Анализи

Прошката и доносничеството: Православен пример за протестанството

Написана от Виктор Костов

Митрополит Йосиф се извинява за сътрудничеството си с комунистическите тайни служби: „Прощавай, български народе”


Преди няколко седмици получих писмо от възмутена жена, която обявяваше
коментара ми относно доносничеството в евангелските църква в полза на комунистическия режим за „статията на тъмнината”. Според нея трябвало ние християните „да спрем да се плюем” и да се обичаме съгласно Божията заповед. Под „плюене” тя визираше задаването и изследването на важни въпроси относно моралната стойност на лидерство в църквата, което няма проблем да живее двоен живот и да го оправдава като служба на интересите на братята и евангелието. По-конкретно става дума за сътрудничество на евангелски вярващи лидери с комунистите по време на действието на техния режим.

Отделих време допълнително да й разясня същността на публикацията ми. Най-интересното за мен в кореспонденцията ми с тази читателка бе, че за пореден път видях как истината и отговорността ни пред нея и един пред друг бива третирана като „плюене”, липса на християнска любов, ненужна осъдителност и прочее. В същото време игнорирането на документални доказателства за работата на даден(и) лидери в евангелската църква за атеистичния комунистически режим и тяхното съвместяване с духовния и морален пример, който тези хора представляват за църквата, нея не я притесняват.

В осъзнаването на нуждата от честно отношение към миналото, очевидно евангелската църква остава по-назад от православната. След извинението на митрополит Йосиф за сътрудничеството си режима на комунистите и искането на прошка, съвсем естествено и по християнски, той я получи. Разбира се има и тълкувания, че понеже досието е излязло на бял свят, тоест бил е хванат, митрополитът затова се извинява. Но това всъщност няма голямо значение от библейска гледна точка. Когато апостол Петър пита Христос колко пъти трябва да прощава на брата си, когато последния му поиска прошка за грешката си, Христос ясно заявява, че прошката се дава винаги щом е поискана. Петър се опитва да ограничени в рамките на „здравия разум” опрощението като счита че максимумът е седем пъти. Христовият отговор е: седемдесет пъти по седем. Това не значи, че според Господа 490 прошки са лимита на простителността, а че всъщност прошката, колкото и трудно да се дава, трябва да се дава, защото тя е християнски стандарт, израз на Божието царство в отношенията между хората.

Между другото, не e лесно и на този, който търси прошка да я поиска. Колко от нас сами биха си признали греха, без да имат обратна връзка за стойността на делата си, без да получим помощ и изобличение от външен източник? Ние можем да посочим греха на другия. Но дали митрополит Йосиф се извинява понеже е разкрит или понеже искрено съжалява ние не можем да преценим и не е вече наша работа. Нашето право на преценка и съдене се простира донякъде, но Бог е съвършеният Съдия. Така че извинението на митрополита би трябвало да бъда напълно достатъчно. От заподозрян той се превръща в пример на християнска доблест. Това е лидерство и смирение.

За съжаление не можем да кажем същото за публичните лидерски фигури в евангелското движение. И до този момент няма признание на грешките, няма съжаление за слабостта и изкушението, няма честна равносметка за моралната и духовна стойност на постъпките по времето на атеистичния режим и отражението му върху вярата на вярващия и тази на цялата църква. Липсата на подобна дискусия, премерена и неосъдителна към въвлечените хора, но и достатъчно честна за да назове делата и имената зад тях, води и до несигурност в стойностите, които евангелската църква защитава.

Разбира се, поради политическото значение и влияние на православието, натискът върху митрополит Йосиф може би е бил по-голям. Освен това, неговото честно отношение едва ли може да бъде автоматично преведено в заслуга на цялата БПЦ и да бъде възприето като бланкетно извинение за всички други агенти на комунистическите тайни служби в редовете й. Но е важен пример на стойностно християнско поведение и важно начало на ново отношение към истината. Въпреки, че в богословско отношение оставам протестант, и че простителността в православието често ми се струва ритуална и формализирана, в този случай мога само да твърдя, че чрез постъпката на митрополит Йосиф православието може да служи като пример на евангелистите. Защото делата показват вярата, а „вяра без дела е мъртва” (Послание на Яков 2:14-26).