Анализи

Божието Богу, кесаревото кесарю: Прелюдия към православните „страсти български” в Страсбург

Написана от Христо П. Беров

Доколкото е известно, преди Рождество Христово 2007 г. изтича помирителният срок за страните по т.нар. дело за „разкол” в БПЦ. Европейският съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) се произнесе по допустимостта на съответните жалби 412/03 и 35677/04 с решение от 22 май 2007 г. (Decision As to the Admissibility of Applications Nos. 412/03 and 35677/04 by the Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church and Others against Bulgaria). На този акт не беше обърнато достатъчно внимание нито от пресата, нито от държавата, най-малко от Св. Синод, но той (актът) е изключително важен по две причини.

Първо, защото окончателното решение ще има огромен отглас във всички държави, подписали Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС, Конвенцията), които са 45 на брой и ще представлява своеобразен прецедент за това, че църковната автономия е ненакърнима и в случай на политически разпри. Второ, защото стойността на обезщетенията вероятно ще надхвърлят в пъти повече сумите, присъждани изобщо в история на съда, за да може да се покаже точно и ясно, че подобни държавни действия са абсолютно недопустими.

След делото Хасан и Чауш с/у България, което е цитирано в бележките на всяка дипломна и магистърска работа в Западна Европа, отнасяща се до право на религиозните общности, сега вече и казусът по „разкола” на БПЦ ще намери със сигурност място в учебниците по държавно (конституционно), църковно право и право на религиозните общности, права на човека, а също ще се изучава и в богословските факултети (извън България).

Родината ни отново ще заеме „челно” и „примерно” място в църковната и правна история на Стария континент. Ще се представят за пореден път нагледно пропуските в българското законодателство и правосъдие (обичайното, с което в чужбина сме свикнали) и отново ще лъсне фактическата липса на правовата държава в България. Последната продължава да бъде само книжна фасада, за да прикрива прогнилата същност на актуалното посткомунистическо управление.  Но това са общоизвестни факти. Нашата история показва, че българинът – службогонец има особено здрава черепно-костна система и трудно учи от грешките си!

 

Във връзка с излязлата скоро информация в медиите: (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=207069) и (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=207186) е необходимо да зададем няколко важни въпроси още преди да е излязло окончателното решение:

 

1. Колко е обвързващо предстоящото решение на ЕСПЧ за държавата и БПЦ? Може ли Република България да не го изпълни и какви ще бъдат последиците?

2. Справедливо ли е всички данъкоплатци да плащат за подобни обезщетения по осъдителни решения, ако не принадлежат към православно вероизповедание?

3. За кого са пагубни последиците от решението в Страсбург?

 

Да опитаме да отговорим:

 

1. Република България (РБ) е ратифицирала ЕКЗПЧОС и съгласно конституционното предписание на чл. 5, ал. 4 на Конституцията международните правни актове имат предимство пред българското законодателство. Ако органи на българската държава не изпълнят евентуално осъдително решение на ЕСПЧ, самата държава няма да спази конституционните си разпоредби, което би бил един правен абсурд, макар последното на практика да е възможно, точно поради липсата на реална правова държава. Последиците от такъв акт ще бъдат сериозни и ще имат политически отзвук на европейско ниво. Подходящ повод най-накрая ЕС да помисли за постоянен и пряк контролиращ орган по законодателството на страните членки, понеже такъв засега още не съществува.

2. Евентуалното осъдително решение на ЕСПЧ ще присъди РБ да изплати обезщетение в предполагаем размер, поне над половин милион евро общо. Сумата е съобразена с жалбата и се определя по справедливост съгласно състоятелността й. По-важен е обаче въпросът, как „неправославният” данъкоплатец би следвало да реагира, когато за него са логични следните факти: Проблемът, който се решава, касае „традиционното вероизповедание”. По статистика това са 82%. Останалите 18%, както и атеистите (?%) биха могли да заведат искове и да потърсят отговорност от надлежните държавни орга-ни затова, че огромни суми трябва да бъдат заплащани като обезщетения поради политическо и държавническо късогледство и некомпетентност.

При все че Република България е светска (Реш. КС №2/1998 г, т. 16 мот.), а и колкото православието да е традиционно (чл. 13, ал. 3 К и чл. 10, ал. 1, изр.1 ЗВ) и колкото важ-но да е актуалното му значение за държавния живот (чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗВ), според Реш. КС №2/1998 г, т. 16, т. д мот., изразяващо се най-вече в системата от официални празници, (sic!) всички неделни дни, Нова година, Възкресение Христово, Рождество Христово, то не е „с конституционен статут на официално изповедание”, каквото Св. Синод има в представите си според реш. 13, т. 3 от ІV. Църковно-народен събор от юли 1997 г., а и съгласно чл. 13, ал. 2 К и чл. 4, ал. 1, изр. 2 съществува разделение между църква и държава. Осъзнаха ли политици и архиереи, че вътрешни проблеми на църквите и религиозните общности в България не следва да получават държавноправно уреждане, защото вероизповеданията са свободни (чл. 13, ал.1 К и чл. 4, ал.1, изр. 1) и в самоуправлението им и не бива да се намесва, а да се създава търпимост и уважение (чл. 4, ал. 3 ЗВ). Всъщност елементарно, а при това и конституционно и законосъобразно.

3. Резултатът от евентуалното осъждане на България има две измерения: парично, за което стана дума, и морално. В медиите се споменава за морала на спорещите, които изискват такива огромни суми за помирение. Но какво да кажем ако на жалбоподателите в действителност бъде присъдена същата сума със съдебното решение? Не мисля, че в светското право е адекватно, жалбоподател да бъде увещаван от морални съображения да оттегля или намаля стойността на обезщетението. Не е коректно, защото иначе се сменят страните в съдопроизводството, което е правен абсурд: кога ищецът подпомага ответника?!

 

Чухме от медиите, че „...трябва да се плаща всяка цена за единство и авторитет на БПЦ...” ами колко платихме след двата случая с мюсюлманската общност, нали вероизповеданията са равнопоставени (чл. 4, ал.1, изр. 1 ЗВ)? И коя единна БПЦ (преди 1992 или след 2003), когато ЕСПЧ нарича и двата Синода еднакво и „демонстративно” не спазва” чл. 15, ал. 2 ЗВ.

Дали пък на съдийския състав в Страсбург да не наложим някоя мярка по глава седма от Закона за вероизповеданията? Току виж сме успели да прихванем със сумата за обезщетение, за да я намалим.

Колко жалко изглежда цялата история, и парадоксално, защото държавата, в опитите си да подкрепи традиционното вероизповедание, на практика го съсипва. Ще съсипе и неправославните данъкоплатци, за да изплаща обезщетения от техните джобове! А  кой се интересува за вярата и за вярващия? Кой се вълнува за социалната етика? Явно е, че държавата няма нужда от такива, защото тя и без друго е съвсем с(ъ)ветска!

И вярващите православни трябва да чакат. Знаем, как Моисей е водил народа дълги години наред, докато се помине и последния, роден в робство. Като се има предвид, че средната възраст на Св. Синод към 1.1.2008 г. ще е около 74 г., остава вярващите да изчакат само още четвърт век. Дотогава ще отмине и разколът, а сигурно ще се изплатят и обезщетенията! А този период след четвърт век ще наречем трансформационен период за справяне с колаборационистичното минало в БПЦ. Какво ли означава четвърт век за Христовата църква? Прашинка от вечността…

В българската църковна история може и да не остане, че в държавната борба за единството на БПЦ един синодален член е струвал на данъкоплатеца около четиридесет – четиридесет и пет хил. евро. Току виж някой архонт взел, че платил няколко подобни обезщетителни вноски… или „уредил нещата” директно от Европейския парламент.

 

Остава неясно, колко ли пари чини един мирянин? И каква ли пък изобщо му е ролята в БПЦ? Така или иначе няма редовни църковно-народни събори… Quo vadis oh, domine? Vox vulgaris vox dei…?!

 

* * *


Не само, че Законът за вероизповеданията трябва да се новелира, необходимо е да бъде приет съвършено нов – с ясна терминология, изчерпателни мотиви, отговарящ на изискванията на източниците на европейското право. И е желателно предварителното му изпращане за експертиза в Съвета на Европа. Ако все пак някой желае да го праща и в Кремъл, за да попрепишем я преамбюл, а някоя разпоредба за антиклерикализъм ще има проблем, понеже според чл. 26 от Закона за номративните актове, в сила от 1.1.2008 г., при изготвяне на законопроект се спазват принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност, което предпоставя да се цитира точно кое откъде е преписано.

Отделен и много сериозен въпрос представляват също допълнения и промени в чл. 13, ал. 1, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. В противен случай ще продължим да създаваме нагледни примери за студентите по право и богословие в Западна Европа и то на баснословна цена.


 

Всички права запазени © 2007