Анализи

Печат

За правните основания на „общинска” регистрация на вероизповедания

Христо П. Беров

Във връзка с обстойния прочит на бр. 23 на Свобода за всеки (http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=197), струва ми се, че на читателите се дължи едно кратко доизясняване на още няколко конкретни въпроса, свързани с правоотношенията Общини и вероизповедания в България.


На първо място – кратко, точно и ясно – това е въпросът за изричната липса към настоящия момент (счетено от 2-ри януари 2003 г.) на всякакво правно основание за задължаване на което и да е вероизповедание да регистрира местно поделение – било по чл. 19 ЗВ или по чл. 20 ЗВ. И двете разпоредби са категорични в това отношение – законодателят е употребил в споменатите предписания глагола „могат да”, което недвусмислено оставя въпросите, свързани с местните поделения на вероизповеданията на последните и на техните т.нар. централни ръководства. Така и държавата и общините и вероизповеданията следва да се съобразяват, както и трябва да бъде, единствено с конституционната и международна уредба относно самоуправлението (автономията) на религиозните общности.


На следващо място идва проблемът за превратното тълкуване на правото на самоуправление на вероизповеданията. В случая –  въпросът за регистрацията им по места, се дължи най-вече на порочна приемственост (в голяма степен недомислено текстово заимстване) на стара правна уредба в една по-„нова” законодателна рамка. Става въпрос за т.нар. „Наредба за регистрация на ръководните органи на местните поделения на признатите от Министерския съвет изповедания в Република България” – ПМС 225/1994 г., чийто чл. 1 гласеше:


„Ръководните органи на местните поделения на признатите от Министерския съвет изповедания са длъжни да се регистрират при кмета на общината по местонахождението на седалището им.”

Той, както добре се вижда, е оставил достатъчно дълбоки (макар и небуквални) следи от рецепцията му в чл. 19 ЗВ. Освен всичко друго, самата философия за двойна и тройна регистрация – съдебна в СГС, местна в общинските администрации и отново съдебна в Окръжните съдилища (чл.20 ЗВ) показва всякакво отсъствие на концепция относно цялостно и стабилно решаване на въпроса за местните поделения на религиозните общности. Ясно е, че въпросната наредба по никой начин не следва повече да намира приложение (въпреки, че не е отменена изрично – тя следва да се счита за такава на основание на ЗНА), но по-сериозният проблем, който тя продължава да създава е нейната издънка, облечена в друго словесно изражение, пуснала корени в нормата на чл. 19 ЗВ.

Именно оттук идва напластяването на множество регистрации на религиозни общности по места и дори шиканирането им, неразумно късите срокове за уведомяване на държавни органи и т.н. и т.н. Разбира се, тези факти съвсем не могат да изненадат запознатите читатели – добре е видно, как беше написан и гласуван Проектозакона за вероизповеданията и какви словесни мозайки и заемки продължава да ползва той (http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=153).


В тази връзка, съвсем не може да бъде пренебрегван фактът, че Законът за вероизповеданията продължава и както се очаква ще продължава да носи в себе си съществени недостатъци (освен чл. 19 и 20 ЗВ), които отдавна вече се налага да бъдат изглаждани. Това състояние ще продължи дотогава, докато общественото настроение в България узрее достатъчно, че да покаже воля, как вероизповедната тематика следва да е устроена единствено на най-високото стабилно нормативно ниво – конституционно и международно. Всички останали способи за нормотворчество ще продължават да носят горчив привкус на опита за заобикаляне на международни стандарти и справедливо равнопоставяне на правни субекти, заради неоправдана лобистка догматизация на светско право. Последното не е изолиран случай с вероизповеданията. То е система и начин на работа на българските законодатели.


До узряването на българското гражданско общество, разбира се, необходимо е като извод дебело да се подчертае, че въпреки всички трудности, има достатъчно правни способи (вкл. и в наднационални юрисдикции), така че никой орган или лице от местната българска администрация да не може да изисква от вероизповеданията това, което е било изисквано от тях през периода 1994-2003 г. (справка за последното – тук http://hpberov.blogspot.com/2010/04/1994-2003.html)


Затова, към момента, но и във бъдеще няма да бъде допустимо кметовете да се изживяват като религиозни полицаи, каквито са били на основание на чл. 5 от споменатата „Наредба за регистрация на ръководните органи на местните поделения на признатите от Министерския съвет изповедания в Република България”, който гласеше, че:


„Кметовете на общини са длъжни незабавно да уведомят Дирекцията по вероизповеданията на Министерския съвет за закононарушения на местните органи на изповеданията при осъществяване на тяхната дейност.”

Защото в правовата държава спорове с вероизповедна тематика (вкл. и по регистрация на местни поделения на верските общности) е предмет на независимо и обективно съдопроизводство, чийто основен критерий продължава да бъде религиозната свобода (повече вж. тук - http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=196) във форма и по съдържание на основно човешко право, без оглед на конфесионална, етническа, национална и т.н. принадлежност на вярващите.


Всички права запазени 2010 © Свобода за всеки. За препубликуване на този материал или значителни части от него е нужно изрично разрешение.




Христо П. Беров е асоцииран редактор към "Свобода за всеки". Той е български и германски юрист и докторант по канонично право в универститета в Потсдам, Германия. Член е на европейски професионални асоциации, занимаващи се с канонично право.

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови