Анализи

Печат

Съдът в Страсбург срещу българския цезаро-папизъм

Редакционен коментар

Вестник 24 часа на 13 януари оповести, че

„Едно от най-сериозните заблуждения, свързани с отразяването на жалбата на групата около Инокентий пред съда в Страсбург, се състои в това, че съдът не решава религиозен спор, нито взема страна по въпроса за легитимността на БПЦ или разколниците. Съдът се произнася по въпроса за това дали държавата в лицето на собственото си правораздаване е спазила процедурите и установения у нас законов ред.” („Руси Русев, богослов: Страсбург е пред скандал да се произнесе по жалба от мним Св. Синод” стр. 16)

Напротив, няма никакво заблуждение. Европейският съд по правата на човека в Страсбург, произнасяйки се по въпроса дали е спазен „установения у нас законов ред” се произнася по недопустимата намеса на държавата в религиозен спор между две крила на православието. Авторът на статията настоява, че Съдът по правата на човека несправедливо ще осъди България за прилагане на собственото си законодателство. Но всъщност съдът правилно ще напомни на България в решението си, че законодателството и правораздаването в сферата защитената свобода на религията не може да става в условията на цезаро-папизъм.

Константинианизъмт, или цезаро-папизмът, в България е част от политическо-културната традиция от векове. Дори комунистическият Закон за изповеданията от 1949 г. разпозна тази традиция, и нейния потенциал за политическо въздействие, като в чл. 3 обявява: „Българската православна църква е традиционното изповедание на българския народ, свързана е с неговата история и като такава, по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народна демократическа църква.”  Разбирай, може да обслужва интересите на комунистите, ако малко понатиснат лидерството. Демократичните промени от последните осемнайсет години повлияха недостатъчно, за отърсване на идеята на българската държавност от цезаро-папистките настроения на политици и клирици.

Що е цезаро-папизъм? Накратко, римският император Константин превръща през 4-ти век християнската църква от гонена вяра в официалната религия на мощната римска държава, най-вероятно с политическия мотив единната религия да обедини империята. От гонени лидери на “подземна” организация епископите се превръщат в чиновници на държавата, платени от хазната на императора. В типичен за мощта на империята стил се строят огромни „църкви” тоест „храмове” където се отслужват пищни богослужения. Появява се нова теология: императорът бива възприет като глава на църквата, по-скоро на новото й проявление, което поради силата си бива възприемано като единствена форма на църковност. Някои богослови на времето, като Еузебий, например, заслепено твърдят, че одържавяването на църквата е реализацията на християнската надежда за въдворяване на „Божието царство на земята”.

Това обожествяване на държавната власт не престава през 4-ти век, а дава плод в политическата философия и през вековете. В страните с православна и римокатолическа традиция държавността и религията често се възприемат като част от „цялото” под въздействие на цезаро-папистката доктрина. Оттук, поради пошлото единение на профанно и сакрално, богословските различия от държавно спонсорираната вяра често биват оприличавани и като „сектантство”, „ерес” и се отъждествяват с национална измяна.

По-късно, когато източната Римска империя е разрушена, през 15 век Москва поема „ангажимента” да продължи имперските духовно-държавнически традиции. Москва става „третият Рим”. Това е доктрината, която застава и в основата на руския държавно-националистичен месинаизъм и империализъм (Третият Рим, англ., http://www.answers.com/topic/third-rome). В руски условия цезаропапизмът обаче възприема доста по-грозни краски, в съответствие със суровата природа на този северен народ. Ако недоразуменията между духовници и държавници във Византия са били белязани с интриги, но и с неизменна дипломатичност при решаване на проблемите, в Русия жестокостта често е била метод в решаването на църковно-държавния проблем. Въпреки очевидните проблеми на подобен род връзка между църква и държава по-закостенелите православни богослови продължават да настояват че „симфония” между тях е най-добрата форма на обществено-държавно устройство.

Макар да звучи абсурдно,  болшевиките също приемат свой модел на симфония между църква и държава през 20-те и 30-те години. Без екзекуция, с изолация и натиск, вероятно и физически мъчения, те успяват да накарат патриарх Тихон да смекчи твърдата си позиция срещу „народната власт”. Наследникът му, патриарх Сергий, стремейки се да избегне терора над духовенството подписва декларация на лоялност на църквата към съветската власт. Последния твърди на пресконференция пред западни журналисти, че в СССР има пълна свобода на вярата. Точно в този период болшевишките тайни служби разстрелват и заточават десетки хиляди свещенослужители. В последствие привържениците на Сергий оправдават лъжите му като ги наричат „мъченичество”. Симфония на терора и компромиса.

Паралел с българския модел от комунистическите и пост-комунистически години не е належащ, но би  бил полезен.

Всъщност новозаветното християнство няма почти нищо общо с организираната от държавата религия. Няма никакви индикации, че Христос е търсел политическа власт. Дори напротив, в евангелието от Йоан, глава 6, е записан опитът на негови почитатели да го направят цар, поради демонстрираните лидерски качества, ораторски способности и извършеното от него добро – изцеления, чудеса и знамения. Сам Божият Син настоява, в часа на своето страдание преди екзекуцията на кръста, пред Пилат, че Неговото царство не е от този свят. Ако би било, Неговите ученици биха вдигнали въоръжен бунт, за да го освободят.

Още повече, че въведеното от римската имперска показност „храмово поклонение”, тоест изграждането на пищни „храмове”, от типа на катедралата Св. Александър Невски, нямат никакво богословско значение, освен да утвърдят държавната религия. Целта на тази държавна религия не е да доведе хората до Христос и до Бога, а да помогне за политическо единение на нацията под единно лидерство, със силата на духовното въздействие на вярата. Богословски погледнато дори градежът на „храмове” в епохата на Новия Завет може лесно да се превърне в еретично пренебрегване на учението на Христос и Библията за църквата. Бог обитаваше единствено в храма в Ерусалим по времето на Стария завет; след жертвата на Христос на кръста обаче, храм на Бога са самите вярващи, „тялото Христово”, които носят Светия Дух и Христос в сърцето си – виж 1 Петрово 2:4, Йоан 2:19, Ефесяни 2:19, 1 Коринтяни 3:16 и др.

Не е случайно, че комунистическата идеология намира толкова благодатна почва за единението на Партия и Държава в условията на православно-държавното наследство. Теорията за неподлежащата на съмнение, предполагаема хармония между Църква и Държава се оказва добра основа за налагане на тоталитарния модел на атеистичната идеология.

Ето защо с развитието на демокрацията и свободните общества става наложително да бъде въведена клауза за отделяне на църквата от държавата. Макар различните политически системи да влагат донякъде различно мислене в тази клауза на разделение, например американският и френският модел са коренно различни, можем да обобщим смисъла й като „избягване на двойната съблазън”. Разделянето на църква от държава е нужно: (1) За да бъде предпазена църквата от съблазънта да налага Божието царство със силовите методи на държавата и (2) за да бъде предпазена държавата от съблазънта да надскочи земното си задължение да въвежда ред в хаоса, и да облече себе си в трансцедентните категории на непогрешимост и божественост.

Българската конституция отразява това нужно разделение в чл. 13, ал. 2 – „Религиозните институции са отделени от държавата”. Интересно защо обаче държавата не е отделена от „религиозните институции” на практика? Един възможен отговор е: поради липса истинска законност в България, тъй като в страните с тиранични традиции не законът управлява, а този който е на власт. Ако властта толерира налагането на цезаро-паписткия модел на църквата, то последната може или да се противопостави или безропотно да приеме държавното покровителство. Което идва с цена.

Доказателство за неприлагането на принципа за отделяне на държава и църква е грубият начин, по който държавата се намеси в спора на православните клирици през 2004 година: първо със закон за религията през 2003 г., а после с полицейски действия основани на този закон. Оправдана намеса от гледна точка на православната „симфония” между църква и държава в България. Изцяло незаконна намеса от гледна точка на конституцията, Европейската конвенция за правата на човека, и принципите на демократичното свободно общество за зачитане на свободата на съвестта и вярата.

На второ място, принципът на отделяне на църква от държава се прилага така,  сякаш църквата е отделена от държавата, за да не може първата да се намеси в делата на последната. Но пък се оказва, че държавата може да се меси безпроблемно в делата на църквата, и то не само православната. Клаузата за разделяне на църква от държава не може да предпазва само държавата от това да не би някакъв религиозен морал да порази непробиваемите съвести на управляващите. Отделянето на църква и държава означава, че държавата стои настрана от дейността, съвестта, проповядването и организацията на религиозните вярващи. Следва да отбележим, че не става дума за две изцяло отделни юрисдикции по всички въпроси, а за това, че има територии от църковното и християнско дело, вяра и богословие, които са неприкосновени за държавата и нейните чиновници. И последните следва смирено да признаят този факт, дори да са вярващи.

Гореизброените са само част от причините, поради които тонът и констатациите, че съдът в Страсбург щял да се замеси в скандал като издаде осъдително решение срещу България, са несъстоятелни. Коментарите от типа „Страсбург възкреси разкола в църквата” (заглавие от в. Стандарт от днес 15 януари) също са плод на неспособността на голяма част от православието и по-политизираните му привърженици да излязат от капана на „държавно-църковната симфония”.

За тях „единна църква” означава единна структура, единна регистрация и единно ръководно клирическо тяло. Духът на братско единство сякаш няма никакво значение. За съжаление докато това е представата за Христовата църква и единството на вярата, нито вярващи, нито политици ще избягат от профанизирането на същността на църквата и мястото й в духовния и политически живот на обществото.

Плурализмът не е само символ на разпокъсаност и разединение, както с неприязън го възприемат по-несигурните в себе и убежденията си хора. Той може да бъде и основата и резултата на зачитане на достойнството и правото на другия човек. Не е наложително непременно да загърбим християнската любов, за да защитим истината. Точно този, втори аспект на възприемане на плурализма като че ли липсва в светогледа на българското общество.

Европейският съд по правата на човека не защитава разкола в православната църква, а напомня на държавата и църквата, че вяра и църковно единство не се налагат със сила и светска власт. Със своето решение съдът ще посочи именно това несъответствие в България: между нуждата църквата да бъде свободна от реалната и брутална намеса на държавата. И затова ще плащат всички данъкоплатци, независимо от религиозната си принадлежност. Остава ни надеждата, че това несправедливо финансово бреме ще мотивира и вярващи и невярващи да изискват от държавната администрация да престане да се занимава с богословие и църковни спорове, а да осигури ред, мир и сигурност на гражданите си.



Всички права запазени © 2009 Свобода за всеки.

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови