Анализи

Печат

За свободата на вярата

Михаил Новак

В християнската традиция, свободата се явява такава ценност, че дори Бог не отнема свободния на избор на човека, макар и знаейки, че тази свобода ще доведе до появата и разпространението на злото. Има християни, които приемайки този възглед,  се стремят да го утвърждават, като същевременно са силно критични към всеки опит на държавата да се намесва къде пряко къде не в живота на човека.

На такова християнство не му харесва, когато държавата трябва да определя в какво и как ще вярва човек, в какво и как ще възпитава децата си и в крайна сметка, как ще живее и колко ще бъде щастлив или нещастен. Вярващите от такива християнски църкви никак не биха се съгласили държавата да ограничава тяхната свобода толерирайки и подпомагайки едно псевдо «християнство», което отдавна е доказало, че работи не за утвърждаване на евангелските християнски ценности, а напротив всякак се стреми, да пороби човека и да насажда омраза не само между християните, но и въобще между хората, като използва дори и теологичните си доктрини за тази цел.

Същото това псевдо-християнство приема и уповава, че държавата ще му осигури относително щастлив живот, ще премахне неправдата, ще възпита в добродетели децата му, живота на хората ще бъде изпълнен с мир и благополучие. Сегашното нерадостно, посткомунистическо битие на българите е най-доброто доказателство за това до къде води вярата в подобни митологеми. Едвали някой би се усъмнил, че днешното българско православие е това псевдо «християнство», чийто «бог или дявол» е всеки властимащ, на когото то би се поклонило и служило, като в  замяна трябва да получи статута на държавна религия и от тази си властова позиция да извършва насилие, както интелектуално, така и физически спрямо своите вътрешни и външни опоненти. Последователно и методично днес в България, държава и толерираната от нея  православна църква се опитват да извършат подмяна на самото понятие за свобода на съвестта.

Днес под свобода на съвестта се разбира не просто човек да има свободата да вярва в Бога или не, дори не и това каква религия ще избере. Не, на него му е предоставена единствено  «свободата» да  избере реакционното православие за своя вяра.

От тук следва и логичното заключение, че този, който не избере държавното православие влиза в противоречие с посочената от държавата  позволена вяра и така става противник не само на православието, но и на държавата. Така всяка християнска църква и всяка вяра  различна от православната влиза в полезрението на репресивния държавен  апарат, бива подлагана на нападки и клевети  от страна на контролирани от държавата медии. Така всички неправославни християни стават «лошите сектанти», а начина на изповед и живеене във вярата се определя като еретично и лъжовно. Тези процеси протичат и се задълбочават  не само на ниво държавни чиновници и православен епископат, за съжаление те намират силен резонанс и сред  много богослови, свещеници и малцината останали православно вярващи миряни, на които методично се обяснява и посочва кой е техният истински враг.

Демонстративното налагане на подобен религиозен антагонизъм е  изключително вредно и опасно за целостта, интегритета на българското общество, което едва излязло от мъртвата хватка на тоталитарния комунистически ад и опитвайки се да осмисли трагичната си съдба и да търси упование за бъдещето, сега трябва да понесе и изпие до дъно следващото апокалиптично «горко», това на разделеното и «запустяващо царство».

От дистанцията на само няколко години назад можем да видим реализацията и плодовете на прословутата византийска «симфония» между църква и държава. Убийства, погроми и оскверняване на храмове, преследване на инакомислещи свещеници и миряни, водене на полицейски разработки и следене на евангелските църкви в България. Всичко това  навява мрачни спомени от епохата на средновековието, когато на кладите са били изгаряни смелите реформатори за това, че са си позволили да критикуват и съвсем в духа на Евангелието да се възпротивят срещу злото. Това свидетелства за едно, че държавата  посочвайки  православието за държавна или традиционна религия, в бъдеще ще се стреми да я защитава с всички възможни средства и ще използва сила когато се появи и реализира нейна алтернатива.

Но как се отразява този съюз между църква и държава и какви са последствията от това за самата църква? В така съществуващата от векове ситуация на зависима от държавата институция, за православната църква е трудно, а днес вече и почти невъзможно да изпълнява своята основна мисия, а това е благовестието и учителството.

И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века. Амин. ” (Матей 28:19-20)

Да се  проповядва Евангелието е задължение на всеки християни във всяко време и на всяко място, но това не е само човешко дело, а  и божествено, защото Спасителя казва не само какво да направим, но и как да го направим – като кръщаваме в името на Пресветата Троица - Отец, Син и Дух Свети. Ако  първата част на стиха визира едно чисто човешко действие, то от втората е ясно, че това може да стане само чрез извършване на свещенодействие, защото апостола ни напомня, че всички ние сме род избран, царско свещенство (1 Петрово 2:9).

