Печат

Ислямът и ние: поглед на православния християнин

Андрей Романов

Наскоро либийският лидер Муамар Кадафи предсказа ислямско бъдеще на Европа. Той заяви, че за няколко десетилетия 50-те милиона европейски мюсюлмани ще превърнат Европа в ислямски континент „без саби, пушки и сражения” – чрез една спокойна и мирна демографска победа над депресивното, стареещо и бездетно население на континента. Победа в семейните спални. Победа в родилните домове.

 

Възможно ли е това? А защо не? Нека да не се срамуваме от истината и да наречем нещата с техните имена. Има народи, които са изгубили своята стръв за живот. И те не раждат деца. Има народи, които искат да живеят. И те следват на драго сърце библейската заповед „плодете се и множете се и напълнете земята и господарувайте над нея”. Първите са бездетни не защото са бедни. Напротив, много от тях са богати и благополучни. Те просто не вярват в бъдещето, не усещат тайнственото Божие обещание, в кръвта им не шуми тихият, кротък зов на живота. За тях светът е скучен. Всичко вече е видяно, всичко е познато... Те са изсмукали и изплюли плода на живота – и край. Време е да ги изместят другите, по-свежи и млади форми на човечеството, както изисква историческият закон.

 

Опростявам ли? Възможно. Но в сърцевината си нещата са точно такива. Да не се лъжем. Конфликтите на настъпилия век наистина няма да се водят само с „пушки и саби”. Бъдещето на пренаселения свят ще се решава в демографски войни, в сблъсъци на стиловете на живот. Борбата вече е започнала и ако ние – европейците и християните – се усещаме, и което е още по-важно, действаме като изхабени, преситени от живота същества; ако не ценим семейството и нравствените основи на съществуването; ако търсим само удоволствия и не се интересуваме от жертвата, дълга и бъдещето – тогава, страхувам се, ние нямаме никакъв шанс в тази борба. Обречени сме.

 

Наскоро Андрей Кураев каза, че Европа създава култура на смъртта и че порокът убива самия себе си. Да, порокът е безплоден, а добродетелта е плодовита, това е разликата между тях. Добродетелта може да изглежда скучна – като някоя едра, самодоволна матрона с рояк дечица около полата си – но тя има бъдеще, а красивият, разголен порок – няма.

 

Всичко това важи в пълна сила и за нашия регион, и за нашия народ. Възможно е, че за нашите потомци след 3-4-5 поколения името на Паисий или св. Йоан Рилски вече няма да означава нищо, а името на шейх Абу Уахаб – напротив, ще означава нещо. Ще бъдем претопени.

 

Ако Европа е депресивен регион в демографско отношение, то ние сме един от най-депресивните народи в него. Защо? Не знам. Нямам отговор. Иска ли един народ да живее или не – това е в края на краищата въпрос на тайнствени решения в народното сърце, а не на академически проучвания. Жилавите и горделиви балкански народи, преживели толкова премеждия в миналото, без да се затрият – нима те ще оставят сивата река на времето да ги отнесе в едни по-спокойни (относително) времена? Това би било твърде тъжно и всъщност една загуба за човечеството. Не твърдя, че това непременно ще се случи и не искам да бъда лош пророк. Бъдещето е в наши ръце и от нас зависи дали ще тръгнем по този или по някой друг – по-добър – път.

 

Ислямът и Балканите

 

Но независимо от това дали ще ни залее или не, ислямът беше и остава едно от най-големите исторически предизвикателства за нас, балканците. Той е такъв от много векове. Много пъти е било казвано, че Балканите са контактна зона на цивилизациите. Някои ги смятат за мост между тях. (Въпреки че върху мост не е много уютно да се живее...). Трябва обаче да се каже и това, че балканските народи и народни характери са се изградили до голяма степен в многовековно сурово противопоставяне срещу ислямската цивилизация. Няма какво да се лъжем – това е оставило дълбоки следи в психологията и културата на християнските балкански народи и едва ли тези рани ще се изтрият лесно от сърцето ни.

 

В паметта ни се е запечатал мрачният образ на исляма, както той е представен в многобройни книги и поетически творби – такива като Горския венец на черногорския поет и владетел Негош, Смъртта на Исмаил-ага Ченгич на хърватина Мажуранич или Под игото на Вазов – насилия, кръв, паши, башибозуци. Да, ислямът има и това страшно лице. Той има и красиви, нежни лица – Авицена и Омар Хайям, персийските градини, източните красавици и поети. Кое от тези лица е меродавното за нас, кое от тях ислямът ще обърне към нас?

 

Ислямът е двойно предизвикателство за нас като европейци и християни. Първо, той е до известна степен предизвикателство за самото съществуване на европейската култура – ако мюсюлманите станат някой ден мнозинство в уморената, повехнала Европа, какво ще остане тогава от нея като цивилизация, като традиция? Второ, той е предизвикателство и за християнството като религия. Ислямът претендира, че е последното, върховно Откровение, че е финал на религиозната история на човечеството и поради това отменя всички предходни религии, като ги синтезира и включва в себе си. Лесно е да се усмихнем на тези претенции и да махнем с ръка. Но истината е, че векове наред християни са приемали исляма, а не обратното; че християнските общества стават все по-секуларни; че християнството в световен мащаб изглежда (дано да не е така!) отслабено и обезверено, докато ислямът се изпълва със сила. Притежава ли той наистина някаква особена духовна мощ, някакво излъчване, което прониква в човешкото сърце и го покорява? И какъв трябва да бъде християнският отговор?

 

Кой Бог?

 

Посланието на тази религия може да бъде изразена буквално с три думи: Бог е сам. Той е единствен по рода си, защото нищо друго не прилича на Него и Той не прилича на нищо. Той е отвъд всяка представа и образ. Той е самотен, защото няма „другари” – един от най-важните акценти на исляма: всичко е създадено от Бога, но никое същество не може да сподели живота на самия Бог, да застане редом до Него в абсолютната Му самота. Между Бога и създанията Му има непреодолима пропаст. Той е Господарят, владетелят на живота и смъртта, те – покорни служители, раби, зависещи във всеки един миг на живота си от Неговия гняв или благоволение. Защото Бог твори и управлява света във всеки момент и нищо около нас не става според някакви природни „закони” – а само по пряка и непосредствена заповед Божия. Светът е чудо във всеки свой миг. Цялото това послание се нарича таухид и то е сърцето на исляма.

 

Да, познаваме този Бог – това е страховитият Бог на Стария Завет, Яхве. Ислямът налага единобожието със старозаветна суровост, той не признава никакви смекчавания, обходни пътища, сантименталност. Никакви посредници между Бога и човека, никакви олекотявания на страшния дълг и отговорността. Само „да” или „не”, живот или смърт. Нещата са разграничени рязко като светлината и сянката в пустинята. И както над пустинята грее само едно палещо слънце, така и в старозаветния свят действа и желае само една Личност. Само Яхве е суверен на своята съдба, само Той може да използва с пълна сила местоимението ани – „аз”: „Аз съм, който съм” (Изход 3: 14).

 

Хората предпочитат да говорят за себе си в трето число – той: „ако твоят раб е намерил милост в очите ти...” (вместо „ако аз съм намерил милост в очите ти”). Пред абсолютния лик на Създателя лицата на всички неща се топят, чезнат. Това отеква и в думите на Корана: „Всичко, що е на земята, ще изчезне, само Божият лик ще остане” (Коран 55: 26-27). Но Божият лик е невидим или по-скоро забранен за гледане: „Който види лицето Ми, ще умре”. И не защото Бог е ревнив, а защото тленният човек, „плътта”, ще се стопи, ще изгори, ако Го види.

 

Намръщена, мрачна религия? Но за нейните последователи тя може да бъде и ведра, и радостна. Първо, не забравяйте, че те са добили сигурност, за тях няма повече тайни и сенки в света. А сигурността е това, за което жадува човешкото сърце. Второ – радостта на служението, която е по-голяма от радостта на своеволието. Трето, Богът на Стария Завет и Корана е праведен и милостив.

 

Той е Милосърдният – така започва всяка глава от Корана, това се възвестява винаги и преди всичко друго. Посланието на исляма е послание за безпределната милост Божия, която „обема всички създания”, а не за страх и ужас. Бавните, тържествени стихове на Корана, които отекват и отминават като могъщи морски вълни, потапят човешката душа в трепет, но също и в бленуване и унесеност. Читателят на тази книга гледа света сякаш от божествена височина. И последно – човешкото същество вече може да не се лута в мрака. Пред него са заповедите на Закона - прости, ясни, достъпни. То знае какво трябва да върши, кое е редно, а кое – нередно. Тази яснота, това усещане за правия път – какво по-привлекателно може да има за човека? Какво не би дал за него? Ислямът съвсем не е мечтателна, спиритуална религия, той не се срамува от всекидневния живот на човека и е готов да бъде до него във всеки момент от съществуването му. В простичкия и величествен наратив на Корана виденията за Божията безпределност и могъщество се преплитат съвсем естествено със съвети, засягащи дома, семейството, „вола и осела”.

 

В тази сурова, първична, патриархална душевност има място и за силни характери, и за детски простодушно удивление пред тайните на света, пред играчките на Бога. По-друго е християнството. Въпреки че е възникнало по-рано от исляма, то изглежда по-късната религия. Поклонникът на старозаветно-кораническия Бог е по-скоро номад, скотовъдец, странник, който странства подир стадата си по Божията земя и наблюдава с детско учудване творенията на Бога. Той може да бъде и земеделец, и търговец, защото има и търговска жилка, както са я имали и старозаветните патриарси. Но християнинът е градски човек, pagani (езичници) са били наричани селяните в Римската империя. В исляма отношенията между Бога и света, Бога и човека са представени като патриархално-хармонични, каквито са те в патриархалното семейство на Изток. Християнството е излязло вече от тази първична наивност и вижда трагичното разцепление, драмата, вината, които трябва да бъдат изкупени чрез жертвата на Кръста. Тук всичко е много по-сложно, изисква повече труд.

 

Съпоставки между ислям и християнство

 

Ислямът е теоцентрична религия. Християнството е антропоцентрично, то слага в центъра ролята на човека, драмата на човека. Това е трагичното светоусещане на Хамлет, на късния човек, който вижда, че „светът е излязъл от релсите”. Различни са и топосите, географските визии на тези две религии, както и начините им на разпространение. Ако ислямът е монолит (90 % от мюсюлманите са сунити), то християнството е плуралистично. Християните по света не са обединени нито от една теология, нито от единен култ. Срещу масивната еднородност на исляма християнството предлага своята пъстра, разнородна мозайка от твърде разнообразни общества и култури, чието мислене и начин на живот може да бъде съвсем противоположен. Ако в първия случай имаме ядро от големи континентални, сухопътни пространства, можещи да бъдат – поне теоретично – прекосени от човешки крак, осел или камила, то във втория безпределната разхвърляност на крайбрежията, островите и континентите допуска само орлов прелет по въздуха или околосветска морска обиколка. Ислямският човек е стъпил здраво на земята, на сушата.

 

Може да се каже, че ислямът е континентална, а християнството – океанична религия; това съответства и на разликата в духовните им субстанции – твърдата земна религия на Закона срещу тази на волната и неограничена стихия на Духа. Християнството се разпространява чрез мисионерство, ислямът – по търговските пътища, керваните и пазарищата, той по-скоро се разтича и просмуква, отколкото проповядва. Ислямът набъбва бавно, но неотклонно около своето ядро, докато християнството е наметнало своята пъстра, разпокъсана дреха върху цялата планета.

 

В тази перспектива как ние, православните християни, трябва да се отнасяме към исляма? Враг или приятел е той за нас?

 

Поглед на християнина към мюсюлманите

 

Лесно е да определим Мохамед като „лъжепророк” и да се откажем да се занимаваме с него. Но това би било късогледо не само поради това, че последователите на „лъжепророка”, за разлика от тези на Буда и Конфуций, са във физически допир с нас и трябва да живеем заедно с тях, но и защото така бихме проявили пренебрежение към тайнствения Божи план. Знаем, че нищо не става без Божието решение. Следователно и ислямът не е случаен, както и всички религии, Бог иска да ни каже нещо с него. Той ни го е дал за съсед – тъкмо на нас, православните. Трябва да разчитаме тези знаци.

 

За нас ислямът трябва да представлява известна ценност най-малкото поради това, че той е жив свидетел на старозаветната епоха, на библейския начин на живот. Да отхвърлим схематичните разграничавания и неприемания и да се вгледаме с отворени очи в този пъстър, патриархален, самобитен свят: на нищо ли не бихме могли да се поучим от него? Нищо интересно ли не ни предлага той? Ах, колко тъжно свидетелство за безплодието на човечеството и на историята би било това! Но възможно ли е да е така? Трябва да приемем човешкия род в неговото удивително богатство и разнообразие, което е и Божие богатство, и творчество, и милост.

 

Ислямът не може да добави нищо към теологията на нашата религия – в сравнение с Евангелието неговото учение изглежда варварско или по-точно патриархално-наивно. Но той може да добави много към познанията ни за човека. А човекът е централната фигура в християнството.

 

Въпреки цялата урбанизация на съвременния свят все още милиони мюсюлмани (бедуини, бербери, пущуни) живеят и до днес така, както са живели някога библейските патриарси – с шатрите и стадата под Божието небе – и се отнасят към Бога по същия първичен и детски начин. Градовете на Изтока пазят все още цялата душевна атмосфера на Сихем, Хеврон, Иерихон, а до голяма степен – и техния бит и поминък. Ако искаме да се потопим в библейския свят, няма защо да се ровим из прашните книги: той е тук, до нас, жив и непокътнат. Ето ги – Сирия и Египет, Ливан и Вавилон с всичките им чудеса и богатства. Не е ли това радост за християнина, не е ли богатство, Божие знамение?

 

Модерната епоха настъпва навсякъде със своите небостъргачи, но този свят някак успява да се приспособи, той уж се променя малко, но всъщност си остава същият! Не е ли тази учудваща жилавост, тази дълбока вкорененост в земята също урок за нас? Ако сме наистина искрени християни – бихме ли могли съвсем да не се поучим от здравината на ислямското семейство, от мюсюлманската ревност за вярата, за Бога? Това са живи знаци, примери и цялата огромна, разбира се, разлика в духовността и манталитета на нашите религии не трябва да ни попречат да разчетем с отворени очи техния смисъл.

 

Среща на два Изтока

 

Особено интригуващо става, ако си спомним, че срещата на православието и исляма не е среща на Запада и Изтока, а по-скоро на Изтока и Изтока – на две форми на източното самосъзнание, две прояви на източния човек. Изтокът не е един, те са много. “Златната пещера” на византийския храм е много по-близка до съответните тонове и атмосфера на омеядските и абасидски джамии, отколкото до стила на западнохристиянските постройки. Нещо дълбоко сродно, някакъв общ изначален жест има в облика на мюсюлманския имам и източнохристиянския монах и свещенослужител. Окото ни се радва на арабските жени, забулени в черно: те изглеждат досущ като православни монахини. Да, има нещо вярно в това, което твърдят някои западни стратези: че границата между Запада и Ориента минава там, където започва православният свят. В това има и преувеличение, има и частица истина. Но дали тя е унизителна за нас?

 

И дали тази близост ще послужи един ден за нашето заливане и претопяване? Осмелявам се да кажа: едва ли. И ние сме достатъчно жилави и непретопяеми, и сме го доказали много пъти в историята.

 

За съжаление в България не познаваме достатъчно добре – да не кажа изобщо – ислямската култура и цивилизация и това е огромна грешка, която може да ни докара тежки последици. Как можем да бъдем „мост” към нещо, което изобщо не познаваме или имаме съвсем повърхностни и половинчати представи за него? Фундаментални текстове на исляма не са преведени на български. За щастие имаме Корана в превода на г-н Теофанов, но с това нещата се изчерпват. Твърде желателно е на български да излязат поне някои най-фундаментални текстове като каноничните сборници с хадиси на Абу Муслим и Ал Бухари, житието на пророка на Ибн Хишам (от романизираните биографийки на Мохамед, които се появяват от време на време, няма никаква полза), правните трудове на четирите основни юридически школи в исляма или поне тези на ханифитската школа, която е авторитетна за балканските мюсюлмани, коментарите към Корана на Мохамед Абдо и други авторитетни коментатори. Ако това се случи, то би запълнило някои най-крещящи празнини.

 

Сега повече от всякога е необходим диалог между нашите цивилизации и религии, в това число и мирогледно-богословски – едно добро начало беше поставено например от Руската православна църква и мюсюлманите-шиити: през 1997 г. те създадоха съвместна богословска комисия за диалог „Ислям – Православие”. През тази година той беше продължен в Техеран с обсъждане на есхатологичното учение на двете религии. Това е добър пример и за нас. А основата за широк човешки, културен, цивилизационен диалог между православния свят и исляма беше посочена, мисля, в тази статия. И двете страни се нуждаят от него, най-малкото като съседи и потенциални исторически партньори, и двете могат само да се обогатят от него. Изключващата позиция води до трагична изолираност и безплодие. Ние трябва да опознаем философията и правото на исляма, да влезем в неговия мисловен свят, за да се научим на разбиране на Другия, което да не е повърхностно и пълно с предразсъдъци.

 

Невежеството не е сила. Демонстративното игнориране на ислямския свят, който чука на вратата ни, който ни обгръща от изток и от юг, може да стане трагична основа за бъдеще, изпълнено със страхове и заплахи.

 

Правата запазени © 2006 Андрей Романов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.





andrey_romanov_120Андрей Романов
е докторант във Философския факултет на СУ и редактор в портала Православие.bg. Превел е няколко книги, сред които Човешкото общество като етика и политика на Бертранд Ръсел, Езерни молитви на Николай Велимирович, Православието на Пол Евдокимов и други. Пише на философски, богословски и исторически теми, води редакторската колона на Православие.bg.