Печат

На кого е нужно държавното образование?

Божидар Маринов

„Докато хората вярват, че
държавата се грижи за благото
на децата, те с радост ще
приемат всяко отнемане на свободата.”

-- Рави Даниел Лапин

 

Велин Цанов е един от онези млади българи, за които се пише във вестниците и се говори по радиото и телевизията. Той е, така да се каже, „гордост за нацията”. Велин е един от най- способните математици-програмисти в България, спечелил два златни медала на световни олимпиади по програмиране, приет с пълна стипендия в „Меката” на компютърните науки, Масачузетския технологичен институт, и след дипломирането си поканен на работа (наистина поканен, не кандидатствал) в престижна финансова компания в сърцето на финансовата столица на света - Манхатън. Между другото, докато учи и работи, Велин продължава да помага за подготовката на българските средношколски отбори по математика и информатика.

 

Следващият път, когато чуете някой полуграмотен селски даскал или полуграмотна председателка на учителски профсъюз със затихващи функции да се бият в гърдите, че „нашата образователна система произвежда големи умове на световно ниво”, да знаете, че имат предвид Велин Цанов и хора като него. Добре че е била образователната ни система, за да го има Велин и неговите смайващи успехи.

 

Ако питате самия Велин, обаче, той е на друго мнение относно заслугите на образователната ни система. Според него дори обучението в елитната софийска Математическа гимназия не може да ти даде нещо повече от средно ниво познания и умения. Всичко, което е постигнал, го е постигнал благодарение на 1) своята дарба и интерес към математиката и програмирането, и 2) доброволния самопожертвувателен труд на ентусиазирани преподаватели и училищни директори, които са отделяли от личното си време и средства (или активно са набирали частни дарения) за подготовката на Велин и неговите съотборници.

 

Нито единият от двата фактора не е предвиден в правното устройство на държавната образователна система:

 

няма никакъв правен и формален начин една образователна система да създаде таланти, нито да ги открие, нито да отдели специални средства, за да ги развие (без това да създаде възможности за корупция); и
нищо в правното устройство на българските училища не създава ентусиазъм в учителите съзнателно да откриват млади таланти и да отделят от личното си време, за да ги развиват. Велин би постигнал своите успехи дори ако държавната образователна система не съществуваше въобще, само от своите си дарби и таланти, и от ентусиазма на онези, които са открили таланта му и са го развили.
Средностатистическият елемент в образованието

 

Велин е изключение. Нека да говорим за някой, който не е изключение. Величко Георгиев не е някой от онези, за които се говори по телевизията и радиото. Нито има специални дарби и таланти, достатъчно бляскави, за да бъдат показвани по телевизията. Учил и завършил СПТУ по автотранспорт, специалност автомеханик. По-точно, бил е принуден да учи и да завърши. Не е искал да учи точно това, а може би въобще не е искал да учи.

 

Имал е по-добри възможности да се научи на занаят и да си изкарва хляба, а в родния му град не е имало училище, което да преподава това, което той е искал. Но тъй като трябва да завърши някакво образование, избрал е пътя на най-малкото съпротивление. След това три години е работил „по специалността” по договор, на минималната възможна заплата. Между другото си е допълвал доходите с продажби на „черния пазар” на пиратски записи на албуми на рок групи. По-точно, изкарвал е доста повече пари от заплатата „по специалността”.

 

След време, след падането на комунизма, открива възможността да отиде да работи като сервитьор на круизните кораби в Карибско море. Едномесечен курс за сервитьори, и след няколко месеца Величко вече изкарва за един месец повече пари, отколкото преди е изкарвал за цяла година. След това емигрира в САЩ. Днес работи като сервитьор в ресторант. Само от бакшиши изкарва достатъчно пари, за да има собствена къща, да кара добра кола и да ходи всяка година на круиз по корабите, на които едно време е работил като сервитьор.

 

Мнението на Величко за времето, прекарано в училищата на държавната образователна система? „Пълна загуба на време”, казва той. „Не научих нищо, от което да имам полза, а изтървах възможности, които биха ми дали по-добър старт в живота.”

 

Какво е общото между двамата – Велин Цанов и Величко? (Освен че и двамата са мои добри лични приятели.) Двамата са на двата противоположни края – талантлив програмист, ухажван от журналисти и големи компании, и обикновен син на обикновени родители, нямащ особен талант, освен неуморното си трудолюбие. Разлики много. Но приликата е една: и двамата не са получили нищо полезно от държавната система на образование, в която са били принудени да прекарат голяма част от времето си на младини.

 

И двамата са можели да стигнат до положението, в което са, и без съществуването на тежка, скъпоструваща централизирана образователна система. Велин щеше да развива талантите си и без да присъства всеки ден на часове по безсмислени предмети, от които няма нужда днес, а Величко на възрастта на „дипломирането” си от СПТУ щеше да е спечелил добри пари, да не говорим, че щеше да е научил добър занаят, който да съответства на дарбите и желанията му. На никой от двамата училището не е помогнало да открие себе си, дарбите си и талантите си. И двамата са получили истинско, практическо образование, и морална подкрепа, извън официалните канали на училищната система; и двамата в крайна сметка работят работа, която не е предвидена като „специалност” в никоя учебна програма в България.

 

В „социалната среда” между двамата има милиони българи – не толкова талантливи като Велин, но и по-амбициозни и стратегически по-ориентирани в живота си от Величко – които са били ощетени по подобен начин. Принудени да прекарат време за обучение в образователната система, често повярвали на нейните претенции за практическа приложимост в съвременния свят, те прекарват живота си в мъчително отрезвяване относно реалната стойност на полученото образование.

 

Таксиметрови шофьори с дипломи по палеонтология, електротехници и автомонтьори, превърнали се в музиканти в барове, учителки в начални и средни училища с научни степени, секретарки с дипломи по „европеистика” или „мениджмънт на екологията”, „оператори на ЕИМ”, печелещи пари като селскостопански предприемачи... Когато сравним реалните професии на пазара на труда в България с дипломите от средни и висши училища зад тях, ще видим една печална картина на банкрутирала образователна система, която продължава да измъква парите на родителите, но не дава никаква реална услуга на техните деца.

 

Заинтересуваността на родителите и децата

 

Родителите би трябвало да са заинтересувани, нали така? В крайна сметка техните пари биват взети, и предполагаемо техните деца биват обучавани и подготвяни за живота. Трябва да очакваме тълпи от родители, които живо се интересуват всекидневно от учебните програми в училищата, от процеса на вземане на решения кое се изучава, как и защо. Трябва да очакваме активно родителско участие в назначаването на учителския състав, трябва да очакваме директорите на училищата, като отговорни за работата на поверените им училища, да дават поне годишен отчет пред родителите за успехите и неуспехите, за постигнатото, за стратегическите цели и тактическите методи за тяхното постигане. Трябва да видим родители, които предлагат промени в изучаваните предмети, участват в избора на учебници и образователни стратегии, и работят с учителите всекидневно, за да направят образователната система практична с оглед бъдещото призвание и пазарен успех на децата им.

 

С децата не е ли същото? Хайде, по-малките деца не могат да разберат всичко, но какво да кажем за тинейджърите, и какво да кажем за студентите в университетите? Те не трябва ли активно да надигат глас за неприложимостта на учебната програма, за реалните условия на пазара? Кога за последно сте чули студенти в технически университети да протестират, че са принудени да изучават архаични микропроцесори и други електронни схеми, които днес могат да се намерят само в музеите? Кога за последно студенти от икономически университети са поставили изискване преподавателите им по счетоводство да са имали поне една година стаж като счетоводители, та поне да знаят какво говорят?

 

Такава заинтересуваност у родители и ученици очевидно липсва. Най-активната кампания от последните години бяха протестите против зрелостните изпити (матурите). Изключително принципен въпрос, нали - от голяма важност за цялостното образователно развитие на българските ученици. Все пак, прави са - самото название „зрелостен изпит” е една от големите измами на българското образование. За каква зрялост става въпрос? Този, който е получил оценка 6 на литературната си тема, до по-голяма зрялост в живота ли е достигнал от другия, който има оценка 3?

 

Прокрустово легло

 

Митологичният разбойник Прокруст от древна Атика е обичал да завързва жертвите си на желязно легло; ако те се окажели по-дълги от леглото, им отрязвал краката, за да се вместят; ако са били по-къси, ги разтягал с въжета, докато умрат от скъсване на ставните връзки. Тази извратена игра на изравняване на хората бива прекъсната от героя Тезей, който връзва Прокруст за собственото му легло, и тъй като Прокруст се оказва твърде голям за него, му отрязва краката и главата.

 

Любопитно, Аристотел и Плутарх хвалят Тезей като основател на атинската демокрация; Омир очевидно се съгласява с тях, тъй като използва названието „народ” единствено за атиняните едно поколение след Тезей, докато нарича всички други народи с имената на техните царе-тирани. Има нещо символично в това: истинската демокрация не търпи изравняване на хората; социалистическият изравнител Прокруст и демократът- реформатор Тезей не могат да съществуват заедно в една и съща страна.

 

Българската образователна система е гигантски Прокруст, който всяка година полага стотици хиляди жертви - българските деца - на своето легло, и ги реже или разтяга според размера на леглото. Единият от двамата мои приятели qonlem`rh по-горе е трябвало да бъде „отрязан”; бил е твърде голям за тясната килия на класната стая, и системата няколко години се е опитвала да го вмести в своите нормативни мерки. Само неговата активна съпротива и неформалната дейност от страна на ентусиазирани учители са го запазили да не стане посредствен и безличен, какъвто системата по норматив е трябвало да го направи.

 

Другият е трябвало да бъде „разтегнат”: да бъде напълнен с излишни факти и познания, които той е нямал желание, а може би и способности да научи. Неговото спасение от системата пък идва благодарение на падането на комунизма и отварянето на границите, поради което образователната система става политически безсилна да налага своите си стандарти в реалния живот и работа, както беше преди 1989.

 

Идеята е, че децата могат да бъдат приравнени по познание, способности и таланти; че на точно определена възраст всяко дете може и трябва да знае точно определени неща, според които да бъде оценявано; че могат да се слагат етикети на децата („отличник” и „двойкаджия”) според тяхната съобразеност с един изкуствен стандарт, наложен отгоре от бюрократи, много от които нямат никакъв опит в обучение на деца или дори нямат деца. Такава идея е не просто практически неприложима, тя е също активно морално зла, тъй като се опълчва против самото естество на хората. Децата са различни, те имат различни дарби, различни скорости на интелектуално развитие, различни интереси, и в крайна сметка ще имат различни възможности за личностна реализация в обществото и на пазара.

 

Системата, основана на такава идея, не може да служи на родителите или на учениците. Тя може да служи единствено сама на себе си.

 

Липсата на активен интерес и участие от страна на обществото си има своите причини. Родители, и ученици осъзнават, че училищната система се е превърнала в (или по начало е била замислена като) чудовище, съществуващо само за себе си, обслужващо самото себе си и своето туловище от бюрократи и учителски профсъюзи, нечувствително към истинските нужди, таланти и търсения на родители и ученици (макар и доста чувствително към техните пари, когато стане въпрос за разпределяне на държавния бюджет).

 

Такова чудовище не може да се промени или помръдне с никаква обществена дейност. То е подкрепено от цялостна философия за обществото и ролята на държавата в него. Родители и ученици трябва да представят алтернативна философия, ако искат нещо да се промени. Тъй като повечето хора не могат да представят различна философия, те предпочитат да се оставят на течението, макар и да осъзнават смътно злото естество на образователната система. Българската образователна система не служи на хората, но хората все още нямат необходимата морална и интелектуална сила да потърсят и последват алтернативата.

 

На кого всъщност служи държавната образователна система?

 

За да можем да отговорим на този въпрос, трябва първо да проследим произхода на съвременната образователна система. Държавно образование е имало и преди, в империите на древността, но то като правило е било ограничено до малкия бюрократичен елит, от който се е очаквало да управлява покорените народи в империята.

 

Всеобщото държавно образование е сравнително ново явление, и неговите интелектуални и институционални корени могат да се проследят назад до 18 век, когато философите на френското Просвещение започват да излагат своите идеи за „новия обществен ред”. Този “обществен ред” представлява общество на тотален контрол на светската държава над живота и свободата на хората, общество без независими междинни институции (семейство, църква, доброволни организации), които да правят хората независими и неподвластни на държавната пропаганда.

