатури като лакмус за интелектуалната сила на исляма

 

Реакцията на мюсюлманите по света против датските карикатури показа съвсем ясно интелектуалната слабост на исляма.

 

Карикатурите не са нещо необичайно за Европа. Европа има дълга традиция на осмиване и себеосмиване. Тази традиция е добре изразена от Хенри Филдинг:

 

Научи ме, което за теб не е трудна задача, да познавам хората по-добре отколкото те познават самите себе си. Премахни онази мъгла, която помрачава разума на смъртните и ги прави да обожават хората заради тяхното умение, или да ги мразят заради тяхното лукавство в заблуждаването на другите, когато те в действителност са само предмет на присмех за това, че заблуждават самите себе си. Снеми от самонадеяността маската на мъдрост, от алчността маската на щедрост, и от честолюбието маската на слава. Ела, ти, който си вдъхновил твоя Аристофан, твоя Лукиан, твоя Сервантес, твоя Рабле, твоя Молиер, твоя Шекспир, твоя Суифт, твоя Мариво, изпълни страниците ми с хумор; докато хората се научат на добродушието да се смеят на глупостта на другите и на смирението да скърбят за своята си глупост. (Филдинг, Историята на Том Джоунс)

 

От ранните векове на древна Гърция и Рим, до съвременните политически коментари и карикатури и телевизионни предавания, хуморът и сарказмът са характерна европейска черта, която има много малко аналози извън Европа. Да повторим думите на Филдинг, смехът на глупостта на другите не е задължително да бъде злобен и изпълнен с омраза; той може да е добродушен смях, смях на самокритика и смирение, смях на приятелско поправление и себенапомняне, че и присмивателят може да изпадне в същото положение.

 

В случаите на Рабле и Суифт виждаме как сарказмът може да бъде чудовищен и нецензурен, но все още здравословен – не случайно двамата са наредени сред литературните класици на Европа. Груб и нецензурен сарказъм е използвал и Мартин Лутер против римокатолическата йерархия. Писането и четенето на памфлети става любимо занимание в Англия през 17 век. Хуморът на Волтер – понякога тънък и неуловим, понякога откровен и груб – е част от голямата война на Просвещението против християнството . . . и все пак християните в Европа продължават да четат Волтер и да го признават за част от литературното наследство на европейската цивилизация.

 

По-късен пример е генерал Дьо Гол, който изпитва лично на гърба си любимото занимание на французите да обсипват с жлъчни подигравки своите герои – но Дьо Гол не само не протестира, но и прилежно си събира колекция с всички карикатури, фейлетони и епиграми против своята личност, независимо колко злобни и несправедливи са.

 

Европа се присмива и приема присмеха срещу себе си с добро сърце. И затова европейският отговор на присмехите против Европа е искрено себеизследване и поправление. Критики и карикатури против европейската цивилизация е имало винаги. Но никога те не са били последвани от изгаряне на посолства, улични акции и демонстрации или призиви за свещена война. Силните могат да си позволят привилегията да бъдат толерантни.

 

Ислямът няма такава традиция на хумористично поправление и себепоправление. Но не само това. Ислямът няма нито силни интелектуални фигури, нито обществени и интелектуални постижения, с които да се гордее и които да даде на света.

 

През 20 век човечеството е свидетел на интелектуалния сблъсък на няколко идеологии – марксизъм, светска демокрация и християнство като основните сред тях – но ислямът не е една от тях. Няма ясно изразен мюсюлмански възглед за нито една от областите на човешкия живот и дейност – икономика, политика, образование и т.н. Мюсюлманските ръководители са принудени да учат в европейски и американски университети, да използват европейски и американски пари, а когато техните хора търсят по-добър живот, те емигрират в Америка или Европа. Световният пазар не е залят със стоки от мюсюлмански нации така, както е залят с китайски стоки, нито виждаме онова силно, такова силно присъствие на мюсюлмани във водещата за световната икономика, каквото имат индийците.

 

Слабостта на исляма е очевидна дори за самите мюсюлмани. Можем да кажем, че протестите на мюсюлманите против карикатурите са всъщност протести срещу силата на европейската цивилизация да отправя и да приема присмех. Протести против силата на европейската цивилизация да контролира и ръководи икономическото бъдеще на целия свят. Против очевидните разлики между европейското и ислямското общество – в отношението към жените, в отношението към индивидуалния човек, в отношението към работата, към технологиите и образованието и т. н. Разлики, които говорят толкова зле за исляма, че никой не взема насериозно писанията във вестниците в мюсюлманските страни, независимо дали са карикатури или сериозна публицистика.

 

Толерантността е привилегия на силните. Силните могат да си позволят свободата на словото, защото са уверени. Интелектуално слабите не могат да си позволят лукса да са толерантни.

 

Правата запазени © 2006 Божидар Маринов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.

 



bozhidar_marinov_120Божидар Маринов е търговски консултант, публицист и преводач. Публикувал е статии в Дневник и Седем; преводач на икономическа и християнска литература; превел на български език Изворът на Айн Ранд. Съосновател и първи председател на Българско общество за индивидуална свобода. Живее в Дестин, Флорида със съпругата си и трите си деца.