Църквата в своята керигматична дейност трябва да проповядва, свещенодейства и учи на цялата Истина, а не на отломки от нея. Трябва да учи народите да пазят всичко което Господ е заповядал. В действителност как  православната църква изпълнява тази заръка и дали изобщо я изпълнява?

Не е никак случайно така лелеяното от Българската православна църква желание да се въведе задължителното изучаване на православно вероучение в държавните училища. Ясно е едно, след като тази църква поради ред причини е неспособна сама да изпълнява своята мисия, тя прехвърля тази си отговорност на държавата. Държавни чиновници в конкретния случай учители, които може дори и да не са християни ще трябва да проповядват благата вест на «всички народи».

Твърде трудно е да си представим  цялото това безумие, държавата да поеме ролята на проповедник, но още по-трудно е да си представим държавата да свещенодейства. По конституция  Република България е светска парламентарна демокрация, а не теокрация.

Поради конституционни ограничения и поети ангажименти към политическия клуб в който членува България е невъзможно държавата да извършва несвойствени за нея дейности, които са отговорност и приоритет единствено на религиозните организации. В този случай църква и държава поделят отговорностите си. Държавата чрез образователната си система трябва да произвежда това от което православната църква се нуждае, но е неспособна сама да създаде, за да може след това да извършва свещенодействие върху него. По този начин православната църква отстъпвайки от учителската си мисия  се ограничава само в извършване на формални богослужения, от които, освен икономическа изгода за православните жреци, с нищо друго не допринася  за духовното оздравяване на нацията.

Дори нещо повече, започва все по-ясно да проличава, геополитическия източник,  който продуцира подобни отношения. В исторически план православието никога не е преживяло своята реформация, а все още се намира във „вавилонския плен” на гръцкия православен филетизъм и шовинизъм или на пан-славянския империализъм, като общото между тези две форми на духовен обмен е средновековния начин на мислене,  изключително ниската култура и пълна липса на хуманизъм и братолюбие. Всичко това създава предпоставки за появата на автократизъм, който пък от своя страна  прераства в тоталитарна система, която започва открито да преследва и унищожава, както отделни личности, така и цели общества и народи.

Днес по Божия воля, тук в България сме свидетели на не малко активни мероприятия вдъхновени от жестокия и антихуманен руски империализъм,  сменил маската на комунистическия атеизъм с тази на православието. Не от днес е желанието на руските феодали да контролират живота и съдбините на Балканите, но днес това не може да стане с брутална сила, а се осъществява под маската на защита на православието. Тази псевдо религия, която Русия  желае да ни наложи е също толкова опасна и вредна за всеки един човек по земята, колкото и всяка една антихуманна тоталитарна идеология. Православните християни в България изглежда не осъзнават, че служат не само на една чужда и враждебна за страната ни сила, а на зло, имитиращо и облечено като християнство.

Четейки Евангелието веднага става ясно, колко далеч от  него е днешното българо-руско православие. Ако  плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност (Галатяни 5:22), то никоя от тези добродетели днес не присъства в православието.

Всеки ден ставаме свидетели на „тръните” които ражда подобно разбиране за вярата. Но не само със собственото си падение е заета православната институция, все по-често, мрачните и апологети обръщат поглед към тези християни, които осъзнали своята свобода единствено и само в Бога, желаят, вярват и работят за утвърждаването на евангелските принципи във живота на българското общество.  Приемането на тези библейски принципи, закона Божи, като водещи в живота на обществото е единствения път страната ни да излезе от мрачното блато на посткомунизма и децата ни да заживеят в едно по-хуманно и справедливо общество.

Днес реалността е друга. През погледа на реакционното православие, българските християни са враг с когото трябва да се воюва.

От своя страна православието в България и в Русия е тясно свързано с агресивния и войнстващ атеизъм и неговия псевдо религиозен сурогат комунизма. Този факт ясно показва, защо се води война срещу християните в България. Полза от това има единствено и само злото и атеизма.

Известна е максимата, че няма подарена, а само извоювана свобода. Днес всички християни в България  трябва да застанат един до друг, защото срещу нас се води явна  война, в която не се подбират средства и методи. Ние трябва да кажем своето категорично НЕ, на всеки един опит да бъдем злепоставяни и оклеветявани от страна на недоброжелатели и атеисти.

Трябва да пазим и своята и чуждата свобода, защото  когато се отнемат и ограничават свободите и правата дори и на един човек, всички стават по-малко свободни. Когато един човек е оклеветен и обруган, това е зло насочено, срещу целия човешки род, защото всички хора, без разлика на пол, вяра и етнос са братя и Божии деца.


Михаил Новак, роден 1968 г., е православен богослов, презвитер в Християнска вселенска и апостолска църква, София.

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови