Анализи

Печат

Понятието Мартир в интелектуален аспект

Христо Писаров Михаил Новак

Може да прозвучи странно за някои християни, но голяма част от понятията в Църквата са се родили от отношенията между Църква и Държава. Това означава, че строгият библейски език, към който се опитват да се придържат доста „ортодоксални” интерпретатори на Библията, отчасти в библейската история се изгражда в социума и носи своите исторически характеристики, които лесно могат да бъдат проследени в библейските книги.

Явно Божият промисъл, не без участието на човека и неговото творчество, е пожелал да впише в историята на Църквата човешкото поведение и култура, което дава основание на някои критици на религията да отхвърлят идеята за Божественото откровение. В този смисъл, за да подкрепим идеята за Откровението въобще, тоест не само като написано слово, но и като проявление в историята на човечеството, ще се спрем на един емблематичен феномен в историята на Църквата, който носи наименованието Мартир. Мартир е гръцка дума, коренът на която е думата (μάρτυς), която на български се превежда като мъченичество, оказва се обаче, че българският и много други преводи не разкриват пълния смисъл на тази дума. В буквален смисъл μάρτυς означава свидетел, същото значение има sohdo в сирийския, sahid на арабски, саматъит в етиопския и самъиа в еврейския език.

В латиноговоряща западна Европа, думата μάρτυρ остава непреведена, поради трудността да бъде предадено нейното пълно значение. Идеята, вложена в Мартир, се оказва многопластова, както се оказват изключително трудни за анализ обстоятелствата, породили нейната значимост за църковния език. Както знаем от историята, Мартир става символ на духовната сила на Църквата, която в ролята си на Ecclesia pressa отстоява за бъдните времена идеята за мъжеството на вярата.

Не случайно ако погледнем в календара и на Католическата и на Православната църква, най-многобройни от светиите са мъчениците. Вероятно и поради тази причина, заради голямото мъжество, проявено при тежките гонения в историята на Църквата, в славяноговорящите християни преводът мъченичество придобива епичен характер.

Оказва се обаче, че мъченичеството е само част от идеята за Мартир, което има и други значения, едно от които е, че Мартир е свидетел и изповедник на живота на своите предци, което на църковен език би означавало да се свидетелства за Христос и Неговите преки ученици – апостолите. В този смисъл идеята за засвидетелстване на личната вяра и изповядването й намалява в голяма степен смисъла на Мартир.

Да изповядваш вярата си и да я защитиш, нещо което е характерно и за първите апологети, които са съвременници на големите гонения в Римската империя, се оказват част от общия смисъл на присъствието на християнина в света. Не случайно под въздействието на Духа в Църквата, идеята за защитата на вярата се разделя от идеята за свидетелстване.

В интелектуален план това изисква сериозен анализ, поради факта, че на апологетиката се придава интелектуален характер, а на свидетелстването екзистенциален.

Ако погледнем как исторически се заражда преклонението и възхвалата на Мартир, ще видим, че Държавата в лицето на Римската империя използва целия си идеен арсенал в лицето на нейното законодателство и обществена практика, които изискват от насрещната страна - в случая християнските общности, ясна аргументация на светогледа, коректно придържаща се към идеите на Евангелието. За историците, изследващи отношенията между Църква и Държава, е ясно, че римското право и римската култура оказват по-силно влияние върху Църквата отколкото Църквата върху Римската империя.

В този смисъл постулатите, оставени от видни отци на Църквата, оказват влияние върху цялото християнство и в наше време. Идеите на Св. Киприян Картагенски и Блажени Августин за “Extra Ecclesiam nulla salus” (Извън Църквата няма спасение) се оказват дълбоко вкоренени в съзнанието на почти всички църковни общности в днешно време.

Оказва се парадоксално, че не библейският текст, а отношенията Църква – Държава определят параметрите на църковното съзнание. Разбирането за Църквата, като община, изповядваща вярата в Иисус Христос като Спасител, се оказва, че не изпълва със съдържание понятието Мартир, което в историята на Църквата представлява апогея на свидетелство. Като казваме апогея на свидетелство, това не бива да бъде разбирано само в исторически план, както често се интерпретира в църковните среди, а да се приеме като едно духовно предизвикателство за по-пълноценно представяне на Евангелието в света.

За интелектуалните интерпретации по отношение на същината и ролята на Църквата в света, много църковни историци изказват мнението, че след появата на Константин Велики, християнството преформулира светогледа си, и се опитва да актуализира обществения живот и смисъла на историята в идеята за свещената империя и свещените лица.

Според известния историк Адолф Харнак, християнството в епохата на католическата мисъл, тоест епохата на държавното християнство от Константин до съвременния вид на католицизъм и производните му форми на държавна религия, се подменя качествено смисъла на Христовото учение. Парадоксално, но в ролята си на Божествена институция или държавна църква, християнството възпроизвежда макар и не изцяло модела на Римската империя, където аргументите срещу другомислещия се приемат за противозаконни. Заклеймяването на еретиците, като врагове на Църквата ги превръща в Мартир, което внася и основното противоречие в съзнанието на съвременните църковни общности.

Въпреки опита за изчистване на миналото и сближаване между християните, налице е разликата в основното разбиране на понятието мартир. От една страна отношението мъчител-мъченик, от друга -- ортодоксален-еретик. Тези взаимоотношения носят до голяма степен социално-исторически характер и по същество нямат ясна библейска обосновка с оглед на евангелските призиви за любов между християните.

Явно институционализирането на вярата, което е довело до множество проблеми, е отглас на общоисторическото развитие на обществата. Не случайно културолозите и историците дават по-приемливи обяснения за разделенията между християните, отколкото самите християнски общности. Оттук възниква въпросът - дали християнството е във възможност да излезе от социалната и общокултурна зависимост на историята на човечеството и да погледне стерилно на Божието слово? За съжаление историята и теологичните изводи не го доказват.

Това означава, че Църквата е принудена, което е правила през вековете, да приема Божият промисъл не само в контекста на своята малка или по-голяма общност, не само от позиция на ортодоксалност или мъченичество, но и от позицията на активен свидетел, преобразяващ социалните и обществени феномени извън обсега на ограничената църковна общност, без да бъде приемано, като отстъпление от вярата, а като акт на духовна смелост по примера на думите на Йоан Богослов: „Истинската любов страх не познава”. Така християнството не трябва да се възприема като мъченик на общите социални процеси, а като активен Мартир – свидетел за Божия промисъл, което на езика на определени православни интелектуалци би означавало проповядване и интелектуално застъпничество на идеята за панхристовото присъствие в света.

Панхристизмът, макар и много критикуван по същество, призовава към пълна духовна, интелектуална и екзистенциална напрегнатост за осъществяване на идеите на християнството, където християнинът трябва да се съобрази и да осмисли всички духовни феномени, опитвайки се да ги обвърже с идеята за любовта.

Дали Хлокоста, двете световни войни, непрекъснатите военни конфликти и издевателството над човешката природа ще могат да бъдат обяснени в контекста на идеята за християнската любов, това е въпрос, който остава като предизвикателство пред бъдещите Мартир-и, които ако не застанат зад осъществяването на Евангелския максимализъм, ще останат в историята като мъченици на духовното си безсилие. Жалко ще е, ако Мъченичеството надделее над идеята за Мартир, ако злото побеждава доброто, което по същество не е евангелска теза.

В заключение можем да отбележим, че склонността на някои църковни общности да се приемат в ролята на мъченици, доказва тяхната духовна леност и слабости, които може да бъде коригирани чрез феномена Мартир.


Всички права запазени © 2009. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.





hr.pisarov_120Христо Писаров e Източноевропейски епископ и Председател на Християнска Вселенска и Апостолска Църква. Магистър е по богословие на СУ „Св. Климент Охридски”. Докторант е в катедра философия на културата на Югозападният университет "Неофит Рилски", Благоевград. Темата на аспирантурата е върху естетическите концепции в творчеството на Ф.М. Достоевски. Член е на БОИС. Женен с едно дете.







novak_120Михаил Новак
, роден 1968 г., е православен богослов, презвитер в Християнска вселенска и апостолска църква, София.










Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови