Анализи

Отделяне на църквата от реалността?

Написана от Божидар Маринов

Независимо какво казва баптисткият пастор Теодор Ангелов, нашите данъци не принадлежат на владетеля. Ние, нашата съвест, нашият труд, данъци и политическа лоялност към владетеля, а също самият владетел, принадлежат на Бога. Отговорът на Исус в Марк 12:13-17: „Давайте Цезаревото на Цезаря и Божието - на Бога,” не установява категорично правило, че данъците принадлежат на владетеля. Отговорът е достатъчно двусмислен, за да смълчи фарисеите, като въвежда допълнителни въпроси, на които трябва да се отговори: Кое по право принадлежи на Цезаря и кое на Бога? Как определяме кое на кого принадлежи? Какви са правните и моралните последствия от поставянето на нечий образ върху монетата? Като използват монетите, самите фарисеи не признават ли негласно властта на Цезаря върху техните финанси, независимо каква е теологията им? И така нататък. Ако отговорът беше толкова прост и недвусмислен, както Теодор Ангелов смята, фарисеите – тези специалисти по словесни диспути – щяха да продължат с лукавите разпитвания. Но те останаха смълчани. Очевидно, те са разбрали, че въпросът за отношенията между властта и вярата има много по-обширни следствия и приложения.

Между другото, на монетата от един пеняз в България се намира образът на св. Иван Рилски. Според опростенческия подход на Теодор Ангелов, в България дължим данъците на Рилския манастир, вероятно.


Взаимоотношенията църква-държава не могат да се разглеждат изолирани от цялостен библейски мироглед, и специално от заветната мисия на Църквата в историята. Понятието „разделение между църквата и държавата” е също част от този опростенчески и нереалистичен подход. От правна гледна точка такова „разделение” не може да се дефинира, нито да се подкрепи с конкретни закони. (Дори в САЩ, където най-много се говори за такова „разделение,” то не е дефинирано правно, не е записано в Конституцията и не е част от никой официален юридически кодекс.) Държавата никога не е „отделена” от църквата. Когато църквата не изпълнява ролята си на пророк и морален настойник над държавата, и е „отделена” от държавата, държавата просто създава своя си „църква,” във формата на пропагандни министерства, държавно образование или нещо друго.


Такъв опростенчески подход създава нереална представа за свободата на църквата и вероизповеданията. От статията на Ангелов излиза, че църквата трябва да изисква свобода да проповядва на индивидуалните души на хората, докато предава на държавата свободата си да говори на хората като политически и социални общности. Няма проблем да проповядваме и изобличаваме личния морал на хората, но не трябва да се намесваме в обществените взаимоотношения, правната област и политиката, защото те са „Цезареви.” Така де, нали самият Исус отказа да се занимава с политика, и Павел също. (И Исус, и Павел нямаха семейство, Исус изостави занаята Си, а Павел - образованието си. Трябва ли да приемем това за задължителна норма за всички християни?) Въпросът е: Къде точно свършва „Цезаревото” и започва „Божието”? Например, можем ли да проповядваме против греха на хомосексуализма? Ако Цезарят постанови закон в защита на хомосексуализма и така политизира („Цезаризира”?) този проблем, трябва ли църквата да остави проблема на Цезаря и да го определи като непринадлежащ на Бога? Кое може да попречи на Цезаря да постави своя образ върху всички области на живота и така ефективно да изолира църквата от цялата реалност на човешкия живот? „Разделение на Църквата от реалността”?


Цялата реалност принадлежи на Бога. Казано по друг начин, няма нищо на земята, което да е „Цезарево.” Което означава, че като представител на Исус Христос на земята (Еф. 1:22-23), църквата е задължена да бъде учител и пример на всички други човешки институции във всички области на реалността. Твърдението на Ангелов, че има нужда „държавата да бъде предпазена от контрола на църквата,” е погрешно. То предполага, че държавата е добронамерена или поне морално неутрална, докато църквата е злонамерена, дори по-злонамерена от държавата. И най-лошата църква все пак има някакви привидни морални правила. Владетелите по правило са водени не от морални скрупули, а от личните си интереси, освен когато . . . влиянието на църквата ги е направило морални и праведни. Църквата не само не трябва да се „отделя” от областите на държавата, но и активно трябва да създава алтернативи и примери в тези области, както и да проповядва Божието Слово в тях, за да учи държавата на нейните задължения. (Точно както църквата трябва да дава примери и поучение в областта на действие на семейството, за да учи семействата на техните задължения.) Ранните християни са осиновявали деца против указите на Цезаря. В годините на разпадането на Империята манастирите организират военната защита на границите. В американския Запад църквите създават първите общности и местни закони и училища. Дори днес в някои области на Судан, Индонезия или Китай местните църкви и чуждестранните мисионери са единствената алтернатива на хаоса или държавната тирания. Примери в историята много.


Очевидно Ангелов трябва да преразгледа своето посвещение към „отделянето на църквата от държавата.” То може да е част от баптистката доктрина, но не е нито библейски, нито исторически основано. Точно в САЩ, където това баптистко разбиране има „голямо влияние,” църквите имат голямо влияние в политиката, било на местно или на федерално ниво. Съвременните баптисти постепенно изоставят това разбиране и все по-активно отправят предизвикателства срещу „Цезаря” в подхода към решаване на обществените и политическите проблеми. Доктрината за „отделянето” е утопия, и като всяка утопия не може да просъществува дълго време. Ред е и на българските баптистки църкви да преразгледат своята доктрина за мястото на църквата в съвременното общество.