 

”Князът на философите” Волтер предпазливо отказва да доведе до логически край своите идеи. Други обаче, повлияни от него, открито призовават за държавен контрол върху децата и образованието като единствен начин за постигане на социалистическата утопия, за която много от „просветителите” се борят. Дени Дидро, Русо, скандалният католически свещеник (и атеист) Жан Меслие и други настояват, че за да се постигне щастие за човечеството, държавата трябва да обяви децата за своя собственост и да ги отнеме от родителите им.

 

Популярният по онова време шедьовър на Русо „Емил или за възпитанието”, описва идиличен процес на възпитание на момче, което е отделено от родителите си и е изцяло под властта на своя учител, самият който няма никакви деца. (Русо не е възпитал нито едно дете през живота си; всяко от деветте деца, родени от неговата прислужница и любовница, е било подхвърлено пред вратата на сиропиталището в Париж. Горе-долу такова е положението със съвременните „педагози” в България.)

 

Фридрих Велики, пруски крал, почитател на френските философи и почитан от тях („философ сред кралете,” според Волтер), започва да организира пруското образование според тези принципи. Пруската държава постепенно отнема от църквата и частните учители правото да организират и ръководят училища, а заварените църковни и частни училища биват преустроени според държавните изисквания. Целта е ясна: „държавата да се превърне в съвършен механизъм за постигане на светлите цели на човешкия разум, а всеки поданик на държавата да стане просветено зъбно колело в този механизъм.”

 

Новата национална държава вече не може да се задоволи с обучението само на държавния апарат. Тя трябва да стане тотална, да обхване всеки индивид и всеки индивидуален ум, и да ги впрегне за целите на държавната воля. „Държавата е бог ходещ по земята... морален синтез и реалността на свободата”, заключава Хегел (отново в Прусия), и така дава интелектуалната обосновка на тоталитарните държави през 20 век.

 

И ако образованието като морална категория е задача на божеството и неговите представители на земята, естествено е държавата да се заеме с образованието.

 

Не е нужно да напомняме, че Маркс, Ленин, Хитлер, Мусолини, Сталин, Кастро и други радетели за тотална държава ревностно защитават държавния контрол върху образованието. Онези от тях, които се добират до властта, я използват съвсем съзнателно за потискане и унищожаване на всяка форма на свободно образование... дотам, че през 30-те в Сталинска Русия специално окръжно на партията изисква комисарите по места да разделят децата от бабите, заради неблаготворното образователно влияние на бабите, които остават верни на своята християнска вяра.

 

Изводът е ясен: държавното образование не е предназначено да служи на родителите и децата; неговата цел е програмиране на умовете на децата, за да израснат като покорни слуги на тоталната държава. Това е единственото обяснение държавните чиновници да са толкова активни, когато става въпрос за образованието.

 

Всяка идея за образование, свободно от държавен контрол, е заплаха за държавния контрол над индивидуалните умове. Държавата и нейните бюрократи не искат хора, предприемчиви и готови за утрешните предизвикателства на пазара – такива хора са твърде независими и не се поддават на държавна пропаганда за държавни стратегии и контрол. И именно в това се състои основният проблем на съвременната образователна система.

 

Можем да подобрим дисциплината в училищата, можем да подобрим качеството на преподаване, можем да излеем милиарди левове в класните стаи и лабораториите. Нищо няма да се промени. Докато държавата и нейните чиновници контролират учебната програма, образователната система ще си остане система на държавен контрол върху умовете на децата, извратен остатък от тоталитаризма.

 

В търсене на Тезей

 

Изводът трябва да е ясен: ако обществото ни повтаря всекидневно мантрата на демокрацията, трябва да се направи нещо истинско, и то трябва да започне от образованието. Не можем да имаме общество на независими, свободни и самостоятелни хора, ако те са били образовани в система на Прокрустово изравняване и тотален държавен контрол върху умовете им. Преди да започне демократичните реформи в Атина, Тезей трябваше да убие Прокруст. И нашата образователна система трябва да срещне своя Тезей, преди да започнат демократичните реформи.

 


Правата запазени © 2006 Божидар Маринов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.





bozhidar_marinov_120_01Божидар Маринов е търговски консултант, публицист и преводач. Публикувал е статии в Дневник и Седем; преводач на икономическа и християнска литература; превел на български език Изворът на Айн Ранд. Съосновател и първи председател на Българско общество за индивидуална свобода. Живее в Дестин, Флорида със съпругата си и трите си деца.